талията; прегърна ме и ме притисна до себе си.
— Това е Джейн, нали?
— И нейният глас — добавих аз. — Тя цялата е тук: и сърцето й е при вас. Да ви благослови бог, сър! Аз съм щастлива, че съм пак тъй близо до вас.
— Джейн Еър!… Джейн Еър! — повтаряше той.
— Да, скъпи мой господарю, аз съм Джейн Еър. Открих ви и се върнах при вас.
— Да вярвам ли? Цяла и невредима? Жива?
— Вие ме докосвате, сър, вие ме държите, и то доста здраво; аз не съм студена като мъртвец, нито безплътна като дух, нали?
— Моята любима е жива! Това, разбира се, е нейното тяло И това е нейното лице! Такова блаженство е невъзможно след всичките ми нещастия. Това е сън; неведнъж сънувах, че я притискам до сърцето си, както сега; че я целувам ей така — и чувствувах, че тя ме обича, вярвах, че тя не ще ме напусне.
— Никога отсега нататък не ще ви напусна, сър.
— „Никога!“ Видение ли казва това? Но аз всеки път се събуждам и разбирам, че това е жалък сън и че съм сам и напуснат от всички, че животът ми е мрачен, самотен и безнадежден, че душата ми е жадна и не мога да утоля жаждата й, че сърцето ми е гладно и не мога да го заситя. Мило, нежно, видение, дошло при мен сега, и ти ще отлетиш както сестрите си; но преди да стане това, целуни ме, прегърни ме, Джейн!
— Ето, сър, и ето!
Аз притиснах устни до неговите някога блестящи, а сега угаснали очи, повдигнах косите му и го целунах и по челото. В миг той сякаш се пробуди, обзет от увереност, че това става в действителност.
— Това си ти, нали, Джейн? Значи, ти се върна при мен!
— Върнах се!
— И не лежиш мъртва в някоя канавка — на дъното на някой поток, нито се скиташ сред непознати хора, отритната от всички?
— Не, сър, сега съм независима жена.
— Независима ли? Какво искаш да кажеш, Джейн?
— Чичо ми, който живееше в Мадейра, умря и ми остави пет хиляди лири.
— О, това вече звучи реално. Това е истинска действителност! — възкликна мистър Рочестър. — Никога не бих сънувал това. И после — слушам нейния глас, оживен и вълнуващ както винаги и както винаги нежен; той радва застиналото ми сърце, той го оживява. Какво казваш, Джейн? Ти си независима жена? Ти си богата?
— Да, сър. Ако не ми дадете възможност да живея при вас, ще си построя жилище до вашето и вечер, когато пожелаете да бъдете с мен, ще идвате в моята всекидневна.
— Но щом си богата, Джейн, несъмнено имаш приятели, които ще те обграждат с внимание и няма да допуснат да се отдадеш на грижи за един сляп нещастник.
— Казах ви вече, сър, че съм и независима, и богата; аз сама съм си господарка.
— И ще останеш при мен?
— Разбира се, стига да не възразите против това. Ще бъда ваша съседка, ще се грижа за вас, ще бъда ваша икономка. Виждам, че сте самотен: ще бъда ваша компаньонка — ще ви чета, ще се разхождам с вас, ще седя до вас, ще ви прислужвам, ще бъда за вас очи и ръце. Не скърбете повече, скъпи мой господарю — няма да бъдете повече самотен, докато съм жива.
Той не отговори; изглежда, беше потънал в някакви сериозни мисли; ето че въздъхна, полуотвори уста, сякаш искаше да каже нещо, и отново я затвори. Почувствувах известно смущение. Може би твърде бързо се бях освободила от условностите и той също като Сейнт Джон смяташе за нередно странното ми твърдение. Всъщност аз му предложих това, очаквайки, че ще изяви желание да се ожени за мен. Очаквах, бях уверена, че ще постъпи така. Но тъй като мистър Рочестър не продума нито дума за това и ставаше все по-мрачен, дойде ми наум, че навярно съм сгрешила и съм изпаднала в глупаво положение; затова започнах лекичко да се изплъзвам от обятията му — но той още по-здраво ме притисна до себе си.
