свещеник. Той не можеше, не искаше да се отрече от бурния си път на мисионер заради уюта и тишината на имението Вейл. Научих всичко това от самия Сейнт Джон, когато веднъж успях да го въвлека въпреки неговата сдържаност в откровен разговор.
Мис Оливър почна да ме удостоява с чести посещения в скромното ми жилище и аз напълно опознах нейния характер, в който нямаше нищо прикрито и фалшиво: тя беше кокетна, но не безсърдечна; придирчива, но не прекалено самолюбива; разглезена, но не съвсем капризна; избухлива, но добродушна суетна (какво да прави, когато всеки поглед в огледалото й доказваше разцвета на нейното очарование), но не високомерна; щедра, но не се хвалеше със своето богатство; естествена и достатъчно интелигентна; весела, жива и безгрижна. Накратко, тя беше прелестна дори за такава безучастна наблюдателка от нейния пол като мен. Ала у нея нямаше нищо, което да буди дълбок интерес или да прави силно впечатление. Тя беше същество съвсем от друг характер в сравнение например със сестрите на Сейнт Джон. Въпреки това тя ми харесваше почти толкова, колкото възпитаничката ми Адел, макар че към детето, което напътствуваме и възпитаваме, изпитваме по-интимна привързаност, отколкото към една не по-малко привлекателна позната нам личност.
По силата на някакъв каприз Розамънд изпитваше симпатии към мен. Тя твърдеше, че приличам на мистър Ривърс (само че той, разбира се, бил десет пъти по-хубав; макар аз да съм била много мило създание, той бил същински ангел). Аз съм била добра, сдържана и твърда, също като него. Тя намираше, че за селска учителка съм lusus naturae64, и твърдеше, че миналото ми сигурно е увлекателно като роман.
Една вечер, когато мие Оливър с присъщата си детска палавост и лекомислено, но не нахално любопитство ровеше в бюфета и чекмеджето на масата в малката ми кухничка, тя намери две френски книги, едно томче Шилер, немска граматика и речник и накрая рисувалните ми принадлежности и няколко скици, между които рисувана с молив глава на една от моите ученички — хубавичка като ангелче, — а също така и различни пейзажи от Мортънската долина и околната местност. Отначало тя беше поразена, после пламна от възторг.
Аз ли съм рисувала тези картини? Зная ли френски и немски?
Била съм цяла прелест, цяло чудо. Рисувала съм по-добре от учителя й в най-доброто училище в С… Ще нарисувам ли нейния портрет, за да го покаже на баща си?
— С удоволствие — отговорих аз, усетила особен трепет, чисто художнически възторг при мисълта, че ще рисувам такъв съвършен и възхитителен модел. В този ден тя носеше тъмносиня копринена рокля, ръцете и вратът й бяха голи, единственото й украшение бяха кестенявите коси, разпилели се по раменете й с непринудената грация на естествените къдрици.
Взех хубава хартия и внимателно нанесох на нея контурите на лицето й. Предварително се радвах, представяйки си как ще работя с боите, но тъй като вече стана късно, казах й да дойде още веднъж да ми позира.
Тя така ме бе похвалила пред баща си, че на следната вечер мистър Оливър лично се яви при мен с дъщеря си; той беше висок човек на средна възраст, с едри черти, с прошарена коса, до когото прелестната му дъщеря приличаше на ярко цвете, израсло край някоя стара кула. Мистър Оливър изглеждаше мълчалив и може би горд, обаче с мен се държа твърде любезно. Скицата на портрета на Розамънд му хареса много; той каза, че трябва непременно да го довърша. Настоя също така да отида на следния ден в тяхното имение и да прекарам там вечерта.
Отидох. Озовах се в голям красив дом, където всичко говореше за богатството на неговия собственик. Розамънд изглеждаше много весела и доволна. Баща й беше много приветлив; като започна с мен разговор след чая, той изрази голямото си задоволство от работата ми в мортънското училище. Обаче, добави мистър Оливър, всичко, което виждал и чувал, го карало да мисли, че възможностите ми не са за това място, и се страхувал, че скоро ще отида другаде на по-подходяща работа.
— Всъщност, татко — възкликна Розамънд, — Джейн е толкова умна, че спокойно може да бъде гувернантка в някое аристократично семейство!
