Накрая навлязох в горичките край имението. Силното грачене на гарваните нарушаваше утринната тишина.
Странен възторг ме обзе — аз забързах напред. Още една ливада, още една пътечка и ето — пред мен са оградата, постройките в двора, но самата сграда и гарвановите гнезда все още не се виждат. „Най- напред ще хвърля поглед към фасадата — реших аз, — та гордите й бойници в миг да поразят взора ми с благородното си величие и да мога веднага да определя прозореца на моя господар: може би той стои на прозореца — мистър Рочестър става рано, — а може би се разхожда из овощната градина или по плочите пред къщата. Да можех да го зърна поне за минутка! Но не — нима съм толкова неразумна, че да се втурна към него? Не зная, не съм сигурна. А ако се втурна, какво ще се случи? Нищо страшно! Нима е престъпление неговият поглед още веднъж да оживи сърцето ми?… Но какво бълнувам! Може би в тази минута той гледа изгрева на слънцето над Пиренеите или над някое тихо южно море.“
Заобиколих ниската стена на овощната градина и завих зад ъгъла й; тук имаше врата с две каменни колони, която водеше към една поляна. Надзъртайки зад една от тези колони, аз можех свободно да огледам цялата фасада на господарския дом. Предпазливо подадох глава, искайки да проверя дали не са вдигнати транспарантите на някоя от спалните; от мястото ми всичко се виждаше като на длан — бойниците, прозорците, дългата фасада.
Навярно летящите над главата ми гарвани ме следяха, докато наблюдавах къщата. Не зная какво мислеха те. Сигурно се чудеха на плахостта и предпазливостта ми, които лека-полека се смениха с безразсъдна смелост. Надзърнах веднъж, после по-смело още веднъж и напускайки скривалището си, втурнах се през ливадата, след което спрях като закована пред големия господарски дом и дръзко вперих поглед в него. „Що за престорена плахост отначало — можеха да си кажат гарваните — и що за глупашка необузданост сега?“
Читателю, разреши ми да направя едно малко сравнение.
Влюбеният заварва любимата си заспала на един обрасъл с мъх склон. Иска му се да й се полюбува, без да я събуди. Той тихичко приближава към нея по тревата, за да не вдига шум. Спира — сторило му се е, че тя трепва. Той отстъпва — за нищо на света не би искал тя да го види. Но всичко е тихо и той отново приближава. Навежда се над нея. Лицето й е покрито с лек воал. Той го повдига, навежда се по-ниско — погледът му предвкусва омайната красота, която ще се разкрие след миг: жизнена, цветуща и пленителна млада жена в ложето на съня. Как я пие той с погледа си! И изведнъж се вцепенява. Трепва. Буйно сграбчва в обятията си тялото, което преди минута не е дръзвал да докосне с пръст! Зове я по име, сетне слага на земята своя скъпоценен товар и го гледа с безумен поглед. Той я грабва така буйно, той я вика така силно, той я гледа с такъв поглед, защото нищо не е в състояние да я разбуди. Мислеше, че любимата му сладко спи, а я намери мъртва и студена.
Готвех се с плаха радост да зърна внушителната сграда, а видях окадени развалини.
Нямаше нужда да се крия зад колоната и да гледам крадешком прозорците, страхувайки се, че зад тях вече се е пробудил животът! Нямаше нужда да се ослушвам дали няма да се отвори някоя врата, дали няма да прозвучат стъпки по плочите пред къщата или по пясъчната алея. Моравата и паркът бяха занемарени и запустели; мрачно зееше входната врата. От зданието (спомних си моя сън) бе останала само фасадата — висока обгоряла стена, по която се чернееха дупките на прозорците; нито покрив, нито бойници, нито комини — всичко бе рухнало.
Над развалините беше надвиснало гробно мълчание, мъртва тишина. Не бе чудно, че писмата, адресирани дотук, оставаха без отговор; със същия успех бих могла да се обърна към някоя каменна гробница. Почернелите камъни ясно говореха за съдбата, която беше постигнала този дом — той бе опожарен. Но как? Каква тайна криеха тези развалини? Какво бе загинало в пламъците на пожара освен мазилката, мрамора и дървото? Или бе пострадало не само имуществото, а и нечий живот? Ако е така, тогава чий? Страшен въпрос! Тук нямаше никой, който да ми отговори на него — нямаше никакви следи, никакви признаци на живот.
