Джейн Еър. Брулени хълмове

го прочете и го върна на брат си. И тримата се спогледаха, и тримата се усмихнаха с мрачна, замислена усмивка.

— Амин! И така ще преживеем! — каза най-сетне Даяна.

— Във всеки случай това не влошава повече положението ни — забеляза Мери.

— Лошото е само, че този факт живо ни напомня за онова, което би могло да бъде — възрази мистър Ривърс, — противопоставяйки го твърде рязко на сегашното ни положение.

Той сгъна писмото, заключи го в бюрото си и отново излезе.

Минаха няколко минути в мълчание. После Даяна се обърна към мен:

— Джейн, вие сигурно се чудите на нас и на нашите тайни и ни смятате за коравосърдечни, виждайки, че малко се трогваме от кончината на толкова близък наш роднина, но ние никак не познаваме, дори не сме виждали нашия вуйчо. Той е брат на майка ни. Баща ни отдавна бе скаран с него. По негов съвет татко рискува голяма част от състоянието си и извърши спекулация, която го разори. Те си размениха обидни упреци, разделиха се разгневени и вече не се одобриха. По-късно вуйчо биде по-щастлив в начинанията си; научихме, че е натрупал състояние от двадесет хиляди лири. Той не беше женен и няма по-близки роднини от нас и още една негова племенница. Баща ни все се надяваше, че братът на жена му ще поправи грешката си, като ни остави наследството си; обаче от писмото личи, че вуйчо ни е завещал цялото си имущество на другата си роднина с изключение на тридесет гвинеи за покупката на три траурни пръстена за Сейнт Джон, Даяна и Мери Ривърс. Разбира се, той има право да постъпи, както си иска, но все пак тази новина ни огорчи. Аз и Мери бихме се смятали за богати, ако той ни бе оставил по хиляда лири; същата сума би била достатъчна и за добрите дела на Сейнт Джон.

След това обяснение нито мистър Ривърс, нито сестрите му се върнаха повече на тази тема. На следния ден аз се преместих от Марш Енд в Мортън. След още един ден Даяна и Мери заминаха за далечния град Б… А след седмица мистър Ривърс и Хана също се прибраха в Мортън и старата къщица опустя.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

И тъй, аз най-сетне си намерих дом — това бе малка пристройка от две стаичка; долната — с белосани стени и посипан с пясък под, в която имаше четири боядисани стола и маса, часовник, шкаф с две-три чинии и фаянсов прибор за чай, а горната — също толкова голяма, колкото кухничката, с чамово легло и скрин — доста малък, но все пак оскъдният ми гардероб не можеше да го запълни, макар че поради добротата на благородните и великодушните ми приятели той се обогати с малък запас най-необходими вещи.

Вечер. Пуснах сирачето, което ми прислужваше, да си върви, като му заплатих за труда с един портокал. Седя сама край огнището. Тази сутрин се откри селското училище. Аз имам двадесет ученички. Но само три от тях могат да четат н нито една — да пише и да смята. Няколко момичета знаят да плетат и някои — криво-ляво — да шият. Те говорят на местния диалект. Засега трудно се разбираме помежду си. Някои от тях са невъзпитани, груби, необуздани и невежи; други са будни, имат желание да учат и са много приятни деца. Не трябва да забравям, че тези селянчета с прости дрехи са също същества от плът и кръв, както децата на най-знатни семейства, и че зачатъците на природно съвършенство, финес, ум и доброта живеят и в техните сърца, както в сърцата на децата на благородниците. Мой дълг е да развия тези зачатъци; разбира се, изпълнението на тази задача ще ми доставя известно удоволствие. Аз и без това не чакам особени радости от бъдещия си живот, но ако се приспособя към него и работя напрегнато, все ще живея някак си, макар и ден за ден.

Бях ли весела, спокойна и доволна през днешните утринни и следобедни часове, които прекарах в съседната бедна, скромна класна стая? Ако не искам да се самозалъгвам, трябва да кажа „не“. Чувствувах се много нещастна. Чувствувах се — каква глупачка съм била — унизена. Страхувах се, че съм извършила стъпка, която няма да ме издигне по обществената стълба, а ще ме свали по-ниско. Изпаднах малодушно в ужас от невежеството, бедността и грубостта — от всичко, което чувах и виждах около себе си. Обаче не бива да се порицавам и презирам твърде много за тези си чувства. Зная, че те не са добри — а това е вече голяма крачка напред; ще се помъча да ги превъзмогна.

