Джейн Еър. Брулени хълмове

— Ще отдам на вашето дело цялата си енергия — всъщност само това ви трябва, аз не съм ви нужна; за вас аз съм само черупка, която търпят единствено заради зърното в нея. Ето защо я оставям за себе си.

— Вие не можете, не бива да сторите това. Нима мислите, че господ ще се задоволи с половината жертва? Нима той ще приеме непълноценен дар? Аз се боря за делото господне и ви зова под стяга на бога. Не мога да приема от негово име условна клетва — тя трябва да бъде безкомпромисна.

— О, на бога съм готова да дам цялото си сърце — казах аз. — Но вие нямате нужда от него.

Не мога да се закълна, читателю, че в тона и в чувството, с които произнесох тези думи, не е имало стаен сарказъм. До този момент аз изпитвах безмълвен страх от Сейнт Джон, защото не го разбирах. Този страх произтичаше от съмненията ми за него. Какво у Сейнт Джон е свято и какво човешко, не ми бе ясно дотогава; но този разговор ми изясни много неща — пред мен сякаш се разкри цялата същност на природата на свещеника. Видях неговите слабости и ги разбрах. Стана ми ясно, че тук, на края на пустошта, аз седя в краката на човек, който въпреки прекрасното си лице е толкова грешен, колкото и аз. Булото се свлече и видях пред себе си суровост и деспотизъм. Като долових у него тези черти, аз почувствувах неговото несъвършенство и се окуражих. Това беше човек също като мен, с когото можех да споря и на когото можех при нужда да дам отпор.

За известно време между нас се възцари мълчание; накрая аз реших да го погледна в лицето. Взорът му, устремен към мен, изразяваше мрачно учудване и тревожен въпрос: „Нима тя се присмива, и то на мен? Какво значи това?“

— Не трябва да се забравя, че това е нещо много важно — продължи той след малко, — нещо, за което да се мисли или да се говори с лекота, е грях. Надявам се, Джейн, че бяхте напълно искрена, като казахте, че сте готова да дадете цялото си сърце на бога — това е всичко, което ми трябва. Щом изтръгнете от сърцето си земните връзки и го дадете на твореца, осъществяването на царството божие на земята ще бъде вашата първа цел и радост и вие ще бъдете готова всеки миг да направите всичко, което би помогнало за това. Вие ще видите колко нови сили ще ни даде нашият телесен и духовен съюз в брака — единственият съюз, който свързва навеки съдбите и целите на човешките същества. И като отхвърлите всички дребнави капризи, всички нелепи предразсъдъци, всички скрупули за степента, характера, силата или нежността на изпитваните от нас чувства, вие веднага ще побързате да встъпите в този съюз.

— Така ли? — отговорих лаконично аз и погледнах чертите му, прекрасни по своята хармоничност, но страшни с безпощадната си суровост — неговото властно, ала не и открито чело; неговите очи — ярки, дълбоки и проницателни, но лишени от нежност; неговата висока, внушителна фигура — и си представих, че съм негова жена. О, не, никога! Нямах нищо против обаче да бъда негов духовен помощник, негов другар; в тази си роля бях готова да преплавам с него океана; да се трудя над общото дело под лъчите на палещото източно слънце в азиатските пустини; да се възхищавам и да меря сили с неговото мъжество, преданост и енергия; безропотно да се покорявам на властността му; спокойно да се усмихвам, виждайки неизкоренимото му честолюбие; да разграничавам у него християнина от човека: дълбоко да ценя първия и с готовност да прощавам на втория. Разбира се, ще се наложи често да страдам, бидейки свързана с него; тялото ми ще бъде в окови, ала сърцето и душата ми ще останат свободни. Ще принадлежа все още на себе си: в минутите на самота ще мога да се отдавам на присъщите си, неспъвани от нищо чувства. В душата си ще имам кътче, което всецяло ще ми принадлежи, където той не ще има достъп и където ще живеят свежи, запазени чувства, които неговата суровост никога не ще докосне и неговата отмерена стъпка на войн никога не ще погази. Но да бъда негова жена — вечно до него, вечно свързана и обвързана с него, принудена да укротявам вътрешния си жар, да го тая в дъното на душата си и да не смея да издам чувствата си с нито един-единствен стон, макар скритият пламък да опустошава все повече и повече душата ми, — не, това би било за мен непоносимо бреме!

— Сейнт Джон! — възкликнах аз, като прекъснах разсъжденията си.

— Какво има? — запита той със студен тон.

