Джейн Еър. Брулени хълмове

задължения и всякакви други работи; ние сме доволни, но се появяват сериозни грижи и мислим за щастието си с намръщено чело.

Освен това думите „завещание“ и „наследство“ вървят ръка за ръка с думите „смърт“ и „погребение“. Научих, че е починал моят чичо, единственият ми роднина; от деня, в който чух за неговото съществуване, аз лелеех надеждата да го видя някога; сега бе невъзможно. При това парите бяха само мои; не на мен и на ликуващото ми семейство, а само на самотната ми личност. Все пак придобивах голямо благо — какво щастие е да се чувствуваш независима! Да, разбрах това, и тази мисъл изпълни сърцето ми с радост.

— Най-сетне вдигнахте глава — каза мистър Ривърс. — Вече бях почнал да мисля, че сте погледнали в очите медуза Горгона и сте се вкаменили; може би сега ще попитате колко голямо е вашето състояние

— Колко голямо е моето състояние?

— О, дребна работа! Не си струва да се говори за него — някакви двадесет хиляди лири или нещо подобно.

— Двадесет хиляди лири!

Аз отново бях изумена: предполагах, че наследството ми възлиза на четири-пет хиляди. Тази новина просто спря дъха ми за миг. Мистър Сейнт Джон, когото не бях чувала никога досега да се смее, се разсмя.

— Е — продължи той, — ако бяхте извършили убийство и ви бях казал, че вашето престъпление е разкрито, пак не бихте се стреснали така.

— Но това е голяма сума! Не мислите ли, че тук може да има грешка?

— Никаква грешка.

— Може би невярно сте прочели цифрите и парите са всъщност две хиляди.

— Сумата е написана словом, не с цифри — двадесет хиляди.

Почувствувах се като човек с обикновен апетит, който изведнъж се е озовал на маса с храна за сто души. Тук мистър Ривърс стана и сложи наметалото си.

— Ако не беше такава бурна нощ навън — каза той, — бих изпратил Хана да ви прави компания: имате твърде нещастен вид, за да ви оставя сама. Но Хана, клетата, не може да крачи по преспите като мен, тя няма достатъчно дълги крака; и тъй, оставям ви сама с вашите грижи. Лека нощ!

Той вече вдигаше резето, когато една внезапна мисъл ме осени.

— Почакайте за миг! — извиках аз.

— Какво има?

— Искам да знам защо мистър Бригз ви е писал за мен; как е узнал за вас и защо е решил, че вие, който живеете в такова затънтено място, можете да му помогнете да ме намери.

— О! Нали съм свещеник — каза Сейнт Джон, — а към духовните лица нерядко се обръщат за най- необикновени неща.

Резето на вратата отново звънна.

— Не, няма да се отървете с това! — възкликнах аз; и наистина припреният му и неясен отговор вместо да удовлетвори любопитството ми, само го разпали до крайност. — Това е много странна история — добавих аз — и трябва да си я изясня.

— Друг път.

— Не! Сега, сега! — И аз застанах между него и вратата.

Той сякаш се смути.

— Няма да си отидете, докато не ми кажете всичко! — заявих аз.

— По-добре не сега.

— Не, не! Сега!

— Бих предпочел да ви разкажат за това Даяна, и Мери.

Разбира се, тези възражения изостриха любопитството ми до краен предел; то искаше да бъде задоволено; незабавно; така и заявих на Сейнт Джон.

— Но нали вече ви казах, че съм упорит човек — рече той, — трудно ще ме убедите.

— И аз също съм упорита и не искам да отлагам това за друг път!

— Но аз съм студен и никакво горещене не ще ми подействува.

— Аз пък съм гореща, а огънят разтапя леда. Ето че от пламъка на огнището всичкият сняг по наметалото ви се стопи; вижте пода, навсякъде има локви. Мистър Ривърс, ако искате да ви простя тежкото престъпление, което извършихте, като ми изцапахте чистия под в кухнята, кажете ми това, за което ви моля.

— Е, добре — отговори той, — отстъпвам, ако не пред вашата настойчивост, пред вашата упоритост — капката лека-полека пробива камъка. При това вие рано или късно ще го научите. Вашето име е Джейн Еър, нали?

— Е, да, всичко това вече се изясни.

— Вие може би не знаете, че ние с вас сме едноименници. Че пълното ми име е Сейнт Джон Еър Ривърс.

— Не, разбира се! Сега си спомням, че видях буквата „Е“ във вашите инициали на книгите, които ми давахте да чета, но не ви попитах какво име означава тя. Е, какво от това? Нали не сте…

Аз млъкнах; не посмях да допусна, а още по-малко да изразя с думи предположението, което, веднага щом блесна в главата ми, взе определена форма и за миг се превърна с силна, твърда увереност. Отделни факти се преплитаха и свързваха в стройно цяло; веригата, която досега ми се струваше безформена купчина, се разгъна и изправи — звено по звено, — и ето я цяла, с всяко звено, на мястото си. Инстинктивно се досетих за всичко, преди Сейнт Джон да произнесе една-единствена дума. Обаче невъзможно е да се иска от читателя също такава досетливост и затова трябва да изложа обяснението, което той ми даде.

— Името на майка ми беше Еър; тя имаше двама братя, единият свещеник, оженил се за мис Джейн Рийд от Гейтсхед; другият — Джон Еър, ескуайър68, търговец, живял напоследък във Фунчал, Мадейра. Мистър Бригз, адвокат на мистър Еър, ни извести през август тази година за смъртта на вуйчо и съобщи, че той оставил цялото си състояние за сирачето, дъщеря на брат му — свещеника, пренебрегвайки ни заради една разправия между него и баща ни, която и двамата не можаха да забравят. Само преди няколко седмици адвокатът отново ни писа, за да ни уведоми, че наследницата е изчезнала и да разбере не знаем ли нещо за нея. Вашето име, случайно написано на ивицата хартия, ми помогна да я открия. Останалото ви е известно.

Свещеникът пак се накани да си върви, но аз се облегнах с гръб на вратата.

— Дайте ми възможност да се изкажа — заявих аз, — дайте ми възможност да си поема дъх и поне за миг да помисля. — Замълчах; той стоеше пред мен с шапка в ръка, съвсем спокоен. Продължих: — Майка ви е сестра на баща ми, нали?

— Да.

— С други думи, моя леля…

Той ми отговори с поклон.

— И моят чичо Джон е вашият вуйчо Джон? Вие, Даяна и Мери сте деца на неговата сестра, а аз — дъщеря на неговия брат?

— Точно така.

— И тъй, вие тримата сте мои братовчеди; ние сме от един род — имаме обща кръв.

— Да, ние сме братовчеди.

Внимателно го наблюдавах. Струваше ми се, че съм си намерила брат, с когото можех да се гордея и когото да обичам, и две сестри, надарени с такива душевни качества, че още при нашето запознанство те извикаха у мен жива симпатия и възхищение. Двете момичета, които аз, коленичила на мократа трева, разглеждах през ниското кухненско прозорче в Муърхаус с такава смесица от отчаяние и интерес, бяха мои близки роднини, наред с младия внушителен господин, който ме намери почти умираща на прага на своя дом. Чудесно откритие за едно нещастно, самотно създание! Това бе действително богатство! Душевно богатство! Съкровище на чисти, скъпоценни чувства. Това бе истански дар — светъл, ярък, живителен — не като тежко злато; дар желан и щедър сам по себе си, лишен от обременяваща материалност. Обзета от внезапна радост, аз заплясках с ръце; сърцето ми буйно биеше, кръвта ми закипя.