— Позволете ми да не ви вярвам, мистър Ривърс.
Той дори трепна, поразен от внезапната ми и странна настойчивост, и учудено ме погледна. „О, това е още само началото — казах си аз. — Не ще ме смути тази ваша упоритост; така лесно няма да се отървете от мен.“ И продължих:
— Вие го разгледахте достатъчно внимателно и подробно; но нямам нищо против да го погледнете още веднъж. — И аз станах и тикнах портрета в ръката му.
— Добре е направен — рече той, — с много меки, чисти тонове, с много изящен и точен рисунък.
— Да, да, всичко това ми е известно. Но какво ще кажете за сходството? На кого прилича той?
След известно колебание Сейнт Джон отвърна:
— Мисля, че на мис Оливър.
— Разбира се. И тъй, сър, като награда за вашата прекрасна досетливост обещавам да направя за вас едно грижливо и точно копие на същия този портрет — ако, разбира се, не възразите против такъв подарък. Не бих искала да губя време и сили за подарък, който няма да има за вас никаква стойност.
Той продължаваше да гледа портрета; колкото по-дълго го гледаше, толкова по-здраво го стискаше в ръце и толкова по-силно, изглежда, желаеше да го получи.
— Да, прилича! — промърмори той. — Очите прекрасно са доловени. Те се усмихват. Цветът, светлината и изражението са предадени чудесно.
— Искате ли да имате такъв портрет, или той ще ви тревожи? Кажете ми. Когато бъдете в Мадагаскар, на нос Добра Надежда или в Индия, ще ви бъде ли приятно да го имате при себе си, или той ще предизвиква спомени, конто само ще ви вълнуват и разстройват?
При тези мои думи Сейнт Джон бързо вдигна очи; в погледа му имаше нерешителност и смущение; сетне отново заразглежда портрета.
— Не отричам, че бих желал да го имам; друг е въпросът дали това ще бъде уместно и благоразумно.
Откак се убедих, че Розамънд действително го предпочита и че баща й несъмнено не би се противопоставил на техния брак, аз, която не бях фанатичка като Сейнт Джон, почувствувах силно желание да съдействувам за този брак. Струваше ми се, че ако в ръцете му премине състоянието на мистър Оливър, той би могъл с помощта па тези пари да направи не по-малко добрини, отколкото ако стане мисионер и обрече гения си на гибел, а силите си на изтощение под лъчите на тропическото слънце. Затова казах без колебание:
— Доколкото мога да преценя, най-благоразумното и далновидно нещо, което можете да направите, е да завладеете веднага модела.
Сейнт Джон седна, сложи портрета на масата пред себе си и подпрял с две ръце глава, с любов се вгледа в него. Забелязах, че не се сърди па моята дързост и не е неприятно изненадан от нея. Нещо повече, открих, че да беседваш с него толкова откровено и така свободно на темата, която той дори не смяташе за възможно да засяга, по-скоро му се харесва и дори му доставя неочаквано облекчение. Затворените хора нерядко се нуждаят повече от откровен разговор за техните чувства и скърби, отколкото общителните. И най-суровият стоик е преди всичко човек и да се „впуснеш“ дръзко и изпълнен с добри чувства в „безмълвното море“ на неговата душа, значи често пъти да му направиш най-голяма услуга.
— Вие й харесвате, убедена съм в това — казах аз, застанала зад стола му, — а баща й ви уважава. При това Розамънд е прекрасно момиче, макар и малко лекомислено; но пък у вас има сериозност за двама. Трябва да се ожените за нея.
— Нима тя действително ме харесва? — попита той.
— Разбира се; повече от който и да е друг. Говори все за вас; това е най-увлекателната тема за нея, тема, която никога не й омръзва.
— Много ми е драго да чуя това — рече Сейнт Джон, — много; продължавайте в същия дух още четвърт час — и той най-сериозно извади часовника си и го сложи на масата, за да следи времето.
— Но какъв смисъл има да продължавам — попитах аз, — когато вие навярно вече готвите стоманен контраудар или ковете нова верига за своето сърце?
— Не си въобразявайте такива ужасни неща. Представете си, че аз крея и отстъпвам под напора на нежните си чувства — както е всъщност; земната любов се надига в душата ми като избликнал нов извор и залива със сладостни вълни полята, които тъй усърдно и с такъв труд съм обработвал и тъй старателно засявал със семената на добрите намерения и себеотрицанието. Сега те са залени от потоци нектар, младите кълнове гинат — сладостната отрова ги разяжда и ето — аз се виждам седнал на една табуретка в гостната на имението Вейл до краката на моята съпруга Розамънд Оливър; тя разговаря с мен с нежния си глас: гледа ме със същите тези очи, които вашата изкусна ръка така вярно е изобразила, усмихва ми се със същите тези коралови устни. Тя е моя и аз съм неин, този живот и този преходен свят ме задоволяват. Тихо! Мълчете! Сърцето ми е пълно с възторг, чувствата ми са омагьосани; дайте възможност тези сладостни минути да протекат в покой.
Аз изпълних молбата му; минутите тачеха. Стоях мълчаливо и слушах сподавеното му и ускорено дишане. Така в безмълвие мина четвърт час; мистър Ривърс прибра часовника, остави портрета, стана и се приближи до огнището.
— И тъй — каза той, — тези кратки минути бяха посветени на илюзии и мечти. Главата ми почиваше върху гърдите на съблазънта, аз доброволно надянах на врата си нейния хомот от цветя и вкусих от нейната чаша. Но разбрах, че ложето ми е от коприва, че в цветята има усойница, че виното е горчиво, че обещанията на моя изкусител са лъжливи, а съветите му — измамни. Виждам и зная всичко това.
Аз го погледнах учудено.
— Странно — продължи той, — макар да обичам Розамънд Оливър безумно, с всичката сила на първата любов, макар девойката да е изключително красива, грациозна и очарователна, аз в същото време изпитвам твърда, истинска увереност, че тя няма да бъде за мен добра съпруга, че тя не е онзи другар в живота, който ми трябва, че ще разбера това година след нашата сватба и след дванадесет блажени месеца ще последват съжаления за цял живот. Зная това.
— Странно наистина! — неволно възкликнах аз.
— Нещо у мен — продължи мистър Ривърс — е необикновено чувствително към нейния чар, но заедно с това остро чувствувам нейните недостатъци. Тя не би могла да споделя моите стремежи и да ми помага. Розамънд ли да бъде страдалка, труженица, апостол? Розамънд ли да бъде жена на мисионер? Не!
— Но вие няма защо да бъдете мисионер. Вие бихте могли да се откажете от плановете си.
— Да се откажа ли? Как? От моето призвание? От моето велико дело? От земните основи на небесната обител? От надеждата да бъда сред онези, които са си поставили за цел да усъвършенствуват човешкия род, да носят знание в царството на невежеството, мир вместо война, свобода вместо робство, религия вместо суеверие, надежда за небесно блаженство вместо страх от ада? Да се откажа от това? Та то е по- скъпо за мен от кръвта в жилите ми! Това е целта, която си поставих и заради която живея?
След продължителна пауза аз казах:
— А мис Оливър? Нейното разочарование и скръб нищо ли не са за вас?
— Мис Оливър постоянно е заобиколена от поклонници и ласкатели; няма да мине и месец и образът ми безследно ще изчезне от сърцето й. Тя ще ме забрави и сигурно ще се омъжи за човек, който ще я направи далеч по-щастлива, отколкото аз.
— Говорите много хладнокръвно, но страдате от душевна борба. Вие просто се топите.
— Не. Ако малко съм поотслабнал, то е от грижа за бъдещето, което още е неопределено — заминаването ми постоянно бива отлагано. Едва тази сутрин получих известие, че моят приемник, когото чакам толкова дълго, ще пристигне не по-рано от три месеца; а може би тези три месеца ще станат половин година.
— Винаги, щом мис Оливър влезе в клас, вие се разтрепервате и изчервявате.
На лицето му отново се появи изумление. Той не допускаше, че жена ще посмее да говори така с мъж. Що се отнася до мен, аз се чувствувах съвсем свободно по време на такива разговори. При общуване със силни, затворени и изтънчени души, мъже или жени, аз не се успокоявах, докато не успеех да помета преградите на условна сдържаност, да прекрача прага на доверието и да си направя място до самия олтар на техните сърца.
— Вие
