душа и проницателен поглед; но уверявам ви, не съвсем вярно тълкувате чувствата ми. Смятате ги за по- дълбоки и по-силни, отколкото са. Приписвате ми чувства, на които едва ли съм способен. Когато се изчервявам и треперя в присъствието на мис Оливър, аз съм безмилостен към себе си. Презирам слабостта си. Зная, че тя е позорна: това е само вълнение на плътта, а не — подчертавам това — треска на душата.
Аз се усмихнах недоверчиво.
— Вие ме предизвикахте към откровеност — продължи Сейнт Джон — и сега тя е на вашите услуги. Ако отхвърля белоснежните покрови, с конто християнството прикрива човешкото несъвършенство, ще ме видите в истинския ми гид — студен, корав, славолюбив човек. От всички чувства само естествената привързаност има трайна власт над мен. Разумът, а не чувството, е мой водач, амбициите ми са безгранични, жаждата ми да се издигна по-високо, да извърша нещо повече от другите, е неутолима. Ценя у хората издръжливостта, постоянството, усърдието, таланта, защото това са средствата, чрез които се осъществяват велики цели и се достигат високи върхове. Аз наблюдавам вашата дейност с интерес, защото ви смятам за образец на усърдна, предприемчива, енергична жена, а съвсем не затова, че дълбоко ви съчувствувам за понесените от вас изпитания или за сегашните ви скърби.
— Приличате ми на езически философ — казах аз.
— Не. Между мен и философите-деисти има разлика; аз вярвам, и то твърдо, в евангелието. Сгрешихте епитета. Аз не съм езически, а християнски философ — последовател на Христос.
Сейнт Джон взе шапката си, която бе оставил на масата до палитрата ми, и още веднъж погледна портрета.
— Тя е прелестна — прошепна той. — Съвсем правилно е наречена „Роза на света“66.
— Да нарисувам ли още един такъв портрет за вас?
— Cui bono?67 He.
Той сложи върху портрета листа тънка хартия, който обикновено си подлагах при рисуване, за да не изцапам картона. Не зная какво видя на този празен лист, но нещо изведнъж привлече вниманието му. Сейнт Джон грабна листа, погледна крайчеца му, после погледна мен с неизразимо странен и съвсем непонятен взор, взор, който, изглежда, запамети всяка подробност на фигурата, лицето и облеклото, защото ме огледа цялата, бързо и пронизващо. Устните му трепнаха, като че ли искаше да каже нещо, но се въздържа и не изрече нито дума.
— Какво има? — попитах аз.
— Абсолютно нищо — беше отговорът и аз видях как, като сложи листа на MHGTOTO, мистър Ривърс бързо откъсна от него тясна ивица. Тя изчезна в ръкавицата му. Като ми кимна бързо и рече „довиждане“, той изчезна от погледа ми.
— Ама и тоя си го бива! — възкликнах аз, употребявайки един местен израз.
Внимателно разгледах хартията, но не забелязах нищо на нея освен няколко тъмни петна боя, там, където бях опитвала пастелите си. Помислих над тази загадка, но тъй като не бях в състояние да я разреша и тъй като смятах, че тя не може да има за мен особено значение, изхвърлих я от главата си и скоро я забравих.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато мистър Сейнт Джон си тръгна, тъкмо бе започнало да вали сняг; виелицата продължи цялата нощ и целия следващ ден; привечер долината бе вече покрита с дълбок сняг и стана почти непроходима. Спуснах щорите, сложих една рогозка на прага, за да не навява в стаята ми, разръчках огъня в огнището и след като стоях близо час край него, вслушвайки се в глухия вой на бурята, запалих свещ, взех от полицата „Мармиън“ и зачетох:
Залязва слънцето над Норхамския замък, тече широк красивият Туид, самотни планините се възправят… И кулите, издялани от камък, стените над назъбения рид, лъчите позлатяват…
Скоро музиката на стиха ме накара да забравя за бурята.
