Джейн Еър. Брулени хълмове

знаете, мадам, прислугата обича да върши това — и казват, че просто бил луд по нея: само той виждал в нея нещо много красиво. Тя била такава една дребничка, същинско момиченце! Никога не съм я виждал, но ми е разказвала за нея прислужницата Лия. Лия много я харесваше. Но мистър Рочестър е близо четиридесетгодишен, а тази гувернантка нямала и двадесет години; и знаете ли, когато един мъж на неговата възраст се влюби в някое момиче, често пъти ти се струва, че е омагьосан. И тъй, той намислил да се ожени за нея.

— За това ще ми разкажете друг път — рекох аз, — а сега поради известни причини бих искала да чуя всичко за пожара. Имаше ли предположения, че в тази работа може да има пръст лудата — мисис Рочестър?

— Вие отгатнахте, мадам; съвсем сигурно е, че тъкмо тя, а не някой друг, е запалила къщата. За нея се грижела една жена, казвала се мисис Пул — пъргава и съвсем порядъчна, само че си имала един недостатък — от този недостатък страдат много болногледачки и изобщо възрастните жени: винаги държала при себе си бутилка джин и понякога си посръбвала повечко. То е извинително — животът й бил тежък с тази луда; но по-добре да не е пила, защото, веднага щом мисис Пул заспяла дълбоко, когато си пийнела повечко джин, лудата, хитра като дявол, измъквала ключовете й от джоба, излизала от стаята си, тръгвала из къщата и измисляла всякакви злодейства. Казват, че един път едва не изгорила жив мъжа си, както спял; но за това не знам нищо повече. И така, в нощта на пожара тя първо запалила завесите в стаята до нейната, а после слязла на по-долния етаж и се упътила към стаята на гувернантката (сякаш се досещала за всичко и искала да й отмъсти) и запалила леглото; но за щастие в него никой не спял. Гувернантката избягала два месеца преди това и макар мистър Рочестър да я търсил като най-скъп за него човек, не успял да научи нищо за нея и просто обезумял от мъка; той всякога бил сдържан, ала след като я изгубил, почнал да се нахвърля на хората и никого не искал да види. Икономката си, мисис Феърфакс, той изпратил при нейни познати, но постъпил с нея съвестно, осигурявайки й рента до края на живота й; тя заслужава — много добра жена беше. Възпитаницата си, мис Адел, настанил в училище. Отчуждил се от всички околни благородници и се затворил като отшелник в дома си.

— Как? Нима мистър Рочестър не е напуснал Англия?

— Да е напуснал Англия ли? Господи! Не! Той не прекрачвал прага на къщата си; само нощем се скитал като призрак из парка и из овощната градина, сякаш бил побъркан; а на мен ми се струва, че наистина е бил побъркан — защото, мадам, нямаше друг такъв умен, горд и смел мъж като него, преди да се появи на пътя му тази нищо и никаква гувернантка. Той не пиеше, не играеше карти, не залагаше пари на конни състезания като някои други и макар да не беше много хубав, нямаше равен по храброст и по сила на волята. Познавам го от дете и неведнъж съжалявах, че мис Еър не се е провалила вдън земя, преди да дойде в имението Торнфийлд.

— Значи, мистър Рочестър си е бил в къщи, когато избухнал пожарът?

— Ами къде другаде? Той се качи на горния етаж, когато всичко наоколо вече гореше, събуди спящите прислужници и им помогна да слязат долу, а после се върна, за да спаси лудата си жена, за която мислеше, че е заключена в стаята си. Тогава му извикаха, че е на покрива; и действително тя стоеше там, размахваше ръце над бойниците и викаше така, че се чуваше на цяла миля; чух я и я видях със собствените си очи: едра жена с дълги черни коси; те се вееха сред пламъците. Видях, а и други видяха как мистър Рочестър се показа на покрива; чухме го, че извика: „Бърта!“, а сетне се приближи до нея. И тогава, мадам, тя изпищя, скочи долу и след миг лежеше на пихтия върху плочите.

— Мъртва ли?

— Ами как? Да, мъртва като камъните, които бяха опръскани с мозъка и кръвта й,

— Господи!