Бродейки сред рухналите стени и опустошеното здание, аз се убедих, че бедствието не е станало скоро. През зимата снеговете са трупали преспи зад тази стена, а дъждовете са струели през дупките на прозорците; и сега, през пролетта, сред купчините мокър боклук, се бе раззеленила растителност — тук- таме между камъните и падналите тавански греди беше поникнала трева и растяха бурени.
О, къде е сега злощастният собственик на тези развалини? В коя страна е той? Под чие покровителство живее? Погледът ми неволно се устреми към сивата черковна камбанария край пътната врата и аз се запитах дали той не почива в тясната мраморна гробница до Деймър дьо Рочестър.
Трябваше да получа отговор на тези въпроси. Но това можеше да стане само в странноприемницата и аз, без да губя нито минута, се упътих натам. Закуската ми поднесе самият собственик на странноприемницата. Помолих го да затвори вратата и да поседне при мен — трябва да го попитам за нещо. Но когато той седна на моята маса, не знаех с какво да започна — с такъв ужас очаквах отговорите му. Все пак печалната картина, която току-що бях видяла пред очите си, до известна степен ме бе подготвила за лоши новини. Собственикът на странноприемницата бе почтен на вид човек на средна възраст.
— Вие сигурно знаете имението Торнфийлд — рекох аз най-сетне.
— Да, мадам; по-рано живеех там.
— Така ли?
„Сигурно преди мен — помислих си аз, — тъй като не го познавам.“
— Бях иконом на покойния мистър Рочестър — добави той.
„На покойния!“ Този удар, от който толкова се боях, сякаш се стовари върху мен с цялата си сила.
— На покойния ли! — изтръгна се от устните ми. — Нима той умря?
— Говоря за бащата на сегашния собственик мистър Едуард — поясни той.
Отдъхнах си; кръвта отново затече в жилите ми. От тези думи се убедих напълно, че мистър Едуард,
— А мистър Рочестър сега в Торнфийлд ли е? — попитах аз, знаейки, разбира се, предварително какъв ще бъде отговорът, но по този начин исках да избягна прекия въпрос.
— Не, мадам, о, не! Там не живее никой. Вие, изглежда, не сте тукашна. Иначе щяхте да знаете какво се случи миналата есен. Господарската къща изгоря. Това стана тъкмо по времето, когато се берат овошките. Страшно нещастие! Колко скъпа покъщнина изгоря, почти нищо не спасиха от нея! Пожарът избухна посред нощ и когато пристигнаха пожарникарите от Милкоут, къщата беше вече цялата обхваната от пламъци. Страшна картина! Видях с очите си всичко.
— Посред нощ! — промърморих аз. Да, това винаги е било съдбоносното време за Торнфийлд. — А причината за пожара не е ли известна?
— Имаше предположения, мадам. И те се потвърдиха без всякакво съмнение. Знаете ли — продължи той, като приближи стола си малко по-напред и заговори по-тихо, — че в имението е живяла една жена… тя била луда.
— Чувала съм нещо такова.
— Държали я под много строг надзор, мадам; цели няколко години никой нищо не знаеше за нея. Никой не я бе виждал; носеха се само слухове, че има такава жена в замъка; а каква е тя, никой не знаеше. Казваха, че мистър Едуард я довел от чужбина; някои мислеха, че му е любовница. Но преди една година се случи странно нещо, много странно.
Страхувах се да не чуя историята на собствената си съдба и се опитах да върна разказвача към основната тема.
— Кажете ми нещо за жената!
— Тази жена, мадам — отговори той, — се оказа, че била жената на мистър Рочестър! И това стана ясно по най-странен начин. В замъка живеело едно младо момиче, гувернантка, в което мистър Рочестър…
— Но как стана пожарът? — прекъснах го аз.
— Тъкмо за него ще ви разправя… в което мистър Рочестър се влюбил. Прислужниците разказват, че не са виждали друг толкова влюбен човек: господарят им вървял все подир нея. Всички те го следели — вие
