как се гордеех със силата си — но къде е тя сега, когато трябва да прибягвам до чужда помощ като някое слабо дете? Едва напоследък, Джейн, съвсем напоследък почнах да виждам и намирам в съдбата си пръст божи. Почнах да изпитвам угризение на съвестта, разкаяние, желание да се помиря с твореца. Понякога се молех — това бяха много кратки, но много искрени молитви.
Преди няколко дни… не, мога да кажа точно кога — преди четири дни, в понеделник през нощта, — изпаднах в странно настроение: безумното ми отчаяние и мрачността се смениха с тъга и печал. Отдавна ми се струваше, че щом не мога никъде да те открия, значи, че си умряла. Същата нощ, вероятно между единадесет и дванадесет, преди да си легна, почнах да моля бога, ако му е угодно, по-скоро да ми вземе живота и да заведе душата ми в онзи свят, където все пак има надежда да срещна Джейн.
Седях в стаята си край отворения прозорец; беше ми приятно да дишам благоуханния нощен въздух; наистина не виждах звездите, а луната представляваше за мен само светло, неясно петно. Аз тъгувах за теб, Джанет! О, аз тъгувах за теб духом и телом. Обзет от тъга и смирение, питах бога не съм ли изтърпял вече достатъчно мъки, отчаяния и болки и не ще ли мога отново да изпитвам блаженство и мир. Признах, че всичко, което ме бе сполетяло, съм заслужил, но се съмнявах ще ми стигнат ли силите за нови страдания. Молех го — и ето че от устните ми неволно се изтръгна името — алфата и омегата на сърдечните ми желания: „Джейн! Джейн! Джейн!“
— И вие произнесохте тези думи гласно?
— Да, Джейн. Ако някой ме чуеше, щеше да помисли, че съм луд — с такава стихийна сила се изтръгнаха от устата ми тези думи.
— И това е било миналия понеделник, около полунощ?
— Да, но времето не е важно; най-странното е онова, което последва. Ще ме помислиш за суеверен — наистина в жилите ми има и винаги е имало известно суеверие, но въпреки всичко онова, което чух тогава и за което ще разкажа сега, е истина.
Когато възкликнах: „Джейн! Джейн! Джейн!“, един глас, не мога да кажа откъде долетя, но зная чий бе той, отговори: „Идвам! Чакайте ме!“ — и след миг вятърът донесе думите: „Къде сте?“
Бих искал да ти предам картината, видението, което предизвика у мен този възглас; обаче е трудно да се изрази това с думи. Фърндийн, както виждаш, е обкръжен от гъста гора и всеки звук тук се губи и замира без ехо. Но думите „Къде сте?“ бяха произнесени като че ли сред планини, тъй като ги чух сякаш повторени от планинско ехо. И ми се стори, че някакъв по-свеж прохладен вятър погали челото ми; стори ми се, че срещам Джейн в дива, пустинна местност. Духовно ние сигурно сме се срещнали. По това време ти, Джейн, несъмнено си спала дълбоко. Може би душата ти е напуснала обвивката си и е тръгнала да утешава моята — защото гласът беше твоят и това е толкова вярно, колкото е вярно, че съм жив!
Ти знаеш, читателю, че тъкмо в понеделник около полунощ аз чух тайнствения зов; точно със същите думи му бях отвърнала. Изслушах разказа на мистър Рочестър, но не казах нищо. Съвпадението беше тъй необяснимо и тъй поразително, че не биваше да говоря за него или да го коментирам! Това неизбежно би оставило най-дълбоки следи в душата на събеседника ми; а тази душа, която поради преживените нещастия имаше особена склонност към мрачни настроения, не се нуждаеше сега от тъмната сянка на свръхестественото. И тъй, аз стаих всичко това в сърцето си.
— Сега — продължи господарят ми — ти вече не ще се чудиш защо, когато тъй неочаквано се появи пред мен снощи, трудно можех да повярвам, че не си видение и че не си само глас, който ще замре и ще се стопи в тишината, както замряха тогава шепотът и планинското ехо. Сега благодаря на бога! Зная, че ти си действително тук. Да, аз му благодаря!
Той благоговейно свали шапка и навел надолу слепите си очи, коленичи и произнесе беззвучна молитва. Чух само последните й думи:
— Благодаря на твореца, че в съдиите дни ми напомни за милостта си. Смирено моля своя изкупител да ми даде сили да водя занапред по-чист живот от този, който съм водил досега.