Изведнъж чух някакъв шум. „Сигурно вятърът блъска вратата“ — реших аз. Но не — това беше Сейнт Джон Ривърс, който, като вдигна резето, се появи сред свирещия в мрака леден вихър и застана пред мен; наметалото, което покриваше високата му фигура, беше бяло като глетчер. Просто се вцепених от учудване — толкова неочаквано бе за мен тази вечер идването на гост от затрупаната със сняг долина.
— Лоши вести ли ви носят при мен? — попитах аз. — Да не се е случило нещо?
— Не. Колко бързо се плашите! — отговори той, като свали наметалото си и го закачи на вратата. После спокойно сложи пак на място рогозката, която бе махнал от входа при влизането си, и почна да тръска снега от обувките си.
— Ще ви изцапам чистия под — каза Сейнт Джон, — но моля да ме извините. — След тези думи се приближи до огъня. — Никак не беше лесно да се добера дотук, уверявам ви — забеляза той, греейки ръце на огъня. — Затънах до кръста в една пряспа; за щастие снегът е още съвсем мек.
— Но защо сте дошли? — не се сдържах и го запитах.
— Много негостоприемно от ваша страна е да ми задавате такъв въпрос, но щом вече попитахте, ще ви кажа просто да си поговоря малко с вас; измориха ме немите книги и безлюдните ми стаи. Освен това от вчера изпитвам нетърпението на човек, комуто са разказали нещо наполовина и му се иска по-скоро да чуе всичко докрай.
Свещеникът седна. Спомних си странното му поведение предишния ден и се уплаших да не се е умопобъркал. Обаче ако това бе така, тази лудост беше много сдържана и разумна. Никога преди красивото лице на Сейнт Джон не бе приличало толкова много на мраморно изваяние, колкото сега; когато отметна мокрите си от снега коси, паднали напред, и огънят озари бледото му чело и също тъй бледите бузи, за свое огорчение аз забелязах на лицето му явни следи от грижи или скърби. Мълчех, очаквайки да каже нещо по-разумно, но гостът се хвана за брадичката си и допря пръст до устните си; той мислеше. Стори ми се, че и ръката, както лицето му е отслабнала. Внезапен порив на състрадание обзе сърцето ми и казах:
— Колко хубаво щеше да бъде, ако Даяна и Мери живееха при вас; много е лошо, дето сте съвсем сам: вие сте страшно неразумен по отношение на здравето си.
— Ни най-малко — рече той. — Грижа се за себе си, когато е необходимо. Сега съм здрав. Какво необичайно намирате в мен?
Тези думи бяха казани с нехайно равнодушие и аз разбрах, че моята загриженост му се струва съвсем неуместна. Млъкнах.
Сейнт Джон все още продължаваше да движи бавно пръста си по горната си устна, а погледът му както преди бе замечтано устремен към решетката на пламтящото огнище; като сметнах за необходимо да кажа нещо, аз го попитах не му ли духа от вратата за гърба му.
— Не, не — отвърна той лаконично и с известно раздразнение.
„Е — помислих си, — щом не желаете да говорите, можете да мълчите; ще ви оставя на спокойствие и ще се заловя пак с книгата си.“
Очистих фитила на свещта и отново се заех да чета „Мармиън“. Скоро Сейнт Джон направи някакво движение, с което веднага привлече вниманието ми; той измъкна един подвързан с марокен бележник, извади оттам едно писмо, прочете го мълчаливо, сгъна го, сложи го пак в бележника и отново потъна в размисъл. Напразно се мъчех да се съсредоточа в книгата си. Обзета от нетърпение, аз не можех да мълча; нека ме скастри, но ще го заговоря.
— Имате ли нови вести от Даяна и Мери?
— След писмото, което ви показах преди седмица — никакви други.
— А в личните ви планове нищо ли не се промени? Да не се налага да напуснете Англия по-рано, отколкото сте очаквали?
— Страхувам се, че не; това би било твърде приятна изненада за мен.
Като получих отпор, аз реших да променя темата и заговорих за училището и за ученичките си.
— Майката на Мери Гарет е по-добре и тази сутрин Мери дойде на училище. Идущата седмица ще имам четири, нови ученички от Фаундри Клоус — ако не беше бурята щяха да дойдат днес.
