той се бе обърнал за помощ към светия дух, молейки го да му помогне да обуздае гнева, който бях предизвикала у него, и сега му се струваше, че още веднъж ми прощава.
За вечерното четене преди молитвите той избра двадесет и първата глава на „Откровение“. Обичах да слушам светото писание от неговите уста; никога изразителният му глас не бе звучал така меко и проникновено, никога начинът му на четене не ме бе пленявал толкова с благородната си простота, както тогава, когато той произнасяше думите на божественото откровение; а тази вечер, сред неговите близки, гласът му изглеждаше още по-тържествен, интонацията — по-вълнуваща (майската луна грееше през завесата на прозореца, така че запалената НЕ масата свещ бе почти ненужна); Сейнт Джон седеше, наведен над голямата стара Библия, и четеше онова място, където се описва видението на новата земя и новото небе, където се разказва, че бог ще живее при хората и че той ще изтрие всяка сълза от очите, и където се обещава, че повече няма да има нито смърт, нито скръб, нито вопли, нито болки… защото всичко прежно е минало.
Думите, които Сейнт Джон произнесе след това, предизвикаха в душата ми странен трепет: леката, едва доловима промяна в тяхната интонация ми подсказа, че той е обърнал поглед към мен.
— „Този, който победи, ще получи всички блага и аз ще бъда негов бог, а той ще бъде мой син. Но — Сейнт Джон прочете това бавно, с ясен глас — плахите, недоверчивите и другите като тях ще се мъчат в езеро от разтопена сяра, което ще бъде втората им смърт.“
От този пасаж аз разбрах с каква участ ме заплашва братовчедът ми.
Спокойна, сдържана тържественост, примесена с искрен екстаз, звучеше в начина, по който бяха произнесени последните величествени редове на тази глава. Четецът, изглежда, вярваше, че името му вече е написано в Христовата книга на живота, и жадуваше по-скоро да дойде часът, който ще го въведе в небесния град, където земните крале донасят славата и честта си и където няма нужда от слънце и луна, защото този град е озарен от славата божия, от самия Христос.
За молитвата, последвала този текст, Сейнт Джон събра всичките си сили, призова цялото си сурово старание; изглежда, той упорито спореше с бога и бе уверен, че ще победи. Той молеше сила за малодушните, пътеводна звезда за заблудилите се овци от Христовото паство, възмездие, макар в единадесетия час, за ония, които, примамени от съблазните на света и плътта, са се отклонили далеч от трънливия път към спасението. Той молеше, убеждаваше, настояваше в ръцете му да бъде даден меч, изваден от огъня. Дълбоката искреност винаги оказва своето въздействие. Отначало тази молитва ме учуди, после, когато въодушевлението му нарасна, тя ме развълнува и накрая предизвика у мен благоговение. Сейнт Джон тъй искрено бе убеден във величието и светостта на задачата си, че тези, които го слушаха, не можеха да не му съчувствуват.
След молитвата се сбогувахме с него: братовчедът ми заминаваше много рано на другия ден. Даяна и Мери го целунаха и излязоха от стаята — той сигурно шепнешком ги бе помолил да сторят това. Подадох му ръка и му пожелах приятно пътуване.
— Благодаря ви, Джейн. Както вече казах, ще се върна от Кеймбридж след две седмици; давам ви това време, за да размислите. Ако слушах гласа на човешката гордост, нямаше повече да ви напомням за желанието си да се оженя за вас, но аз следвам само повелите на дълга и съм верен на главната си цел — да направя всичко за славата божия. Учителят ми е бил много търпелив; такъв ще бъда и аз. Не ще допусна да загинете, отровена от гнева си; разкайте се, решете се, докато още не е късно. Спомнете си, че сме призвани да работим „докле е ден“, защото „идва нощ, когато никой нищо не може да свърши“. Спомнете си съдбата на богаташа от притчата, който притежавал всичките съкровища в света. Да ви даде бог сили да запазите у себе си само доброто, което никога да не ви напусне.
