господар, аз видях как пламна лицето на Сейнт Джон. Видях как в мрачните очи на пастора се появи внезапно блясък и как те засвяткаха от неудържимо вълнение. И в този миг, той, възбуден и почервенял, ми се стори почти толкова красив, колкото и тя. Гърдите му бурно се повдигнаха, сякаш пламенното му сърце, отегчено от деспотичната власт на разума, се бе разширило и искаше да излезе на свобода. Но Сейнт Джон го укроти по същия начин, както смелият конник укротява пръхтящия си буен кон. Той не отговори на нежните намеци, които му се правеха, нито с думи, нито с движения.
— Татко казва, че вие напоследък никак не се отбивате у нас — продължи мис Оливър, като го погледна. — Съвсем забравихте нашето имение. Тази вечер е сам и не се чувствува съвсем добре; ще дойдете ли с мен да го видите?
— Не е удобно да безпокоя по това време мистър Оливър — отговори Сейнт Джон.
— Защо да не е удобно? Аз пък ви казвам, че е удобно. В това време татко има най-голяма нужда от компания. Работата му във фабриката приключва и той няма с какво да се занимава.
— Ах, съвсем забравих! — възкликна мис Оливър, като поклати прелестната си къдрава главица, сякаш се сърдеше на себе си. — Аз съм толкова лекомислена и разсеяна!
— Не сега, мис Розамънд, не сега.
Мистър Сейнт Джон каза това почти машинално; той единствен знаеше какви усилия му струва този отказ.
— Е, щом сте толкова упорит, аз си отивам; не смея да остана повече тук: вече пада росата. Лека нощ!
Тя му подаде ръка. Мистър Сейнт Джон едва я докосна.
— Лека нощ! — повтори той като ехо с тих и глух глас. Мис Оливър си тръгна, но само след миг се върна.
— Да не сте болен? — попита тя.
Въпросът беше съвсем уместен: лицето на Сейнт Джон бе станало по-бяло от дрехите й.
— Напълно съм здрав — отвърна той и с поклон се отдалечи. Мис Оливър се упъти в една посока, той — в друга. Тя два пъти се обърна да го погледне, преди да се загуби като фея сред полята, а Сейнт Джон се отдалечаваше с твърди крачки и нито веднъж не се обърна.
Тази картина на чужди страдания и вътрешна борба отвлече мислите ми от собствения ми печален размисъл. Не случайно Даяна Ривърс бе казала за брат си: „Той е неумолим като смъртта.“ И не бе преувеличила.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Продължих да преподавам в селското училище с всичкото усърдие и добросъвестност, на които бях способна. Отначало това беше наистина тежък труд за мен. Трябваше да мине известен период, изпълнен с упорита работа, преди да се науча да разбирам ученичките си и техните характери. Много невежи, със съвсем неразвити способности, те на пръв поглед ми се сториха безнадеждно тъпи, при това всички, но скоро установих, че съм се заблуждавала. Те се различаваха една от друга също както и образованите хора и когато се опознахме по-добре, тази разлика бързо почна да изпъква все по-ярко. След като изчезна странното впечатление, което им правех със своя език, със своите изисквания и похвати, някои от тези невъзприемчиви, тъпи селянчета се превърнаха в умни момичета. Много от тях излязоха услужливи и обичливи; намерих сред тях и немалко момичета, които се отличаваха с вродена вежливост и чувство за собствено достойнство, а също и с чудесни способности, които будеха у мен и интерес, и възхищение. Скоро те вече вършеха с удоволствие и добре работата си, ходеха чисти, редовно си учеха уроците, усвояваха скромни и прилични маниери. В някои случаи бързината на успехите им беше изумителна и аз искрено се гордеех със своите ученички; към някои от по-добрите се привързах, а и те се привързаха към мен. Сред моите възпитанички имаше няколко дъщери на фермери — цели жени; те знаеха да четат, пишат и шият и тях обучавах по основи на граматиката, география, история, както и на по-сложно ръкоделие. Между тях имаше прекрасни натури, момичета, жадуващи за знания и склонни към усъвършенствуване, и аз прекарвах много приятни вечери на гости у тях. Родителите им обикновено ме отрупваха с внимание. Доставяше ми удоволствие да приемам милото им гостоприемство и да отговарям на него с уважение, с което те, изглежда, не бяха свикнали; това им харесваше и им беше от полза, тъй като ги издигаше в собствените им очи и ги караше да се стремят да заслужат подобно отношение.
