виждам, че сте свикнали с онова, което светът нарича изтънченост: вашите вкусове се стремят към възвишеното и досега сте се движили в общество на образовани хора. Но
— Е — казах аз, когато той отново млъкна, — продължавайте.
Преди да продължи, Сейнт Джон ме погледна; навярно той, без да бърза, четеше това, което бе изписано на лицето ми, сякаш чертите ми бяха букви от страниците на някаква книга. Резултатът от своите наблюдения той отчасти изрази със следните думи:
— Мисля, че ще приемете мястото, което ви предлагам, и известно време ще се задържите на него, но не и до края на живота ви — това за вас е също тъй невъзможно, както за мен завинаги да се затворя в тесните рамки на селския свещеник, сред селската пустота; и вашата натура като моята има в себе си нещо, което се противи на всякакъв покой, макар у вас то да намира израз по друг начин.
— Обяснете ми, моля, по-подробно това — рекох аз, когато той пак замълча.
— Добре, ще научите каква скромна, обикновена и неблагодарна работа ви предлагам. Сега, когато баща ми почина и аз сам съм си господар, няма да остана дълго в Мортън. Ще го напусна сигурно след година; но докато съм там, ще отдавам всичките си сили в служба на паството си. Когато отидох преди две години в Мортън, в селото нямаше нито едно училище; бедните деца бяха лишени от всякаква възможност да получат образование. Аз отворих училище за момчетата, а сега се готвя да отворя и друго — за момичетата. За тази цел съм наел една къща с пристройка от две стаи към нея — за учителката. Тя ще получава тридесет лири годишно; квартирата й е вече мебелирана — наистина много скромно, но с всичко необходимо; това ние дължим на любезността на една дама, мис Оливър, единствената дъщеря на единствения богат човек в моята енория — мистър Оливър, собственикът на фабриката за игли и чугунолеярната, разположени в същата долина. Тази дама възнамерява също така да заплаща обучението и облеклото на едно сираче, взето от някой приют, при условие, че то помага на учителката във всекидневната й работа в къщи и в училището, тъй като тя не би могла да се справя сама. Искате ли да бъдете тази учителка?
Той зададе този въпрос някак припряно: изглежда, очакваше, че аз с негодуване или в най-добрия случай с презрение ще отхвърля предложението му. Като не познаваше съвсем добре чувствата и мислите ми, макар че се досещаше донякъде за тях, Сейнт Джон не беше уверен как ще се отнеса към всичко това. Наистина мястото бе скромно, ала ми даваше сигурен подслон, от какъвто имах толкова голяма нужда; работата изглеждаше трудна в сравнение с тази на гувернантка в богат дом, но ми осигуряваше независимост; а страхът да не изпадна в зависимост от чужди хора гореше душата ми като нажежено желязо; в тази работа нямаше нищо позорно, недостойно, морално унизително. И аз се реших.
— Благодаря ви за вашето предложение, мистър Ривърс; с радост го приемам.
— Но разбрахте ли ме напълно? — попита той. — Става дума за селско училище; вашите ученички ще бъдат само бедни момичета — дъщери на ратаи, в най-добрия случай дъщери на фермери. Плетене, шиене, четене, писане и смятане — това е всичко, на което ще трябва да ги учите. Можете ли да приложите в такъв случай познанията си? Ще бъдат ли задоволени при такава дейност вашият ум, душа, вашите вкусове?
— Познанията си ще запазя, докато ми потрябват.
— Значи, си давате сметка с какво се залавяте?
— Разбира се.
Тук той се усмихна, но в усмивката му нямаше нито горчивина, нито тъга; тя изразяваше радост и дълбоко удовлетворение.
— Кога ще започнете работа?
— Ще се преместя в новата си квартира утре и ако желаете, ще започна занятия идната седмица.
— Отлично; така да бъде.
Сейнт Джон стана и се заразхожда из стаята. После се спря и отново ме погледна. Той поклати глава.