Още утре се надявам поне отчасти да се справя с тях, а след няколко седмици може би ще успея съвсем да ги подтисна. След няколко месеца отвращението ми сигурно ще се смени със задоволство, когато видя успехи и по-добри качества у ученичките си.

Докато размишлявам така, нека си задам един въпрос: правилен избор ли направих? Нямаше ли да е по-добре да се поддам на изкушението, да се вслушам в гласа на страстта и отказала се от тежките усилия и борбата, да заспя сред цветя, впримчена в копринена мрежа, и да се събудя в Южна Франция в разкошна вила, където можех сега да живея като възлюблена на мистър Рочестър, опивайки се блажено от любовта му — защото той би ме обичал, о, да, горещо би ме обичал известно време. Нали той действително ме обичаше и никой друг не ще ме обикне така! Никога вече не ще се радвам на такова преклонение пред моето обаяние, младост и грация, защото никой друг не ще открие у мен тези качества. Той ме обичаше и се гордееше с мен — а освен него нито един друг мъж не ще изпитва към мене подобни чувства. Но къде ме отнесоха мислите ми и какво говоря аз, на какви чувства давам воля? „Кое е по-добре — питах се аз, — да бъдеш робиня на възлюбления си и да живееш сред мнимо блаженство някъде край Марсилия, да се наслаждаваш на кратките часове фалшиво щастие, а после да се заливаш в горчиви сълзи на разкаяние и срам или да бъдеш селска учителка, свободна и честита, в едно брулено от планинския вятър кътче в самото сърце на Англия?“

Да, сега чувствувам, че съм била права, като избрах дълга и закона и презрях, победих, безумието и съблазните на момента. Бог ми помогна да направя правилен избор. Благодаря му за мъдрото напътствие!

Когато вечерните ми размишления ме доведоха до този извод, аз станах, приближих се до вратата и се загледах в залеза на лятното слънце и в тихите поля пред къщурката ми, която беше на половин миля от селото. Птиците пееха последните си песни.

Бе нежен въздухът, росата бе като балсам…

Съзерцавайки природата, аз се смятах за щастлива и много се учудих, като забелязах, че плача. Защо? Затова, че съдбата ме бе разделила с моя господар — нали никога нямаше да го видя? Или затова, че се страхувах да не би отчаяната му скръб и гибелният му гняв, предизвикани от моето бягство, да го отклонят много далеч от правилния път — толкова далеч, щото връщането му назад да стане невъзможно? При тази мисъл аз отвърнах глава от прекрасното вечерно небе и самотната долина, в която бе разположен Мортън. Казвам самотна, защото в тази част на долината не се виждаше нито една постройка освен черквата и дома на свещеника, полускрити зад дърветата, и съвсем далеч — покривът на имението Вейл, в което живееше богатият мистър Оливър с дъщеря си. Закрих очи и облегнах глава на вратата; но скоро някакъв лек шум край вратичката на оградата, която отделяше малката ми градинка от околните ливади, ме накара да вдигна поглед. Пойнтърът на мистър Ривърс, старият Карло, буташе с носа си вратичката, а самият Сейнт Джон се бе облегнал на нея със скръстени ръце; веждите му бяха навъсени, строгият му, почти недоволен поглед беше устремен към мен. Аз го поканих да влезе.

— Не, нямам време; дойдох само за да ви донеса пакетчето, което сестрите ми оставиха за вас. Мисля, че в него има кутия с бои, моливи и хартия.

Отидох до оградата, за да взема пакетчето — това беше приятен дар. Стори ми се, че Сейнт Джон сурово се вглежда в лицето ми: на него без съмнение още ясно личаха следи от сълзи.

— Изглежда, работата ви през първия ден ви е изморила повече, отколкото сте предполагала? — рече той.

— О, не! Напротив, мисля, че лека-полека ще свикна съвсем с моите ученички.

— Може би вашето жилище… вашата къщурка, обстановката й… сигурно не са оправдали очакванията ви… Те наистина са доста скромни, но…

Аз го прекъснах:

— Къщичката ми е спретната и ме пази от лошото време; покъщнината ми е достатъчна и удобна. Всичко, което виждам наоколо, ме кара да изпитвам благодарност, а не печал. Не съм глупачка, нито капризна, та да съжалявам за отсъствието на килим, диван и сребърни прибори; при това преди пет