— Не, не, Джейн, не бива да си отиваш! Не! Докоснах се до теб, слушах гласа ти, изпитах прелестта на твоята близост, сладостта на твоята утеха; не мога да се лиша от тези радости. Тъй малко ми остана от всичко в живота — ти трябва да бъдеш при мен. Нека ми се присмиват, нека ме наричат безумец, егоист — не искам да зная за това! Душата ми жадува за теб и трябва да я удовлетворя, иначе тя жестоко ще отмъсти на тялото ми.
— Добре, сър, ще остана при вас; нали вече обещах.
— Да, но обещавайки да останеш при мен, ти имаш пред вид едно, а аз — друго. Може би си решила да бъдеш при мен неотлъчно, да ходиш все с мен като малка нежна болногледачка (нали ти си добра и великодушна и си готова да принесеш себе си в жертва на този, когото съжаляваш) и аз, разбира се, трябва да се задоволя с това. Вероятно сега трябва да изпитвам към теб само бащински чувства. Така ли мислиш, Джейн? Хайде, кажи ми!
— Ще мисля това, което искате, сър; готова съм и да бъда само ваша болногледачка, щом то ви харесва повече.
— Но ти не можеш да бъдеш моя болногледачка цял живот, Джанет. Ти си млада, ти, разбира се, един ден ще се омъжиш.
— Не ме е грижа за това.
— Трябва да те е грижа, Джанет. Ако бях такъв, какъвто бях преди, бих те накарал да се погрижиш, но… сега съм само една сляпа грамада от плът!
Той отново стана мрачен. Аз, напротив, се ободрих и почувствувах нов прилив на смелост: последните му думи ми подсказаха в какво вижда трудност той и тъй като това за мен не беше трудност, смущението ми се разсея. Продължих разговора по-бодро.
— Време е някой да се заеме с вас и да ви придаде отново човешки вид — казах аз, приглаждайки пораслата му, отдавна неподстригвана коса, — тъй като виждам, че сте се превърнали в лъв или някакво друго хищно животно. Тук сред тези гъсти лесове ми приличате на Навуходоносор в диво състояние, косите ви са като орлови пера; не обърнах внимание дали и ноктите ви са станали орлови.
— На тази ръка нямам нито пръсти, нито нокти — отвърна той, като измъкна от пазвата си осакатената си ръка и ми я показа. — Само едно чуканче. Отвратителна картина! Нали, Джейн?
— Жал ми е, като я гледам; жал ми е да гледам и вашите очи, и белега от изгаряне на челото; но най- лошо от всичко е това, че човек рискува силно да се привърже към вас дори само за това, а то би могло съвсем да ви разглези.
— Мислех, че ще изпиташ отвращение, Джейн, когато видиш тази ръка и белезите на лицето ми.
— Тъй ли мислехте? Да не сте посмели да ми говорите така, защото ще си разваля мнението за вас. Сега ще ви оставя за минутка, за да разпаля огъня в камината. Можете ли да различите огъня, когато е силен?
— Да, с дясното си око виждам светлина като червеникаво петно.
— А светлините на свещите?
— Много мътно — като светъл облак.
— А виждате ли мен?
— Не, фейо моя; но безкрайно съм щастлив дори само от това, че те чувам и чувствувам до мен.
— Кога вечеряте?
— Изобщо не вечерям.
— Но сега трябва да вечеряте. Аз съм гладна и съм сигурна, че и вие сте гладен, но забравяте това.
Извиках Мери и скоро стаята придоби по-приятен вид; приготвих на мистър Рочестър вкусна вечеря. Бях в радостно настроение и весело и непринудено разговарях с него по време на вечерята и дълго след това. Не се въздържах, не подтисках веселостта и живостта си — когато бях с него, аз се държах напълно свободно, тъй като знаех, че му харесвам; всичко, което говорех или вършех, изглежда, го тешеше и възвръщаше към живот. Благословена мисъл! Тя сякаш пробуди за светлина и радост цялото ми същество. В присъствието на мистър Рочестър живеех пълноценен живот, както и той, когато бях при него. Въпреки слепотата усмивка озаряваше лицето му; на него сияеше радост, чертите му сякаш се смекчиха и станаха по-приветливи.