После той ми протегна ръка, за да го поведа. Хванах тази скъпа ръка и я притиснах за миг до устните си, а после мистър Рочестър я облегна на рамото ми; тъй като бях много по-ниска от него, аз едновременно му служех и за опора, и за водач. Навлязохме в гората и се упътихме към къщи.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Читателю, аз станах негова жена. Венчавката мина съвсем без шум: присъствувахме само той и аз, свещеникът и псалтът. Когато се върнахме от черквата, аз се упътих към кухнята, където Мери готвеше обеда, а Джон чистеше ножовете, и казах:
— Мери, тази сутрин се венчах за мистър Рочестър.
Икономката и мъжът й бяха кротки, флегматични хора, на които можеше по всяко време спокойно да съобщиш най-невероятната новина, без да рискуваш да чуеш някакви пискливи възклицания и да бъдеш отрупана с въпроси. Мери обаче ме погледна с изненада; лъжицата, с която поливаше със сос две печени пилета, остана във въздуха, а през това време Джон спря да чисти ножовете. Като се наведе отново над пилетата, Мери само каза:
— Венчахте ли се, мис? Чудесно! — И не след дълго прибави: — Видях, че отидохте някъде с господаря, но не знаех, че отивате в черква да се венчавате. — Като каза това, тя продължи работата си.
Когато се обърнах към Джон, видях, че се е ухилил до уши.
— Казвах на Мери, че така ще стане — рече той. — Досещах се, че мистър Едуард е намислил нещо такова (Джон беше стар прислужник и познаваше господаря си още от времето, когато той е бил най- малкият в семейството, затова често го наричаше по име). Знаех си, че няма да чака дълго. Е, според мен, добре е направил. Желая ви щастие, мис! — И той се поклони почтително.
— Благодаря, Джон. Мистър Рочестър ме помоли да предам това на вас и на Мери. — Аз пъхнах в ръката му една банкнота от пет лири и веднага излязох от кухнята. Като минах след малко покрай вратата на кухнята, чух думите.
— Тя му подхожда повече от която и да била важна дама. — А сетне: — Вярно, не е хубавица, но никак не е глупава и сърцето й е добро; пък той — за него тя е първа хубавица.
Веднага писах в Муърхаус и в Кеймбридж, за да съобщя за тази промяна в живота си и да обясня на какво се дължи тя. Даяна и Мери одобриха напълно постъпката ми. Даяна писа освен това, че щом завърши меденият месец, ще дойде да ме види.
— По-добре да не чака дотогава, Джейн — каза мистър Рочестър, когато му прочетох писмото й, — защото в такъв случай кой знае докога ще чака; меденият ни месец ще продължи до края на нашия живот и лъчите му ще угаснат чак когато един от нас угасне.
Не зная как бе приел тази вест Сейнт Джон: той не отговори на писмото, в което му съобщавах за брака си. Обаче след половин година ми писа; наистина не споменаваше нищо за мистър Рочестър и за сватбата ми. Писмото му беше със сдържан тон, но макар и много сериозно, беше любезно. Оттогава си пишем с него писма не много често, но редовно; той смята, че съм щастлива, и вярва, че не съм от тези, които живеят без бога и са погълнати само от земни интереси.
Ти още не си забравил малката Адел, нали, читателю? Аз нито за миг не я забравих. Скоро след венчавката поисках от мистър Рочестър разрешение да посетя Адел в училището, където я бе настанил той. Силно ме трогна голямата радост, с която тя ме посрещна. Момичето изглеждаше бледо и слабо; то се оплака, че животът в пансиона е тежък. И действително порядките в това заведение се оказаха прекалено строги, а методите на обучение твърде сурови за едно дете на нейната възраст; ето защо аз си я взех в къщи. Имах намерение отново да стана нейна гувернантка, но скоро разбрах, че това е невъзможно. Времето и грижите ми принадлежаха другиму — мъжът ми толкова се нуждаеше от тях! Затова потърсих и намерих по-подходящо училище близо до нашето имение, където можех често да навестявам Адел и понякога да я вземам в къщи. Грижех се тя да има всичко необходимо и скоро момичето свикна с режима в това училище, почувствува се напълно щастливо и започна да бележи бързи успехи в учението. С течение на времето доброто английско възпитание в значителна степен премахна лошите й френски навици; и когато Адел завърши училището, аз намерих в нейно лице приятна и мила компаньонка — будна, добра и скромна. С вежливостта си и вниманието си към мен тя отдавна ми се отплати за всяка малка добрина, която й бях направила някога.
Моето повествование наближава края си. Още няколко думи за семейния ми живот и за съдбата на
