седмици нямах нищо — бях отритната от всички, просякиня, скитница, а сега имам познати, покрив, работа. Учудвам се на божията доброта, на великодушието на моите приятели, на милостта на съдбата. Не роптая.
— Значи, самотата не ви гнети. Но нали тази къщурка е тъй неприветлива и пуста?
— Не съм имала още достатъчно време, за да се наслаждавам на покой, а още по-малко, за да се отегча от самотата си.
— Чудесно. Надявам се, че действително изпитвате удоволствието, за което говорите; във всеки случай здравият разум ще ви подскаже, че е още твърде рано да се поддавате на колебания и страхове като жената на Лот. Не зная, разбира се, какво сте напуснали, преди да дойдете при нас, но ви препоръчвам да се противопоставяте енергично на всяко изкушение и да не се обръщате назад; вървете твърдо по новия си път — макар и само няколко месеца.
— Така и смятам да постъпя — отвърнах аз.
Сейнт Джон продължи:
— Трудна задача е да сдържаш желанията си и да преодоляваш своите наклонности. Но че това е възможно, аз съм се убедил от собствен опит. Бог ни е дал известна власт над съдбата ни и когато нашите сили жадуват за дейност, която ни се отказва, когато нашата воля се стреми към път, който е затворен за нас, ние не бива да се предаваме на отчаянието, трябва само да потърсим друга храна за нашата душа, също тъй питателна, както забраненият плод, който тя жадува да вкуси, но може би по-чиста, и да прокараме за нашите стремления път, навярно по-трънлив, но също тъй прав и широк като онзи, който ни прегражда съдбата.
Преди една година самият аз бях много нещастен, струваше ми се, че ставайки пастор, съм направил грешка; еднообразните задължения страшно ме изморяваха. Страстно се стремях към деен живот, към вълнуващия труд на литературното поприще, към съдбата на художника, на писателя, на оратора — на когото и да било, само не на свещеника. Да, под скромната свещеническа одежда в мен бие сърцето на политика, войника, търсача на слава, честолюбеца, властолюбеца. Казвах си: животът ми е тъй жалък, че трябва или да го променя, или да умра. Обаче след известен период на мрак и борба блесна светлина и се яви спасение. Затвореният ми живот внезапно се разгъна пред мен като безбрежна далечина, а дъхът ми чу зова на небето: да стана, да събера всички сили, да разперя криле и да литна високо. Бог ми възложи една мисия и за да я изпълня достойно ми бяха нужни умение и сила, мъжество и красноречие — най- добрите качества на войника, държавника и оратора, които трябва да притежава мисионерът.
Реших да стана мисионер. От този миг душевното ми състояние се промени, оковете се разкъсаха и всичките ми сили се освободиха; от предишната скованост остана само една тъпа болка, която може да излекува единствено времето. Наистина баща ми се противопостави на моето решение, но след смъртта му на пътя ми не остана нито едно сериозно препятствие; трябва да уредя някои работи, да си намеря заместник в Мортън, да унищожа или прекъсна известни отношения, породени от чувствени съблазни — последната схватка с човешката слабост, в която зная, че ще победя, защото се заклех да победя, — и ще напусна Европа на път за Изтока.
Сейнт Джон произнесе всичко това със своя особен, глух и същевременно патетичен глас; като млъкна, той погледна не мен, а залязващото слънце, което гледах и аз. И двамата стояхме с гръб към пътеката, която водеше през полята към вратичката, и не чухме стъпките по обраслата с трева пътека; единственият шум, който достигаше до нас, бе приспивният ромон на рекичката в долината и ние и двамата трепнахме, когато се разнесе един весел глас, галещ ухото като сребърно звънче:
— Добър вечер, мистър Ривърс! Добър вечер, стари Карло! Вашето куче по-лесно познава приятелите си, отколкото вие, сър; то наостри уши и завъртя опашка, когато бях още на края на полето, а вие продължавате да стоите с гръб към мен.
Това беше вярно. Макар че, като чу този звънлив глас, мистър Ривърс трепна, сякаш мълния проряза някой облак над главата му, той продължаваше да стои в същата поза, в която го бе заварила говорещата — облегнал ръце па вратичката и извърнал лице към запад. Най-после той бавно се обърна. Стори ми се, чедо него се е появило някакво видение. На една-две крачки от него стоеше момиче със снежнобяла дреха, младо, грациозно, малко пълничко, но все пак нежно: отначало то се наведе да помилва Карло, сетне вдигна глава, отметна дългия си воал и пред нас разцъфна лице със съвършена красота. Изразът „съвършена красота“ е силен, обаче аз не се отричам от него: никога досега умереният климат на Албион не бе създавал по-хармонични черти; влажните му ветрове и облачната му роса не бяха галили такова лице — по-свежо от цветовете на розата и лилията. Всичко у това момиче беше очарователно, без какъвто и да е недостатък. То имаше правилни, фини черти на лицето; форма и окраска на очите, която виждаме само по картините — големи, тъмни, изразителни; дълги гъсти ресници, които придаваха на очите меко очарование; тънко изписани вежди, които засилваха прелестта на лицето; бяло гладко чело, от което лъхаше покой и което смекчаваше живата игра на багрите; овални бузи, свежи и гладки; алени, сочни, възхитителни устни; идеално равни, блестящи зъби; малка брадичка с трапчинка; разкошни гъсти коси — с една дума, притежаваше всичките елементи, които, съединени, създават въплъщение на идеална красота. Гледах удивена прекрасното създание — възхищавах му се от все сърце. Природата несъмнено я бе създала в особено настроение и забравила обичайното си скъперничество на мащеха, бе дарила щедро тази своя любимка.
„Какво е отношението на Сейнт Джон към този земен ангел?“ — непринудено се запитах аз, когато видях, че свещеникът се обърна и я загледа, и също тъй непринудено потърсих отговора в изражението на лицето му. Но той вече беше отвърнал поглед от дивната красавица и се бе загледал в една китка скромни маргаритки, които растяха край вратичката.
— Чудесна вечер, но е доста късно да се разхождате сама навън — каза той, мачкайки с крак белоснежните главички на сведените надолу цветчета.
— Днес следобед се върнах от С… (тя спомена името на един голям град на около двадесет мили оттук). Татко ми каза, че сте отворили училище и че е пристигнала новата учителка; затова аз след чая грабнах шапката си и дотичах да се запозная с нея. Това ли е тя? — И момичето ме посочи.
— Да — рече Сейнт Джон.
— Как мислите, ще обикнете ли Мортън? — обърна се тя към мен с простота и наивност, които макар детински, бяха пленителни.
— Надявам се да го обикна. Имам много основания да вярвам в това.
— Ученичките ви внимават ли в клас?
— Разбира се.
— А харесва ли ви вашата къщичка?
— Много.
— Добре ли съм я подредила?
— Много добре.
— Добър избор ли съм направила с момичето, което ви прислужва — Алис Уд?
— Много добър. То е будно и сръчно.
„Значи, това — сетих се аз — е мис Оливър, наследницата, надарена от щастието също тъй щедро, както и от природата. Наистина се е родила под щастлива звезда!“
— Ще идвам от време на време при вас да ви помагам при занятията — добави тя. — За мен ще бъде развлечение да ви посещавам, а аз обичам развлеченията. Мистър Ривърс, да знаете колко весело прекарах в С…! Нощес или по-право тази сутрин танцувах до два часа. Там заради бунтовете е разквартируван Н- ският полк, а офицерите от този полк са най-приятните хора, които познавам. Просто да не поглеждаш след това нашите точилари и търговци на ножици — нима това са младежи?
Стори ми се, че за момент долната устна на мистър Сейнт Джон увисна, а горната леко се изкриви, докато момичето му говореше това. Той откъсна очи от маргаритките и погледна мис Оливър. Това беше сериозен, изпитателен, многозначителен поглед. Тя отново му отговори със смях и как отиваше този смях на младостта й, на розовите й бузи с трапчинки, на блестящите й очи!
Докато Сейнт Джон стоеше безмълвен и строг, мис Оливър отново замилва Карло.
— Бедният Карло ме обича — каза тя. —
Когато мис Оливър, галейки кучето по главата, се наведе с естествена грация пред младия му, но суров