При тези думи той сложи ръка на главата ми. Говореше проникновено, кротко; погледът, с който ме гледаше, никак не приличаше на поглед на влюбен — това беше взор на пастир, който зове заблудилата се овца, или по-право взор на ангел-хранител, който пази поверената му душа. Всеки надарен човек — бил той със силни чувства, или не, ентусиаст, фанатик или деспот, стига само да е искрен в стремежите си — изживява дни на подем, дни, когато подчинява и властвува. Аз благоговеех пред Сейнт Джон и внезапният порив на това чувство неочаквано ме тласна в пропастта, която тъй дълго избягвах. Почувствувах изкушение да прекратя борбата си с него, да се отпусна, повлечена от потока на волята му, и да загубя живота си сред вълните на неговия живот. Сега той ме спечелваше почти със същата настойчивост, както на времето — наистина със съвсем други чувства — ме бе спечелил друг. И тогава, и сега бях сякаш обзета от безумие. Ако отстъпех тогава, би значило да тръгна против повелите на съвестта си. Да отстъпя сега, значеше да тръгна против повелите на разума си. Така преценявам понастоящем този момент, когато той преминава пред очите ми през успокояващата призма на времето; виждам ясно това, но в онази минута не съзнавах безумието си.
Стоях неподвижно, сякаш омагьосана от властното съприкосновение със Сейнт Джон. Отказите ми бяха забравени, страховете преодолени, желанието ми за борба — парализирано. Невъзможното — тоест бракът ми с него — бързо се превръщаше във възможно. Всичко се промени напълно, и то за миг. Религията зовеше, ангелите простираха към мен ръце, бог повеляваше, животът се огъваше пред мен като свитък, вратите на смъртта се отвориха, разкривайки зад себе си вечността; струваше ми се, че заради спасението и вечното блаженство там, мога веднага да принеса в жертва всичко земно. Мрачната стая бе изпълнена с видения.
— Може би сега ще се решите? — попита мисионерът. Той зададе този въпрос много нежно и също тъй нежно ме привлече към себе си.
О, тази нежност! Колко по-могъща от силата бе тя. Можех да се противопоставям на гнева на Сейнт Джон, но пред добротата му се огъвах като тревица. Все пак прекрасно разбирах, че ако отстъпя сега, един ден той ще ме накара да съжалявам за предишното си непокорство. Часът на тържествената молитва не би могъл да промени характера му, който сега разкриваше само възвишената си страна.
— Бих се решила да свържа съдбата си с вашата — отговорих аз, — стига да съм уверена, че волята божия е действително такава; тогава бих била готова без колебания да се омъжа за вас, пък след това да става, каквото ще!
— Моите молитви са чути! — възкликна Сейнт Джон. Почувствувах как ръката му легна по-тежко върху главата ми, сякаш той вече предявяваше върху мен правата си; прегърна ме почти така, както би ме прегърнал, ако ме обичаше (казвам
В цялата къща цареше тишина; изглежда, освен мене и Сейнт Джон всички спяха. Единствената свещ догоря, стаята вече бе обляна само от лунна светлина. Сърцето ми биеше силно и често, чувах ударите му. Изведнъж то замря, пронизано от някакво непонятно усещане, което премина в главата, ръцете и краката ми. Това усещане не приличаше на електрически удар, но беше също тъй рязко и неочаквано; то силно подействува на моите чувства, сякаш предишното ми напрежение беше резултат на някакво вцепенение, от което сега те бяха събудени. Настръхнах; очите и слухът ми очакваха нещо, цялата треперех.
— Какво чухте? Какво виждате? — запита Сейнт Джон.
Нищо не виждах, но чувах далечен глас, който викаше: „Джейн! Джейн! Джейн!“ — и нищо повече.
— О, боже! Какво е това? — простенах аз.
Бих могла да попитам също: „Къде е това?“, защото гласът идваше не от къщата или градината; той не бе долетял нито по въздуха, нито изпод земята, нито отгоре. Чух го, но откъде идваше, беше невъзможно да определя. И това бе човешки глас — познат, любим, добре известен — гласът на Едуард Феърфакс Рочестър; той звучеше скръбно, страстно, развълнувано и настойчиво.
— Идвам! — извиках аз. — Чакайте ме! О, аз ще дойда! — Втурнах се към вратата и погледнах в коридора — там беше пусто и тъмно. Изтичах в градината — нямаше жива душа.
— Къде сте! — възкликнах аз.
Глухото ехо сред хълмовете оттатък Марш Глен тихо ми отговори: „Къде сте!“ Ослушах се. Вятърът едва шумолеше сред клоните на елите; наоколо се простираше самотната пустош и цареше среднощна тишина.
