— Така ли?
— За две от тях ще плаща мистър Оливър.
— Нима?
— Той възнамерява да даде на Коледа угощение за цялото училище.
— Зная.
— Вие ли му дадохте тази идея?
— Не.
— Тогава кой?
— Сигурно дъщеря му.
— Това й допада; тя е много добра душа.
— Да.
Отново настъпи пауза; часовникът удари осем. Сейнт Джон сякаш се събуди от някакъв сън; той престана да седи с кръстосани крака, изправи се и се обърна към мен:
— Оставете за миг книгата и седнете по-близо до огъня. Учудена още повече, аз го послушах.
— Преди половин час — додаде той — казах, че нямам търпение да чуя продължението на един разказ; като помислих, реших, че ще е по-добре аз да разказвам, а вие да слушате. Преди да започна, смятам за нужно да ви предупредя, че тази история ще ви се стори твърде обикновена; баналните подробности обаче нерядко придобиват известна свежест, когато ги слушаме от устата на другите. Впрочем каквато и да е — банална или необикновена, — тя няма да ви отнеме много време.
Преди двадесет години един беден свещеник — как се е наричал, за нас в дадения момент не е от значение — се влюбил в дъщерята на един богаташ; тя му отговорила с взаимност и се омъжила за него въпреки съветите на всичките си близки, които веднага след сватбата я лишили от наследство.
Не минали и две години и двамата лекомислени съпрузи умрели и мирно легнали един до друг под една плоча. (Видях гроба им, той се намира в голямо гробище до мрачна, черна като сажди катедрала в един гъстонаселен индустриален град на Н-ското графство.) Те оставили едно момиченце, което още с раждането си се озовало в скута на милосърдието — студен като пряспата, в която едва не загинах тази вечер. Милосърдието довело безприютното сираче в дома на една негова богата роднина по майчина линия; отгледала го вуйна му (вече трябва да споменавам имената) — мисис Рийд от Гейтсхед… Вие трепнахте!… Сигурно чухте някакъв шум. Изглежда, че някакъв плъх чегърта на тавана на класната стая, която е в съседство; тя преди беше хамбар, а в хамбарите обикновено се въдят много плъхове. Продължавам. Мисис Рийд държала в дома си сирачето десет години; било ли е то щастливо у нея, трудно бих могъл да кажа, тъй като не съм чувал нищо за това, но след тези десет години мисис Рийд изпратила племенницата си там, където сте били и вие толкова време — в Лоудското училище. Изглежда, момичето пожънало там много големи успехи: от ученичка то станало учителка, също като вас — учудва ме фактът, че неговият живот прилича в редица случаи на вашия, — но скоро напуснало училището и станало гувернантка — и тук съдбите ви са еднакви; — то се заело с възпитанието на едно момиче, чийто опекун бил някой си мистър Рочестър.
— Мистър Ривърс! — прекъснах го аз.
— Досещам се за чувствата, които изпитвате — каза той, — но помъчете се да издържите още малко, аз почти свърших; изслушайте ме докрай. Не зная нищо за този мистър Рочестър освен едно: че предложил на младата девойка брак и чак пред олтара се установило, че той има жена, която, макар и луда, е жива. Как се е държал след това и какви предложения е направил на гувернантката, е въпрос на догадки; но когато се случило едно събитие, в резултат на което се наложило тя да бъде издирена, се установило, че е избягала — никой не знае точно кога, как и защо. Напуснала Торнфийлд една нощ и всички опити да се открият следите й се оказали напразни; търсили я из цялата околност, но не могли да разберат нищо за съдбата й. А трябвало да я намерят на всяка цена. Във всички вестници били поместени обявления. Дори аз получих писмо от някой си мистър Бригз, адвокат, който ми съобщаваше подробностите, които току-що ви изложих. Странна история, нали?
— Интересува ме само едно — рекох аз, — щом знаете толкова много, сигурно
— Що се отнася до мистър Рочестър, нищо не ми е известно. Авторът на писмото споменава за него само във връзка с неговия нечестен, противозаконен опит, за който вече говорих. Би трябвало да попитате по-скоро за името на гувернантката и за това какво се е случило, та е трябвало да я търсят.
— Значи, никой не е ходил до Торнфийлд? Никой не е виждал мистър Рочестър?
— Мисля, че не.
— Но нали са му писали?
— Разбира се.
— И какво е отговорил той? Кой е получил неговите писма?
— Мистър Бригз съобщава, че отговорът на питането му е бил подписан не от мистър Рочестър, а от някаква дама — Алис Феърфакс.
Вцепених се от ужас; най-лошите ми опасения, изглежда, се сбъдваха; той вероятно е напуснал Англия и в безутешно отчаяние е побързал да замине за едно от тези места в Европа, където е живял преди. Какъв опиум за нетърпимата си болка, какво убежище за бурните си страсти търсеше той там? Не се решавах да отговоря на този въпрос. О, бедни мой господарю, почти станал мой съпруг, когото тъй често наричах „скъпи мой Едуард“!
— Той трябва да е бил лош човек — забеляза мистър Ривърс.
— Вие не го познавате, затова не изказвайте никакви мнения — казах аз разпалено.
— Добре — отвърна той спокойно, — пък и главата ми е заета съвсем не с това, трябва да довърша разказа си. Тъй като вие не питате как се нарича гувернантката, аз трябва сам да ви кажа името й. Почакайте, то е у мен; по-добре е важните неща да се записват, както е редно — черно на бяло.
И Сейнт Джон отново извади бележника, отвори го и започна да търси нещо в него; оттам измъкна една омачкана, набързо откъсната ивица хартия; познах по нейната форма, по петната ултрамарин, кармин и цинобър, че това е същата ивица, която взе от мен. Той стана и поднесе листчето към очите ми; прочетох написано с туш със собствения ми почерк името „Джейн Еър“ — без съмнение резултат на минутна разсеяност.
— Бригз ми писа за Джейн Еър — рече той, — в обявленията пише също Джейн Еър; а аз ви зная като Джейн Елиът. Право да си кажа, подозирах, че това сте вие, но едва вчера следобед подозренията ми се превърнаха в увереност. Признавате ли, че това е вашето име? Отказвате ли се от псевдонима си?
— Да… Да… Но къде е мистър Бригз? Той може би знае повече от вас за мистър Рочестър…
— Бригз е в Лондон; съмнявам се дали той изобщо знае нещо за мистър Рочестър; него го интересува не мистър Рочестър. Обаче вие се занимавате с несъществени неща и забравяте същественото — не питате защо мистър Бригз ви търси, какво иска от вас.
— Е, какво иска от мен?
— Само да ви съобщи, че вашият чичо, мистър Еър, живял в Мадейра, е умрял; че ви е оставил цялото си състояние и че вие сега сте богата — само това, нищо повече.
— Аз? Богата?
— Да, вие; богата — наследница на голямо състояние.
Последва пауза.
— Разбира се, вие трябва да установите самоличността си — продължи внезапно Сейнт Джон, — но това няма да бъде трудно; тогава незабавно ще можете да влезете във владение на наследството. Вашите пари са в английска валута; завещанието и необходимите документи са у Бригз.
И тъй, отново имах щастие! Чудесен обрат на съдбата, читателю — за миг да станеш от бедняк богаташ, — наистина чудесен обрат! Но някак си изведнъж не можеш да го почувствуваш и затова не се радваш веднага на щастието, което ненадейно ти се е усмихнало. А освен това в живота има други радости, много по-вълнуващи и завладяващи;