— Да, мадам, страшна картина! Той потрепера.

— А после — продължавах упорито да го разпитвам

аз.

— Е, после цялата къща изгоря до основи; сега тук-таме стърчи по някоя част от стена.

— А друг някой загина ли?

— Не, но може би щеше да е по-добре още някой да загине.

— Кого имате пред вид?

— Бедния мистър Едуард! — възкликна той. — Мислил ли съм, че ще се случи с него такова нещастие! Някои казват, че справедливо е наказан, задето криел, че е женен и искал да се ожени за друга жена, когато жена му била жива. Ала на мен ми е жал за него.

— Но нали казахте, че е жив! — изненадах се аз.

— Да, да; той е жив, но мнозина мислят, че е било по-добре да умре.

— Как? Защо? — Кръвта ми отново се смрази. — Къде е той? — попитах аз. — В Англия ли?

— Да, в Англия; не може да напусне Англия — предполагам, че сега стои все на едно и също място.

В каква агония се гърчеше сърцето ми! А този човек сякаш бе решил да продължи мъките ми.

— Той е съвсем сляп — каза накрая собственикът на странноприемницата. — Да, съвсем ослепя нашият мистър Едуард!

Аз се страхувах от нещо по-лошо. Страхувах се да не е загубил разсъдъка си. Успях да събера сили, за да попитам как го е сполетяло това нещастие.

— Все заради тази негова храброст и дори донякъде заради неговата доброта: не искаше да напусне къщата, докато не излязат всички от нея. Когато слизаше по главните стълби, след като мисис Рочестър се хвърли от покрива, изведнъж се разнесе страшен трясък и всичко рухна. Измъкнаха го изпод развалините жив, но тежко ранен: една греда паднала така, че малко го запазила, но му извадила едното око и му раздробила китката на ръката — мистър Картър, лекарят, трябваше веднага да я отреже. Сетне другото му око се възпали и той ослепя напълно. Сега е съвсем безпомощен — сляп и сакат.

— Къде е той? Къде живее сега?

— Във Фърндийн, той има там друго имение — на около трийсет мили оттук; много глухо място.

— Кой е при него?

— Старият Джон с жена си; мистър Рочестър не пожела да вземе никого другиго. Те казват, че той вече не е човек.

— Имате ли някакво превозно средство?

— Имаме един екипаж, мадам, много удобен екипаж.

— Веднага кажете да впрягат и ако кочияшът ме закара до Фърндийн, преди да мръкне, ще платя и на вас, и на него двойно.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Господарската къща във Фърндийн беше стара постройка, не много голяма и без претенции за архитектурен стил, разположена сред гъста гора. Аз преди бях чувала за нея. Мистър Рочестър често споменаваше за Фърндийн и понякога ходеше там. Баща му бе купил това имение заради дивеча, който се въдеше в околността. Мистър Рочестър би дал това имение под аренда, но не можеше да намери арендатор, тъй като то се намираше в глухо и нездравословно място. Затова никой не живееше във Фърндийн и къщата не беше мебелирана с изключение на две-три стаи, в които имаше само най-необходимото, тъй като господарят ги ползуваше през ловния сезон.

Пристигнах във Фърндийн малко преди да мръкне; небето се мръщеше, духаше студен вятър и ръмеше проникващ до костите дъжд. Последната миля изминах пеша, след като бях освободила екипажа и кочияша и бях платила обещаната сума. Къщата не се виждаше, дори когато бях вече много близо до нея — толкова гъста бе мрачната и тъмна гора наоколо. Видях желязна врата с гранитни колони и разбрах, че това е входът. Като минах през нея, аз изведнъж се озовах сред гъсти редици дървета. Обрасла с трева пътечка лъкатушеше между чворести, покрити с мъх стволове, под арка от клони. Тръгнах по пътечката, надявайки се скоро да видя сградата на имението, но пътечката се виеше все по-далеч и по-далеч; извивките й сякаш нямаха, край, никъде не се виждаше нито следа от жилище или градина.

Реших, че съм тръгнала по погрешен път и съм се заблудила. В гората, и без това тъмна, беше още по- мрачно по онова време на деня. Озъртах се да намеря друг път, но напразно: навсякъде се виждаха само