Джейн Еър. Брулени хълмове

— Виждам, Джейн — каза Даяна, — че сте се скарали със Сейнт Джон по време на днешната разходка. Все пак иди при него; той сигурно стои в коридора и те чака — готов е да се помирите.

При подобни обстоятелства аз обикновено не показвам прекалено самолюбие. Винаги предпочитам да отстъпя, отколкото да държа на своето; и ето че се втурнах към него — той ме чакаше до стълбите.

— Лека нощ, Сейнт Джон — рекох аз.

— Лека нощ, Джейн — отвърна той спокойно.

— Нека си стиснем ръце — прибавих аз.

Колко студено и безразлично Сейнт Джон стисна ръката ми! Това, което стана този ден, му беше много неприятно; никаква сърдечност не би стоплила сърцето му, никакви сълзи не биха го трогнали. И дума не можеше да става за радостно помиряване, за весела усмивка или ласкава дума; обаче като християнин той не забравяше, че трябва да бъде търпелив и кротък, и когато го попитах дали ми е простил, отговори, че по принцип забравя оскърбленията; впрочем нямало какво да ми прощава, тъй като съвсем не бил обиден.

С тези думи Сейнт Джон си тръгна. Бих предпочела да ме удари.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Сейнт Джон не замина на другия ден за Кеймбридж, както смяташе първоначално. Той отложи заминаването си с цяла седмица; през това време ми даде възможност да почувствувам колко сурово може да наказва добрият, но строг, справедливият, но неумолим човек онзи, който го е обидил. Без каквато и да е открита проява на враждебност, без една-едничка укорна дума той все пак ми даваше ясно да разбера, че ме е лишил от благоразположението си.

Не че Сейнт Джон таеше в душата си недостойното за християнина чувство на мъст: той не би откъснал и косъм от главата ми, дори да имаше пълната възможност да стори това. И по натура, и по убеждения той стоеше по-високо от подобни долни подбуди за мъст; Сейнт Джон ми беше простил, задето бях казала, че презирам него и неговата любов, но не бе забравил тези думи; и аз знаех, че докато сме живи, той не ще ги забрави. Виждах в погледа му, когато ме гледаше, че тези думи непрекъснато стоят между нас, и каквото и да говорех, за него те звучаха в гласа ми и отзвукът им се чувствуваше във всеки негов отговор.

Сейнт Джон не ме отбягваше и както обикновено ме викаше всяка сутрин на своето бюро. Страхувам се, че порочното у него го е карало да изпитва удоволствие (като християнин той не вземаше участие в това удоволствие и не можеше да го изпитва), когато показваше колко изкусно умее, действувайки и говорейки очевидно по същия начин, както и преди, да лишава всяка своя дума и всяка своя постъпка от онова одобрение и интерес, които преди придаваха на езика и маниерите му известно сурово очарование.

За мене той сякаш престана да бъде жив човек и се превърна в мраморна статуя; очите му приличаха на студени ярки сапфири, езикът му — на говорещ инструмент, нищо повече.

Всичко това беше за мен мъчение — жестоко, продължително мъчение. То поддържаше у мен тайния пламък на негодуването и трептящата жарава на мъката, които ме горяха и гнетяха; чувствувах, че ако стана негова жена, този добър човек, чист като дълбок планински извор, скоро би ме вкарал в гроба, без да пролее нито една капка моя кръв и без да опетни кристалната си съвест с ни най-малка следа от престъпление. Особено остро чувствувах това при всеки опит да го омилостивя. На моя зов нямаше отклик. Той несъмнено не страдаше от нашата отчужденост, не се стремеше към помирение; и макар сълзите ми неведнъж да прокапваха върху страницата, над която се бяхме навели, те му правеха не по-голямо впечатление, отколкото ако сърцето му беше каменно или желязно. Същевременно той стана към сестрите си дори по-благ от преди, сякаш се боеше, че само студенината не е достатъчна и тя не ще ме убеди напълно до каква степен съм отхвърлена и отритната, та прибягваше до силата на контраста; обаче аз съм уверена, че постъпваше така не от злоба, а ръководен от своите принципи.

