Съвсем не, напротив, Сейнт Джон забеляза, че съм се отнесла към всичко, на което държал, внимателно и грижливо; той дори се страхувал, че съм отделила за тези дреболии по-голямо от необходимото внимание. Колко скъпоценни минути например съм изгубила, когато съм мислила как да подредя тази стая? Впрочем бих ли могла да му кажа къде е сложена еди-коя си книга?
Снех томчето от етажерката; той го взе и като се упъти към любимото си кътче до прозореца, седна и започна да чете.
Наистина, скъпи читателю, това никак не ми хареса. Сейнт Джон беше прекрасен човек, но аз започвах да чувствувам, че той е прав, като се нарича суров и студен. Не го привличаха нито обикновените човешки чувства, нито домашните радости, а тихите удоволствия на живота не го пленяваха. Сейнт Джон действително живееше само за най-високите си и благородни стремежи, като сам не знаеше отдих и беше недоволен, когато другите почиваха. Гледайки гордото му чело, застинало като камък, прекрасните черти на съсредоточеното му лице, аз изведнъж разбрах, че той едва ли ще бъде добър съпруг и че на жена му няма да бъде леко. Долових по някаква интуиция характера на любовта му към мис Оливър и се съгласих с него, че това е само чувствена любов. Стана ми ясно защо Сейнт Джон се презира за трескавото си състояние, причина за което бе тя, защо трябваше да се стреми да подтисне и убие тази любов, защо се съмняваше дали тя би могла да донесе и на двамата трайно щастие. Разбрах, че Сейнт Джон е направен от същия материал, от който природата създава героите — християни [и езичници: законодатели, държавници, завоеватели — мощна твърдина, изпълнена с велики стремежи; но край домашното огнище тя много често се обръщаше в студена, недодялана колона — мрачна и неподходяща за там.
„Гостната не е място за него — мислех си аз. — Хималайските хребети, африканската джунгла, даже заразените с чума гвинейски крайбрежни блата повече подхождат за такава натура. Как да не бяга от тихото домашно огнище? Тук всичко му е чуждо, силите му са сковани, те не могат да се развият и да се проявят напълно. Само в борбата и в изпитанията, където се изисква мъжество, енергия и смелост, той ще говори и действува като вожд. Но дори едно дете би имало превъзходство над него в домашна среда. Той е прав, че си е избрал да бъде мисионер — сега разбирам това.“
— Идват! Идват! — завика Хана, разтваряйки широко вратата на всекидневната. В същия миг старият Карло радостно залая.
Изтичах навън. Беше вече тъмно, но ясно се чуваше шум от колела. Хана бързо запали фенера. Каретата спря пред вратичката; кочияшът отвори вратата на каретата и от нея слязоха две познати фигури.
Хвърлих се към тях и притиснах лице първо до нежните бузи на Мери, после до буйните къдрици на Даяна. И двете момичета се смееха, целуваха мен и Хана, милваха Карло, който полудя от радост, развълнувано питаха всичко ли е в ред и като се успокоиха, забързаха към къщи.
И двете се бяха схванали от дългото пътуване и друсане и измръзнали от студения вечерен вятър; но милите им лица бързо се оживиха край веселия огън. Докато кочияшът и Хана внасяха багажа им, те попитаха къде е Сейнт Джон. В тази минута той излезе от всекидневната. Сестрите топло го прегърнаха. Той спокойно ги целуна, изрече полугласно няколко приветствени думи, постоя малко, отговаряйки на въпросите им, а после заяви, че ще ги чака в гостната и се отправи натам като към някое тихо убежище.
Запалих свещите, за да се качим горе, но Даяна първо се разпореди да нахранят кочияша, а сетне двете момичета ме последваха. Те бяха във възторг от подреждането и украсата на стаите им, от новите драперии, килими и пъстри порцеланови вази и горещо ми благодариха. Аз ликувах, че вкусовете ни чудесно съвпадат и че това, което бях извършила, прави по-радостно завръщането им.
Прекарахме чудесна вечер. Братовчедките ми бяха тъй весели и жизнерадостни, тъй много и увлекателно говориха, че мълчаливостта на Сейнт Джон не се забелязваше; той искрено се радваше на завръщането на сестрите си, но шумното им оживление и веселата им бъбривост не му се нравеха. Най- голямото събитие в този ден — пристигането на Даяна и Мери — му беше приятно, ала свързаните с това суматоха и оживление го дразнеха. Изглежда, искаше му се по-скоро да настъпи следващият, по-спокоен ден. В най-големия разгар на нашето веселие, около един час след чая, на вратата се почука. Влезе Хана и каза, че по това късно време е дошъл някакъв клет момък и моли мистър Ривърс да посети майка му, която умирала.