— От какво сте недоволен, мистър Ривърс? — попитах аз.
— Не ще останете дълго в Мортън, сигурен съм.
— Защо? Какво ви дава основание да мислите така?
— Прочетох го във вашите очи; те не са от тези, които говорят за склонност към тих, еднообразен живот.
— Аз нямам амбиции.
Той трепна при думата „амбиции“.
— Какво ви наведе на мисълта за амбиции? Кой според вас има амбиции? Зная, че притежавам тази слабост, но как се сетихте вие за нея?
— Говорех за себе си.
— Добре, но ако нямате амбиции, поне сте… — Той замълча.
— Каква съм?
— Исках да кажа „буйна натура“; но вие бихте могли да изтълкувате този израз неправилно и да се обидите. Човешката привързаност и симпатии имат за вас огромно значение. Уверен съм, че няма дълго да бъдете в състояние да прекарвате свободното си време в самота, а работното — в монотонни занимания, без всякакъв стимул, също като мен — прибави той разпалено; — не бих могъл да живея дълго като погребан сред тези хълмове и тресавища; моята природа, дадена ми от бога, се бунтува; тук моите способности, дарени ми от всевишния, се похабяват без полза. Виждате сега как си противореча. Аз, който току-що проповядвах необходимостта да бъдем доволни от скромния си труд и доказвах, че дори секачът и водоносецът могат с труда си да служат достойно на бога, аз, божият служител, съм разяждан от безпокойство. Но трябва тъй или иначе да примиряваме природните си наклонности с принципите си!
Сейнт Джон излезе от стаята. За този час аз го опознах по-добре, отколкото за цял месец, и все пак той и сега ме караше да недоумявам.
Колкото повече наближаваше денят на раздялата с брата и родния дом, толкова по-печални и по- мълчаливи ставаха Даяна и Мери. Те се мъчеха да крият това, но терзаещата ги печал едва ли можеше да се скрие или преодолее. Веднъж Даяна забеляза, че тази раздяла ще бъде съвсем различна от всички предшествуващи. Сигурно щели да се разделят със Сейнт Джон за дълги години, а може би и за цял живот.
— Той ще принесе в жертва на своята отдавна избрана цел — каза Даяна — и братските си чувства, и други, още по-силни. Сейнт Джон изглежда спокоен, Джейн, но цялото му същество е в треска. Въпреки че изглежда благ човек, в някои неща той е неумолим като смъртта; а най-лошото от всичко е, че съвестта не ми позволява да го убедя да се откаже от суровото си решение; всъщност не мога да го виня за това. Решението му е справедливо, благородно, истински християнско и все пак то разкъсва сърцето ми. — И прекрасните й очи се изпълниха със сълзи. А Мери ниско наведе глава над ръкоделието си.
— Ние изгубихме баща си; скоро ще изгубим и своя дом, и своя брат — прошепна тя.
В този момент се случи нещо, което бе сторено сякаш нарочно от съдбата, за да потвърди старата пословица: „Бедата никога не идва сама“ и да прибави към изпитанията на брата и сестрите нова печал. Край прозореца отвън се мярна Сейнт Джон, четейки някакво писмо. Той влезе в стаята.
— Умрял е вуйчо Джон — каза той.
Изглежда, сестрите бяха поразени, но приеха вестта без особено вълнение или скръб; очевидно тази случка бе за тях по-скоро неочаквана, отколкото печална.
— Умрял ли? — повтори Даяна.
— Да.
Тя изпитателно погледна брат си в лицето.
— И какво ще правим сега? — попита тя с тих глас.
— Какво ли, Дай63? — повтори Сейнт Джон, при което лицето му запази мраморната си неподвижност. — Какво ли? Нищо. Чети.
Той хвърли писмото на коленете й. Даяна набързо го прочете и го подаде на Мери. Сестра й мълчаливо