— Повтарям ви: готова съм да замина с вас като ваш другар-мисионер, но не и като ваша жена; не мога да се омъжа за вас и всецяло да ви принадлежа.

— Не, вие трябва всецяло да бъдете моя — отвърна Сейнт Джон твърдо, — иначе целият този разговор е безполезен. Как мога аз, мъж, който няма още тридесет години, да заведа със себе си в Индия едно деветнадесетгодишно момиче, ако то не е моя жена? Как бихме могли да бъдем винаги заедно — в пустинята или сред дивите племена, — ако не сме венчани?

— Отлично ще се справим при каквито и да било обстоятелства и без да сме съпрузи — живо възразих аз. — Също както, ако бях ваша сестра или пък мъж — свещеник като вас.

— Известно е, че ние не сме брат и сестра, и аз не мога да ви представя за моя сестра; ако направя това, ще предизвикам оскърбителни подозрения и към двама ни. При това, макар да имате мъжки ум, сърцето ви е женско — с една дума, от това не ще излезе нищо добро.

— Ще излезе — настоях аз с известно предизвикателство, — ще видите. Имам женско сърце, но не по отношение на това, което ви засяга; към вас изпитвам само чувство на предана дружба, доверие на другар по оръжие, откровеност, сестринска привързаност, покорност и уважение на ученик към негов учител — нищо повече: не се безпокойте.

— Това, което ми е нужно — каза той сякаш на себе си. — Тъкмо това, което ми е нужно. Но има препятствия, трябва да се отстранят. Уверявам ви, Джейн, не ще се разкайвате, ако се омъжите за мен; ние трябва да се оженим. Повтарям: няма друг път и без съмнение бракът ще извика чувство, което ще оправдае нашия съюз дори във вашите очи.

— Презирам вашата представа за любовта — неволно изрекох аз, като станах и се изправих пред него, облегнала се на скалата. — Презирам фалшивото чувство, което ми предлагате. Да, Сейнт Джон, презирам и вас, когато ми предлагате това!

Той втренчено ме погледна, свил красиво очертаните си устни. Разгневен ли беше или учуден, бе трудно да се каже: той до съвършенство владееше изражението на лицето си.

— Не очаквах от вас такива думи — каза Сейнт Джон. — Струва ми се, че не съм извършил и не съм казал нищо, което заслужава презрение.

Трогна ме кроткият му тон и ме порази тържественият, спокоен израз на лицето му.

— Простете ми за тези думи, Сейнт Джон, но сам сте си виновен, задето те се изтръгнаха от мен. Вие засегнахте въпрос, по който между нас има рязко различие, въпрос, по който е излишно да спорим: самото понятие „любов“ е ябълката на раздора между нас; какво бихме сторили, ако след нашия брак този въпрос застане пред нас с цялата си сериозност? Какво бихме преживели тогава? Драги братовчеде, откажете се от мисълта за този брак, забравете я.

— Не — рече той, — аз отдавна тая в себе си този план и само той може да осигури успеха на великата ми цел; но сега не ще настоявам повече. Утре заминавам за Кеймбридж — там имам много приятели, с които бих желал да се сбогувам. Ще отсъствувам две седмици; използувайте това време, за да обмислите предложението ми, и не забравяйте, че ако го отхвърлите, отказвате не на мен, а на бога. Чрез мен той открива пред вас благородно поприще, но вие можете да встъпите в него само като моя жена. Откажете ли да станете моя жена, завинаги ще се затворите в кръга на егоистичното благополучие и безплодното вегетиране. Внимавайте да не попаднете в числото на тези, които са изменили на вярата и са по-лоши от невярващите!

Сейнт Джон млъкна. Отвърнал лице от мен, той отново погледна реката, погледна към хълма.

Но този път свещеникът не почна да разкрива пред мене сърцето си: аз бях недостойна за подобно доверие. Когато вървях до него към къщи, чувствувах в упоритото му мълчание всичко, което изпитваше към мен: разочарованието на суровия, деспотичен фанатик, срещнал съпротива вместо очакваното покорство, упрека на студения и непреклонен ум, открил у друг човек чувства и възгледи, на които не може да симпатизира; с една дума, той веднага би ме принудил да се подчиня, но само защото бе убеден християнин, търпеливо понасяше моето своенравие и ми даде толкова дълъг срок за размишления и покаяние.

Същата вечер, след като целуна сестрите си, той не сметна за нужно дори да ми стисне ръка и мълчаливо напусна стаята. Макар да не чувствувах към него любов, бях приятелски разположена; това явно пренебрежение ме оскърби, и то толкова, че в очите ми нахлуха сълзи.