— Къде живеят те, Хана?
— На самия Уиткроски хълм, горе-долу на четири мили оттук, и при това трябва да се върви все през треволяци и пущинаци.
— Кажете му, че ще отида.
— Послушайте, сър, по-добре е да не ходите. Няма по-лош път от този нощем; няма да можете да минете през блатото. А при това нощта е такава проклета — вятърът просто ще ви събори. По-добре да й предадат, сър, че ще отидете утре заран.
Но Сейнт Джон беше вече в коридора и слагаше наметалото си; без ропот, без възражения той излезе. Беше девет часът. Той се върна чак около полунощ, изгладнял и изморен, но изглеждаше по-щастлив, отколкото при тръгването си. Бе изпълнил дълга си, удържал над себе си нова победа, проявил сила на волята и себеотрицание и сега беше доволен.
Страхувам се, че цялата следваща седмица търпението му е било подложено на изпитание. През тази седмица бе Коледа и ние не се занимавахме с никаква работа, а прекарвахме времето във весели домашни развлечения; Чистият въздух, непринудеността на домашния живот, зората на благополучието действуваха на душите на Даяна и Мери като живителен еликсир; те бяха весели от сутрин до вечер. Говореха, без да спрат; и техните разговори — остроумни, съдържателни и оригинални — така ме очароваха, че пред всяко друго занимание предпочитах да слушам и да разговарям с тях. Сейнт Джон не осъждаше нашето оживление, но избягваше да взема участие в него и рядко биваше в къщи; енорията му бе голяма, хората живееха пръснати един от друг и той всеки ден трябваше да посещава болни и нуждаещи се в различни нейни краища.
Една сутрин на закуска Даяна, като прекара няколко минути в размисъл, попита брат си дали не е променил плановете си.
— Не съм ги променил и не ще ги променя — бе отговорът. И той ни съобщи, че заминаването му за Индия сега е окончателно определено за идущата година.
— А Розамънд Оливър? — попита Мери. Тези думи, изглежда, се откъснаха неволно от устата й: личеше, че тя с удоволствие би ги взела обратно. Сейнт Джон, който държеше в ръцете си книга (той имаше лошия навик да чете на масата), я затвори и вдигна очи към сестра си.
— Розамънд Оливър — каза той — ще се омъжи за мистър Гранби, един от най-знатните и уважавани хора в С… внук и наследник на сър Фредрик Гранби; научих вчера това от баща й.
Ние неволно се спогледахме, а после погледнахме него; лицето му никак не промени изражението си.
— Този брак ми се струва прибързан — забеляза Даяна, — те се познават отскоро.
— Само от два месеца; запознали се през октомври на традиционния бал в С… Но там, където няма препятствия, както в този случай, там, където бракът е желателен във всяко отношение, няма нужда от отлагане; те ще се оженят веднага щом замъкът в С … който сър Фредрик ще им отстъпи, бъде готов, за да се настанят в него.
Още първия път, когато останах насаме със Сейнт Джон, след като научих това, у мен се яви силно желание да го попитам не е ли огорчен от това събитие; но, изглежда, той толкова малко се нуждаеше от съчувствие, че аз не се реших да подхвана тази тема и дори се засрамих, като си спомних как веднъж бях дръзнала да сторя това. Пък и бях отвикнала да разговарям с него: той отново бе надянал ледената броня на затвореността си, която смразяваше и моята откровеност. Въпреки обещанието си Сейнт Джон се отнасяше към мен не като към сестрите си; в студеното му държане винаги личеше, че прави разлика между мен и тях, което едва ли би могло да допринесе за създаване атмосфера на сърдечност; с една дума, сега, когато му бе известно, че съм негова роднина и живеех под един покрив с него, аз чувствувах, че разстоянието между нас е по-голямо, отколкото преди, когато бях за него само една селска учителка. Спомних си колко далеч бе отишъл той веднъж в своята откровеност и никак не можех да разбера сегашната му студенина. Затова много се учудих, когато Сейнт Джон внезапно вдигна глава от бюрото, над което се бе навел, и каза:
