Джейн Еър. Брулени хълмове

— О, как се радвам! Как се радвам! — възкликнах аз.

Сейнт Джон се усмихна.

— Нали ви казах, че забравяте същественото, интересувайки се от несъществени неща? — забеляза той. — Вие бяхте спокойна, когато ви съобщих, че сте получили състояние, а сега за нищо и никакво се развълнувахте.

— Нищо и никакво ли? За вас това може би е нищо и никакво: вие имате сестри, защо ви е братовчедка; но аз нямах нийде никого и изведнъж намерих трима роднини или двама — ако вие не искате да бъдете в тяхното число, — и при това те сякаш паднаха от небето. Пак повтарям, много съм щастлива.

Разхождах се с бързи крачки из стаята; сетне се спрях, едва ли не задушена от мислите, които възникнаха по-бързо, отколкото можех да ги възприема, разбера, възпра — мисли за това, което би могло, би трябвало да бъде и ще бъде, и то в най-близко бъдеще. Гледах бялата стена: тя ми се струваше като небе, гъсто осеяно с изгряващи звезди — и всяка от тях, светейки, ми обещаваше нова цел и радост. Сега ще мога да се отблагодаря на хората, спасили живота ми, които досега обичта ми не бе в състояние да дари с нищо. Те са в затруднение — мога да ги облекча, те са разделени — мога да ги събера; аз съм обезпечена и независима — защо и те да не се радват на същото? Нали сме четирима? Двадесет хиляди лири, разделени на равни части — по пет хиляди за всеки от нас, — е напълно достатъчна сума; по такъв начин справедливостта ще възтържествува и благополучието на всички ни ще бъде осигурено. Сега богатството вече няма да ми тежи. Завещани са ми не само пари, а и живот, надежди, радост.

Не зная какъв вид съм имала в момента, когато тези мисли напираха в главата ми, но скоро забелязах, че мистър Ривърс е сложил зад мен стол и нежно се опитва да ме накара да седна. Той ме увещаваше да се успокоя. Аз с негодуване отхвърлих това подозрение за смущение и безпомощност, отблъснах ръката му и отново се заразхождах из стаята.

— Пишете още утре на Даяна и Мери — казах аз, — нека незабавно се върнат в къщи; Даяна казваше, че и двете биха се смятали богати, ако имат по хиляда лири; значи, пет хиляди напълно ще ги задоволят.

— Кажете ми откъде да ви донеса чаша вода? — рече Сейнт Джон. — Опомнете се най-сетне!

— Глупости! А какво значение ще има за вас полученото наследство? Нима има нещо, което да ви задържи в Англия, да ви накара да се ожените за мис Оливър и да заживеете като всички простосмъртни?

— Вие бълнувате, вашите мисли блуждаят. Много нетактично ви поднесох тази новина, тя силно ви развълнува.

— Мистър Ривърс! Вие просто злоупотребявате с търпението ми; аз напълно владея разума си; но вие не ме разбирате или по-право давате вид, че не ме разбирате.

— Може би ще разбера, ако ми обясните малко по-подробно.

— Да ви обясня? Какво има тук за обясняване? Съвсем ясно е, че двадесет хиляди лири — сумата, за която става дума, — разделени поравно между един племенник и три племеннички, прави по пет хиляди за всеки. Искам само едно: да пишете на сестрите си и да им съобщите за богатството, което им се е паднало.

— Искате да кажете, „което ми се е паднало“, нали?

— Аз вече изложих своето становище; друго нямам и не бих могла да имам. Съвсем не съм сляпа, неблагодарна, груба егоистка. Освен това съм решила да имам свой дом и свои близки. Муърхаус ми харесва и ще живея там; обичам Даяна и Мери и искам целият ми живот да бъде свързан с тях. Пет хиляди лири ще бъдат за мен радости благо, докато двадесет хиляди ще ме мъчат и гнетят; още повече, че от гледна точка на справедливостта аз нямам право на тях, макар да ми принадлежат по закон. Затова давам на вас онова, което е съвсем излишно за мен. Безполезно е да възразявате и да спорите; нека постигнем съгласие помежду си и да решим веднага този въпрос.

— Ето какво значи да действуваш в резултат на моментни подбуди; трябват ви няколко дни, за да обмислите всичко, само тогава вашето решение може да се смята за основателно.

— О, ако единственото, в което се съмнявате, е моята искреност, аз няма защо да се безпокоя. Но кажете, съгласен ли сте, че такова решение е справедливо?

— До известна степен то може би е справедливо, но е в разрез с установените норми. При това вие имате право на цялото наследство; вуйчо го е спечелил със собствения си труд; той е могъл да го завещае на когото поиска и го е оставил на вас. В края на краищата вие можете да разполагате с него съвсем законно и с чиста съвест да го смятате за свое.

— За мен — казах аз — това е колкото решение на сърцето, толкова решение и на съвестта; искам да задоволя сърцето си — така рядко съм имала такава възможност! Ако ще цяла година да спорите, да възразявате и да ми досаждате, аз пак няма да се откажа от най-голямото удоволствие, което ми се представя в този момент — да се отплатя макар отчасти за оказаното ми голямо благодеяние и да си осигуря приятели за цял живот.

— Така мислите сега — възрази Сейнт Джон, — защото още не знаете какво значи да притежаваш, а следователно и да се наслаждаваш на богатство. Не можете да си представите каква тежест ще ви придадат тези двадесет хиляди лири, какво място ще заемете в обществото благодарение на тях, какви перспективи ще се открият пред вас; вие не можете…

— А вие — прекъснах го аз — никак не можете да си представите колко жадувам за братска и сестринска любов. Никога не съм имала дом, никога не съм имала братя и сестри; искам и трябва да ги имам сега; кажете, неприятно ли ви е да ме наричате сестра и да ме имате като сестра?

— Джейн, аз и без това ще бъда ваш брат, а сестрите ми ще бъдат ваши сестри; съвсем не е нужно да жертвувате законните си права.

— Брат? Да — хиляди мили надалеч! Сестри? Да — на работа у чужди хора! Аз — богаташка, затрупана със злато, което не съм спечелила и с нищо не съм заслужила! Вие — без грош! Чудесно равенство и братство! Тесен съюз! Нежна привързаност!

— Но, Джейн, вашата жажда за семейни връзки и домашно огнище може да се удовлетвори и по друг начин: вие можете да се омъжите.

— Нова глупост! Да се омъжа! Не искам да се омъжа и никога не ще го сторя.

— Ето че се увличате; това абсурдно твърдение показва колко сте развълнувана сега.

— Не се увличам. Познавам чувствата си и самата мисъл за женитба ми е противна. Никой не ще се ожени за мене по любов, а не желая да бъда предмет на търговска сделка. И не искам да имам до себе си чужд човек — несимпатичен, непознат, съвсем различен от мен; искам да бъда обградена само с роднини, с хора, с които имам общи чувства. Кажете още веднъж, че ще бъдете мой брат; когато изрекохте тези думи, аз бях тъй доволна, тъй щастлива; повторете ги, ако можете, и то искрено.

— Струва ми се, че мога; винаги съм обичал сестрите си и зная на какво почива обичта ми към тях; на уважение към техните достойнства и на възхищение от техните способности. Вие също имате ум и принципи; вашите вкусове и навици са сходни с вкусовете и навиците на Даяна и Мери; вашето присъствие ми е винаги приятно; в беседите си с вас аз от известно време намирам утеха и подкрепа. Чувствувам, че лесно и естествено ще намеря в сърцето си и място за вас — моята трета, най-малка сестра.

— Благодаря ви; за днес това ми стига. А сега по-добре си вървете — ако останете, може би отново ще ме разсърдите със съмненията си.

— А училището, мис Еър? Сигурно сега ще трябва да се закрие.

— Не. Ще остана в него учителка, докато намерите моя Заместница.

Сейнт Джон се усмихна одобрително; стиснахме си ръце и той си отиде.

Няма нужда подробно да разказвам за борбата, която трябваше да водя след това, и за доводите, които привеждах, за да разреша въпроса за наследството така, както исках. Задачата се оказа много тежка, но моето решение беше непоколебимо и братовчедите най-после се убедиха, че действително съм решила, и то твърдо, да разделя наследството на четири равни части; в дъното на душата си те, изглежда, чувствуваха справедливостта на това желание и не можеха да не съзнават, че на мое място биха постъпили по същия начин. Те в края на краищата се предадоха, тоест съгласиха се въпросът да бъде поставен за разрешение пред арбитражния съд. За съдии бяха избрани мистър Оливър и един опитен юрист; и двамата