Джейн Еър. Брулени хълмове

— Махни се, суеверно видение! — извиках аз, пъдейки черния призрак, който се появи край обвития в мрак тис до пътната врата. — Не, това не е самоизмама, не е магия; това е дело на природата. Тя извърши не чудо, но все пак нещо съвсем изключително.

Изтръгнах се от Сейнт Джон; той бе изтичал подир мен в градината и искаше да ме задържи. Сега бе мой ред да взема връх над него. Силите ми се пробудиха и проявиха с пълна мощ. Поисках от него да не ми задава никакви въпроси и да не прави никакви забележки; помолих го да ме остави: исках и трябваше да остана сама. Той веднага се подчини. Когато притежаваш сила да заповядваш, неминуемо ще ти се подчиняват. Качих се в стаята си, заключих се, паднах на колене и почнах да се моля — по своему, не като Сейнт Джон, ала не по-малко горещо. Струваше ми се, че съм се приближила до всемогъщия и душата ми, изпълнена с благодарност, е тръгнала по неговите стъпки. Като станах след тази благодарствена молитва, аз взех решение, сетне си легнах, успокоена и просветлена, очаквайки с нетърпение утрото.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Съмна се. Станах призори. Един-два часа подреждах нещата си в чекмеджето на скрина и в гардероба, защото исках да оставя през време на краткото си отсъствие всичко в ред. През това време чух как Сейнт Джон излезе от стаята си. Той се спря до вратата ми; страхувах се да не почука, но той само пъхна под вратата едно листче. Аз го взех. Ето какво пишеше на него:

„Твърде внезапно се разделихте с мен снощи. Ако бяхте останали още малко, щяхте да положите ръце върху Христовия кръст и светия престол. Чакам окончателното ви решение точно след две седмици, когато се върна. Дотогава бъдете нащрек и се молете да не изпаднете в изкушение; вярвам, че духът ви е бодър, но плътта, както виждам, е слаба. Ще се моля за вас ежечасно.

Ваш: Сейнт Джон“.

„Духът ми — отговорих му мислено аз — е готов да направи онова, което е правилно, а плътта ми, надявам се, е достатъчно силна, за да изпълни волята на небето веднага щом тази воля ми стане добре известна. Във всеки случай имам достатъчно сили да търся и питам, за да намеря изход от мрака на съмненията към ясния ден на увереността.“

Беше първи юни, но утрото бе мрачно и студено; дъждът плющеше в прозореца. Чух как се отвори входната врата и Сейнт Джон излезе от къщи. От прозореца си видях как той прекоси градината. Пое пътя, който минаваше сред влажната пустош към Уиткрос, откъдето щеше да вземе дилижанса.

„Само след няколко часа ще тръгна по същия път, братовчеде — мислех си аз. — И също ще взема дилижанса от Уиткрос. И аз трябва да се видя с някои хора, да ги потърся в Англия, преди да я напусна завинаги.“

До закуската оставаха още два часа. През това време тихо се разхождах из стаята си и мислех за чудното явление, което промени всичките ми планове. Отново си спомних вътрешното усещане, което изпитах — успях да го възкреся в паметта си с всичката му необичайност. Спомних си гласа, който бях чула; непрекъснато си задавах въпроса откъде е идвал той — но също тъй напразно, както преди. Изглежда, той е звучал в мен, а не във външния свят. Аз се питах дали това не е било плод на нервното ми напрежение, измама за слуха ми. Не, не можех да допусна, да повярвам това; по-скоро то приличаше на някакъв проблясък. Чудотворният ток, разтърсил тялото ми, приличаше на земетресението, разклатило основите на затвора, в който са лежали Павел и Сила; той разтвори пред душата ми вратите на нейната тъмница, разкъса оковите й, пробуди я от сън, тя скочи разтреперана и напрегна слух, обзета от уплаха; сетне прозвуча три пъти викът, който порази слуха ми и развълнува сърцето ми, но духът ми не се изплаши и не се разколеба, а сякаш възтържествува, радвайки се, че му е дадена възможност да извърши нещо независещо от флегматичното тяло.