Помислих си, че бих предпочела да остана там, където се намирам сега, отколкото да живея в някое аристократично семейство. Мистър Оливър заговори за мистър Ривърс и за цялото семейство Ривърс с голямо уважение. Той каза, че това бил много стар местен род; че прадедите на сегашните Ривърсовци били богати; някога бил техен целият Мортън; и дори сега според него представителят на този род би могъл, ако пожелае, да получи най-блестящата партия. Той много съжалявал, че такъв прекрасен и даровит млад човек е решил да замине в чужбина като мисионер; това значело да погуби ценния си живот. Разбрах, че бащата не би представлявал пречка за съюза на Розамънд със Сейнт Джон. Мистър Оливър несъмнено смяташе, че знатният произход на младия свещеник, старият му род и духовният му сан достатъчно компенсират липсата на пари.
Беше празник, пети ноември. Малката ми прислужница, след като ми помогна в домакинската работа, си отиде, много доволна от полученото пени. Всичко около мен беше без никакво петънце и блестеше — почистеният под, лъснатата решетка на камината, избърсаните столове. Самата аз се бях натъкмила и сега можех да прекарам следобеда, както си искам.
Преводът на няколко страници от немски ми отне един час; после взех палитрата и моливите си и се заех с нещо по-леко и по-приятно — да завърша миниатюрата на Розамънд Оливър. Главата беше вече готова; оставаше да се направи само цветният фон, да се довърши роклята й, да се подсили карминът на сочните й устни, да се прибави тук-там по някоя лека къдрица в косите й, да се придаде по-голяма дълбочина на сянката на ресниците под леко сините клепачи. Бях погълната от изпълнението на тези приятни подробности, когато, след бързо почукване, вратата се отвори и влезе Сейнт Джон Ривърс.
— Дойдох да видя как прекарвате празника — каза той. — Надявам се, не в размисъл. Нали? Добре! При толкова приятно занимание няма да се чувствувате самотна. Виждате ли, аз все още не ви се доверявам, макар досега да се държите прекрасно. Донесох ви една книга, за да се развличате вечер — и той сложи на масата новоизлязла поема; едно от тези бележити творения, на които така често се радваше щастливата читателска публика по онова време — златния век на съвременната литература. Уви! Сегашните читатели не са така облагодетелствувани. Но не се бойте! Нямам намерение да се увличам в отстъпления, за да обвинявам или негодувам. Зная, че поезията не е мъртва, че геният не е пропаднал и че на Мамон не е дадена власт да ги сковава и убива; поезията и геният някога отново ще изявят съществуването си, ще докажат правото си на живот, свободата и силата си. Поезията и геният са всесилни небесни ангели. Те само се усмихват, когато подлите души тържествуват, а слабите оплакват гибелта си. Поезията загинала? Геният в изгнание? Не, посредственост, не! Не позволявай на завистта да ти внушава тази мисъл. Те не само са живи, но господствуват и спасяват; без тяхното божествено въздействие, проникващо навсякъде, ти би се намирала в ада — в ада на собствената си нищета!
Докато аз жадно съзерцавах възхитителните страници на „Мармиън“65 (защото това бе „Мармиън“ ), Сейнт Джон се наведе, за да разгледа по-добре рисунката ми. Той трепна и високата му фигура отново се изправи, обаче не отрони нито дума. Погледнах го — той избягна погледа ми. Разбирах добре мислите му и без усилие четях в сърцето му; в тази минута бях по-спокойна и по-хладнокръвна от него; чувствувах, че имам временно предимство пред него, и ми се искаше да му помогна някак, стига да мога.
„При всичката му твърдост и самообладание — мислех си аз — никак не му е леко: крие в себе си всяко чувство, всяка болка, нищо не показва на другите, нищо не споделя, нищо не доверява. Уверена съм, че ще почувствува облекчение, ако поговори за прелестната Розамънд, за която според него той не бива да се жени. Ще го принудя да се разприказва.“
Започнах с думите:
— Седнете, мистър Ривърс.
Но Сейнт Джон отвърна както винаги, че не можел да остане.
„Добре тогава — забелязах аз мислено, — щом искате, стойте прав, но не ще ви пусна да си отидете; така съм решила; самотата е толкова вредна за вас, колкото и за мен. Щом не мога да докосна тайните струни на вашето доверие, ще се опитам да пробия това каменно сърце и да излея в него поне една- единствена капка от балсама на моето съчувствие.“
— Намирате ли прилика в този портрет? — попитах аз направо.
— Прилика ли? С кого? Не можах добре да го разгледам.
