— Както виждате, Джейн, сражението бе дадено и победата спечелена. — От учудване аз не можах да му отговоря веднага, но след минутно колебание рекох:
— А уверен ли сте, че тази победа не ви струва твърде скъпо? Още една такава победа би ви погубила.
— Не мисля така; а дори да е така, това няма голямо значение за мен; повече не ще се наложи да водя борба от такъв характер. Изходът на битката е благоприятен, пътят е свободен и аз благодаря на всевишния за това. — Като каза тези думи, той потъна в мълчание, задълбочил се над книжата си.
Когато нашето щастливо вълнение (тоест вълнението на Даяна, Мери и моето) поотслабна и ние се върнахме към обичайните си навици и постоянните си занимания, Сейнт Джон почна по-дълго да се задържа в къщи; понякога прекарваше в една стая с нас цели часове. Мери рисуваше, Даяна четеше за обща култура — нещо, което за мое учудване вършеше с постоянство, — аз упорито учех немски, а той бе погълнат от тайнствената си работа, своего рода мистика — изучаване на някакъв източен език, което смяташе необходимо за изпълнение на плановете си.
В тези часове, седнал в своето кътче, Сейнт Джон изглеждаше спокоен и съсредоточен; но сините му очи от време на време се откъсваха от тайнствените букви на екзотичния език, блуждаеха из стаята и понякога за дълго, с настойчиво внимание, се спираха на нас — неговите другари по занятие; ако някоя от нас уловеше погледа му, той веднага отвръщаше очи, ала после изпитателният му взор отново се насочваше към нашата маса. Недоумявах какво можеше да значи това. Също тъй непонятно ми беше и постоянното удоволствие, което му доставяше такъв, бих казала, незначителен повод като ежеседмичните ми посещения на мортънското училище; още повече се учудвах на това, че когато времето бе лошо — валеше сняг или дъжд или духаше силен вятър — и братовчедките ми ме убеждаваха да остана в къщи, той всеки път се подиграваше на тези техни опасения и ме подканяше да изпълня дълга си въпреки бушуващите стихии.
— Джейн съвсем не е хилаво създание, както предполагате — казваше той; — тя също тъй малко се бои от планинския вихър, проливния дъжд или снега, както всеки от нас. Тя има здрав и издръжлив организъм, който по-лесно се приспособява към промените на климата, отколкото организмът на някой много по-здрав на вид човек.
И когато се връщах, понякога много уморена и измъчена от лошото време, аз никога не смеех да се оплаквам, защото виждах, че това ще го разгневи: при всички обстоятелства той искаше мъжество; всяко малодушие предизвикваше негодуванието му.
Но един следобед си позволих да остана в къщи, тъй като силно се бях простудила. Този път в Мортън отидоха братовчедките ми. Седях и четях Шилер, а Сейнт Джон се бе задълбочил над измачканите свитъци, написани на непознатия източен език. Като свърших превода, който направих за упражнение, аз случайно погледнах към него и веднага се озовах под въздействието на проницателните му сини очи. Не мога да кажа колко време той ме гледа от горе до долу и от долу до горе, но този поглед беше тъй пронизващ и тъй студен, че за миг ме обзе суеверен страх, сякаш в стаята имаше някакво свръхестествено същество.
— Какво правите, Джейн?
— Уча немски.
— Искам да оставите немския и да започнете индустански.
— Сериозно ли казвате това?
— Съвсем сериозно и дори настоявам; ще ви обясня защо.
И той ми разказа, че езикът, който изучавал, бил индустански, но че като напредвал в изучаването на езика, забравял елементарни неща и щяло да му бъде много полезно да има ученичка, с която постоянно да повтаря основите на езика и по такъв начин окончателно да ги закрепи в паметта си; каза и това, че известно време се колебал между мен и сестрите си, но се спрял на мен, тъй като съм била най-постоянна от трите. Накрая ме запита ще му направя ли тази услуга и изрази увереността си, че такава жертва няма да трае дълго, тъй като до заминаването му оставали само три месеца.
Сейнт Джон не бе човек, на когото лесно можеш да откажеш; чувствувах как всяко впечатление — неприятно или приятно — дълбоко се врязва в душата му и остава там завинаги. Съгласих се. Когато братовчедките се върнаха и Даяна научи, че брат й е отнел ученичката й, тя се разсмя; и двете заявиха, че Сейнт Джон никога не би могъл да ги убеди да се заловят с такова нещо. А той отговори спокойно:
— Зная.
Сейнт Джон се оказа крайно търпелив и снизходителен, но все пак взискателен учител; той ми даваше дълги упражнения и когато усвоявах материала, не скъпеше похвалите си, макар да ги изразяваше по свой особен начин. Постепенно придоби над мен известно влияние, което ми отнемаше свободата на духа: похвалите и вниманието му ми тежаха повече от неговото равнодушие. Вече не дръзвах да говоря и се смея свободно, когато бях с него, тъй като някакъв инстинкт упорито и натрапчиво ми напомняше, че веселостта (поне моята) му е неприятна. Не забравях, че му допадат само сериозните настроения и занимания и че в негово присъствие всяко друго настроение би било неуместно. Когато той казваше „вървете си“ — аз си отивах, „елате“ — аз отивах при него, „направете еди-какво си“ — аз го извършвах. Но това робство ми тежеше и неведнъж съжалих, че не ме пренебрегва както преди.
Една вечер, преди да си легнем, когато и трите го бяхме наобиколили, за да му пожелаем лека нощ, Сейнт Джон както обикновено целуна сестрите си и както винаги ми стисна ръка. Даяна, настроена палаво тази вечер (тя не се намираше под мъчителната власт на неговата воля, защото сама притежаваше не по- малко силна воля, макар, и проявявана в друга насока), внезапно възкликна:
— Сейнт Джон! Ти наричаш Джейн твоя трета сестра, а се държиш с нея като с чужда: трябва да целунеш и нея.
И тя ме побутна към него. Реших, че Даяна доста се увлича, и се смутих. Преди да успея да се опомня, Сейнт Джон наведе глава към мен, прекрасното му антично лице на древен грък се изравни с моето, проницателните му очи изпитателно погледнаха моите — и той ме целуна. Не съществуват нито мраморни, нито ледени целувки, иначе така бих нарекла целувката на преподобния ми братовчед. Но може би има изпитателни целувки — точно такава беше неговата. Като ме целуна, той ме погледна, за да разбере какво въздействие е упражнило това върху мен, и това въздействие съвсем не беше поразително; уверена съм, че не се изчервих, а по-скоро леко пребледнях, защото почувствувах, че тази целувка е като печат, който закрепва моите окови. От тази вечер насетне той никога не забравяше да ме целуне и спокойствието и сериозността, с които приемах целувките му, изглежда, придаваха на този обред в очите на Сейнт Джон известна прелест.
Що се отнася до мен, с всеки изминат ден все повече ми се искаше да му угаждам, но и с всеки ден ми ставаше все по-ясно, че за това ще трябва до известна степен да променя характера си, да потъпча част от способностите си, да дам ново направление на вкусовете си, насила да се стремя към цели, към които нямам вродено влечение. Той искаше да ме подготви за такива възвишени сфери, които бяха недостъпни за мен; беше цяло мъчение постоянно да се стремя към задачите, които поставя пред мен. Това бе също тъй невъзможно, както да придам на неправилните си черти безупречната класическа правилност на неговото лице или да придам на моите менящи цвета си зелени очи лазурната синева и тържествения блясък на неговите.
Обаче не само влиянието му ме гнетеше. От известно време насам аз често бивах тъжна; разяждаща мъка терзаеше душата ми и тровеше радостта в живота ми в самия й извор: мъката на неизвестността.
Може би ти мислиш, читателю, че новият ми дом и доброто ми материално състояние са станали причина да забравя мистър Рочестър. Не, нито за миг. Образът му не ме напускаше, защото не беше мираж, който се разсейва от слънчевите лъчи, нито рисунка върху пясък, която бурите могат да заличат — той беше като име, издълбано на мраморна плоча, което ще трае, докато трае мраморът, върху който е издълбано. Силното желание да науча какво е станало с него ме преследваше навсякъде. Когато живеех в Мортън, всяка вечер, върнала се в къщи, мислех за това; и сега, в Муърхаус, всяка нощ, лежейки в леглото си, пак мислех само за това.
Като водех необходимата кореспонденция с мистър Бригз във връзка с наследството, аз го запитах не знае ли къде се намира мистър Рочестър сега и дали той е здрав; обаче както бе предположил Сейнт Джон, Бригз не знаеше абсолютно нищо за бившия ми господар. Тогава писах на мисис Феърфакс, молейки я да ми съобщи нещо за него. Бях уверена, че постъпвам правилно, и се надявах скоро да получа отговор. За мое огорчение минаха две седмици, ала отговор още нямаше. И когато се изтърколиха два месеца, а пощата,