В навечерието на неговото заминаване, по залез слънце, го видях да се разхожда из градината и като си спомних, че този човек, сега толкова чужд, някога бе спасил живота ми и че ние с него сме близки роднини, реших да направя последен опит да си възвърна приятелството му. Излязох и се упътих към него в един момент, в който той стоеше, облегнал се на вратичката; аз веднага пристъпих към въпроса:

— Сейнт Джон, страдам, задето още ми се сърдите. Нека станем пак приятели.

— А нима не сме приятели? — отговори той невъзмутимо, без да откъсва поглед от изгряващата луна, в която се бе загледал при приближаването ми до него.

— Не, Сейнт Джон, вече не сме такива приятели, каквито бяхме. Знаете това.

— Нима? Е, това е лошо. Що се отнася до мен, аз ви желая само добро.

— Вярвам ви, Сейнт Джон, тъй като съм сигурна, че не сте способен да желаете злото на никого; но аз съм ваша роднина и бих искала да проявявате към мен по-топло чувство, отколкото това голо човеколюбие, с което се отнасяте към чуждите хора.

— Разбира се — отговори той. — Вашето желание е основателно, но аз съвсем не ви смятам за чужда.

Тези думи, произнесени със студен, спокоен тон, силно ме засегнаха и смутиха. Ако бях послушала гласа на гордостта и гнева, веднага бих се отдалечила, оставяйки го сам; но у мен говореше нещо по-силно от тези чувства. Аз високо ценях големите дарования и възвишените принципи на моя братовчед. Държах на неговото приятелство — да го загубя, би било за мен тежко изпитание. Не можех толкова леко да се откажа от опита си да спечеля отново неговото приятелство.

— Нима така ще се разделим, Сейнт Джон? Нима, когато заминавате за Индия, ще се простите с мен, без да ми кажете нито една нежна дума?

Той престана да съзерцава луната и ме погледна.

— Да се простя, когато заминавам за Индия? Как така, Джейн? Няма ли да дойдете и вие с мен?

— Нали казахте, че мога да замина за там, само ако се омъжа за вас?

— А няма ли да се омъжите за мен? Държите ли на своето решение?

Известно ли ти е, читателю, как смразява сърцето въпросът, зададен от студен човек? Гневът му прилича на падаща снежна лавина, а негодуванието му — на бурен ледоход.

— Не, Сейнт Джон; няма да се омъжа за вас. Не съм променила решението си.

Лавината се заклати и се плъзна малко надолу, но не рухна.

— Още веднъж ви питам защо ми отказвате — рече той.

— Тогава ви отказах, защото не ме обичахте, а сега — защото почти ме мразите. Ако се омъжа за вас, вие ще ме погубите. Вие и сега ме погубвате.

Устните и бузите му побледняха — станаха съвсем бели.

— Ще ви погубя ли? И сега ви погубвам? Такива думи не ви правят чест: те са неестествени, недостойни за една жена, лъжливи. Те свидетелствуват за лоши помисли и заслужават да бъдат строго осъдени; човек би ги нарекъл непростими, ако не бе длъжен да прощава на ближния до седемдесет и седем пъти.

Всичко рухна. Искрено желаейки да залича в душата му следите от предишната обида, аз му нанесох друга, по-голяма, която се запечата завинаги в паметливото му сърце.

— Сега вие действително ще ме мразите — казах аз. — Напразно реших да опитам да се помиря с вас; само си спечелих враг за цял живот.

С тези думи му причиних нова болка, още по-остра, защото в тях имаше истина. Безкръвните му устни конвулсивно се свиха. Разбрах какъв мощен гняв съм събудила у него. Сърцето ми се стегна.

— Уверявам ви, неправилно ме разбрахте — възкликнах аз, като го хванах внезапно за ръката. — Не исках нито да ви огорча, нито да ви оскърбя, повярвайте!

Сейнт Джон горчиво се усмихна и с решително движение освободи ръката си.

— А сега, вие, изглежда, ще се откажете от обещанието си и изобщо няма да заминете за Индия, нали? — попита той след продължителна пауза.

— Не, готова съм да замина, но като ваша помощничка — отвърнах аз.

Този път последва безкрайно мълчание. Каква борба ставаше у него между природата му и християнското му смирение, не зная, но неговите очи хвърляха мълнии и странни сенки минаваха по лицето му. Накрая той проговори:

— Вече ви доказах веднъж, че е невъзможно сама жена на вашата възраст да съпровожда сам мъж на