„След няколко дни — казах си аз най-сетне — ще узная нещо за онзи, чийто глас ме зовеше снощи. Писмата не доведоха до нищо — ще трябва сама да събера сведения.“

На закуска съобщих на Даяна и Мери, че заминавам и ще отсъствувам най-малко четири дни.

— Сама ли тръгваш, Джейн? — попитаха те.

— Да, трябва да видя един приятел, за когото напоследък се безпокоя, или поне да науча нещо за него.

Сестрите можеха да ми отговорят — и мислено те навярно са го сторили, — че досега не са знаели, че имам други приятели освен тях; самата аз често им бях говорила това, но с присъщата си деликатност те се въздържаха от каквито и да било забележки; Даяна само попита дали се чувствувам съвсем добре, за да пътувам: „Ти си тъй бледа“ — забеляза тя. Отвърнах, че ме мъчи само душевна тревога, но че се надявам скоро да се успокоя.

Когато продължих приготовленията си за път, никой не ме обезпокои с въпроси или подозрителни погледи, защото бях дала да се разбере, че сега не мога да съобщя плановете си; сестрите любезно и тактично запазиха мълчание и ми предоставиха свобода на действие, каквато при подобни обстоятелства бих им предоставила и аз.

Напуснах Муърхаус в три часа следобед и в четири и нещо вече стоях до пътепоказателя в Уиткрос, чакайки дилижанса, който трябваше да ме откара в далечния Торнфийлд. Сред тишината, която цареше по тези безлюдни пътища и пустинни хълмове, аз чух още отдалеч приближаването му. Това беше същата кола, от която преди една година слязох в лятната вечер на същото това място, обзета от отчаяние, без надежда, без цел. Махнах с ръка и колата спря. Седнах в нея — сега нямаше опасност да остана без пукната пара, след като платя пътуването. По пътя за Торнфийлд се чувствувах като пощенски гълъб, литнал към къщи.

Пътуването продължи денонощие и половина. Потеглих от Уиткрос във вторник следобед; рано сутринта в четвъртък спряхме да напоим конете в една странноприемница край пътя, която се издигаше сред зелени живи плетове, големи ливади и полегати спокойни хълмове. (Колко нежни бяха техните очертания и колко приветлива зеленината им в сравнение с мрачната пустош край Мортън!) Да, аз познах този пейзаж като чертите на добре известно лице и бях уверена, че мястото, към което съм се отправила, не е далеч.

— Колко има оттук до Торнфийлд? — попитах аз коняря в странноприемницата.

— Точно две мили, мадам — направо през полето. „Пътешествието ми е пред своя край“ — помислих аз,

слязох от дилижанса, предадох куфара си на грижите на коняря, платих пътуването, дадох на кочияша бакшиш и поех към Торнфийлд; в ясното утро златните букви на фирмата над входа на странноприемницата, на която пишеше „Гербът на Рочестъровци“, блестяха внушително. Сърцето ми заби радостно, бях вече на земята на моя господар. Но внезапно то се сви — осени ме мисълта: „Ами ако господарят ти не е в Англия? Или дори да е в Торнфийлд, закъдето бързаш по-скоро да стигнеш, кой е там при него? Неговата луда жена. Следователно ти нямаш работа там: не бива нито да говориш с него, нито да търсиш компанията му. Напразно си дошла тук, по-добре се върни обратно — настояваше предупредителният глас. — Разпитай за него в странноприемницата; там ще научиш всичко, което те интересува, и съмненията може би ще се разсеят за миг. Иди и попитай дали мистър Рочестър е в имението си.“

Това решение беше разумно; и все пак аз не можех да си наложа да го изпълня. Тъй се боях от някой отговор, който можеше да ме хвърли в отчаяние! Да поддържам неведението си, значеше да поддържам надеждата си; нека още веднъж видя този дом, озарен от нейните лъчи! Пред мен бяха стълбичките на оградата и полята, по които бързах в утрото на бягството си от Торнфийлд глуха и сляпа за всичко, отчаяна, преследвана и терзана от отмъстителните фурии69; още не бях решила откъде да мина, когато се озовах сред тези поля. Как бързо вървях! Колко често се затичвах! Как се вглеждах в далечината, очаквайки да зърна пред погледа си любимите горички! С какво радостно чувство гледах познатите дървета, поляни и хълмове!