Чувствувах, че местните жители започват да ме обичат. Когато излизах от къщи, навсякъде ме посрещаха със сърдечни приветствия и дружески усмивки. Да живееш сред всеобщо уважение, макар и уважение на обикновени труженици, е все едно да „седиш на слънце в ясен, тих ден“ — чисти, искрени чувства разцъфват под лъчите на това слънце. В тези дни сърцето ми много по-често биваше изпълнено с благодарност, отколкото с униние. И все пак, читателю, ще призная, че в разгара на това спокойно, полезно съществуване, след деня, прекаран в усърдни занятия с моите ученички, и вечерта, посветена на рисуване или четене в приятна самота, аз обикновено сънувах нощем страшни сънища; ясни, тревожни, изпълнени с мечти, вълнуващи, бурни — сънища, в които сред необичайни случки и приключения, сред романтични перипетии и опасности аз непрекъснато срещах мистър Рочестър и всеки път в някакъв вълнуващ момент; и тогава силата на неговите обятия, звукът на неговия глас, погледът на неговите очи, докосването на неговите ръце и бузи, любовта ми към него и неговата любов към мен, както и надеждата да прекарам целия си живот с него възкръсваха у мен с цялата си първоначална сила и плам. След това се събуждах. Тогава си спомнях къде и в какво положение се намирам, ставах от леглото си без завеси развълнувана и трепереща и само тихата тъмна нощ беше свидетелка на моите пристъпи на отчаяние и изблици на скръб. А на утрото точно в девет часа почвах занятия в училището — спокойна, сдържана, готова за всекидневния труд.
Розамънд Оливър изпълни обещанието си да ме навестява. Това ставаше обикновено по време на сутрешните й разходки с кон. Младото момиче се приближаваше в галоп до вратите на училището, яхнало своето пони и съпроводено от свой прислужник, също на кон. Трудно е да си представиш по-пленителна картина от тази красива ездачка с пурпурен костюм и жокейска шапка от черно кадифе, под която дългите й грациозни къдрици докосваха нежно бузите й и се развяваха по раменете й; облечена така, тя влизаше в скромното селско училище и с леки стъпки минаваше между редиците на смаяните селски деца. Обикновено идваше в часа на мистър Ривърс по катехизис. Предполагам, че погледът на прекрасната посетителка е пронизвал сърцето на младия пастор. Някакъв инстинкт сякаш предупреждаваше Сейнт Джон, че тя ще влезе и ако тя се появеше на вратата дори когато той гледаше в друга посока, бузите му пламваха и неговите като че ли изваяни от мрамор черти макар да запазваха строгостта си, чувствително се изменяха; въпреки привидното си спокойствие те таяха в себе си някакво подтиснато вълнение, по- красноречиво от каквито и да било буйни движения и пламенни погледи.
Розамънд, разбира се, знаеше властта си над него, а той не беше в състояние да скрива от нея чувствата си. Въпреки неговия християнски стоицизъм достатъчно беше тя да го заговори, да му се усмихне приветливо, весело и нежно и ръката му започваше да трепери, а очите да пламтят. Той сякаш казваше с печалния си и решителен поглед онова, което не произнасяше неговата уста: „Обичам ви и зная, че ме предпочитате пред другите. Не страхът, че мога да получа отказ, ме кара да мълча. Ако ви предложа сърцето си, вие сигурно ще го приемете. Но това сърце вече е положено върху свещения олтар; около него вече е издигната кладата. Скоро от тази жертва ще остане само пепел.“
Тогава тя издуваше устни като обидено дете; сянка на замисленост помрачаваше лъчезарната й веселост; Розамънд бързо дръпваше ръката си от неговата и отвръщаше поглед засегната, макар и не за дълго, от това лице на герой и на мъченик. Сейнт Джон без съмнение би дал всичко, за да се втурне след нея, да я извика, да я спре, когато тя го напускаше по такъв начин; но заради нея тс й не искаше да жертвува нито една от перспективите за вечното си спасение и не би отстъпил заради любовта й нито една от своите надежди за истинско вечно блаженство. Освен това, предавайки се само на тази своя страст, тон не би могъл да удовлетвори и многостранната си природа — природа на скиталец, ентусиаст, поет и
