Джейн Еър. Брулени хълмове

Джон. А аз, глупакът, мислех, че моята малка Джейн е само моя! Вярвах, че тя продължава да ме обича и след като ме напусна — капка мед в море от горчилка. Макар да бяхме дълго разделени, макар да оплаквах горчиво нашата раздяла, аз никога не бих допуснал, че тази, за която толкова тъгувах, е обикнала друг! Но няма смисъл да тъжа. Остави ме, Джейн, върви да се омъжиш за Ривърс!

— Щом е така, сър, отблъснете ме, прогонете ме, но аз сама никога не ще ви напусна.

— Джейн, толкова ми е скъп гласът ти; той отново възкресява у мен надеждата, той е така правдив. Спомня ми онова, което беше преди година. Забравям, че си свързана с други връзки. Но аз не съм такъв безумец… върви…

— Къде да вървя, сър?

— По своя път; с мъжа, който си си избрала.

— Кой е той?

— Ти знаеш — онзи Сейнт Джон Ривърс.

— Той не ми е мъж и никога не ще ми бъде мъж. Сейнт Джон не ме обича; не го обичам и аз. Той обичаше (по своему, не така, както вие можете да обичате) една красива млада девойка на име Розамънд. Поиска да се ожени за мен само защото ме смяташе подходяща за съпруга на мисионер, за което другата никак не подхожда. Той е добър човек с възвишена душа, но е суров, а с мен бе и студен като айсберг. Никак не прилича на вас, сър; не се чувствувах щастлива край него, до него и с него. В душата му няма за мен нито снизходителност, нито нежност. Не го привлича дори младостта ми. Той цени у мен само някои полезни морални качества. Нима трябва да ви напусна, сър, и да отида при него?

Неволно трепнах и инстинктивно се притиснах до слепия си, но обичан господар. Той се усмихна.

— Как, Джейн? Истина ли е това? Нима отношенията между теб и Ривърс са наистина такива?

— Без съмнение, сър. О, няма защо да ревнувате! Просто исках малко да ви подразня, за да ви отвлека от печалните мисли: реших, че гневът е по-полезен за вас от скръбта. Но щом ви е толкова скъпа моята любов, успокойте се. Ако само знаехте колко ви обичам, щяхте да бъдете горд и доволен. Цялото ми сърце ви принадлежи, сър! То е ваше и ще остане ваше, дори злата съдба да пожелае навеки да ме раздели с вас.

Мистър Рочестър ме целуна, но отново лицето му се помрачи от болезнени мисли.

— Жалък слепец! Инвалид! — промърмори той печално.

Аз го милвах, мъчейки се да го утеша. Знаех за какво мисли и исках да заговоря вместо него, но не смеех. Той отвърна лице за миг и видях как изпод спуснатите му клепачи се отрони сълза и потече по мъжественото му лице. Сърцето ми се сви.

— Приличам на стария, поразен от гръмотевицата кестен в овощната градина на Торнфийлд — заговори той след малко. — И какво право има такава развалина да иска пролетната зеленина да я покрие със свежест?

— Вие съвсем не сте развалина, сър, и не сте дърво, поразено от гръмотевица; вие сте голям, раззеленил се дъб. Цветята ще растат край вашия ствол независимо от вашето желание, тъй като обичат благодатната ви сянка; растейки нагоре, те ще се притиснат до вас и ще ви обвият, защото във вашата сила ще намерят здрава опора.

Мистър Рочестър отново се усмихна. Думите ми го утешиха.

— Имаш пред вид приятелите, нали, Джейн — попита той.

— Да, приятелите — отговорих аз доста неуверено, тъй като имах пред вид нещо по-голямо от приятелството, но не можах да намеря подходящата дума. Мистър Рочестър ми дойде на помощ.

— Ах, Джейн! Но аз искам да имам жена!

— Наистина ли, сър?

— Да. Това учудва ли те?

— Разбира се, тъй като още нищо не сте ми говорили за това.

— Неприятна новина ли е за теб?

— Зависи от обстоятелствата, сър, зависи от вашия избор.

— Ще го направиш заради мене, Джейн. Аз ще се подчиня на твоето решение.

— В такъв случай, сър, изберете тази, която ви обича най-много.

— Е, тогава ще избера тази, която обичам най-много. Джейн, ще се омъжиш ли за мен?

— Да, сър.

— За нещастния слепец, когото ще трябва да водиш за ръка?

— Да, сър.

— За инвалида, двадесет години по-стар от теб, когото ще трябва постоянно да съпровождаш?

— Да, сър.

— Наистина ли, Джейн?

— Казвам самата истина, сър.

— О, любима моя! Бог да те възнагради и благослови!

— Мистър Рочестър, щом съм извършила едно добро дело, щом ме е осенила една добра мисъл, щом съм се молила искрено и горещо, щом съм се стремила към това, което е справедливо — сега съм възнаградена! Да бъда ваша жена, за мен е върхът на земното щастие.

— Защото намираш радост в жертвата.

— В жертвата ли? Какво жертвувам аз? Глада и напрежението, а в замяна получавам богата трапеза и задоволство. Нима това, че мога да прегърна този, който ми е мил, да целуна този, когото обичам, да се облегна на този, комуто се доверявам, значи да направя жертва? Ако е така, то, разбира се, може да се смята, че намирам радост в жертвата.

— И ти си готова да търпиш недъгавостта ми, Джейн, да се примириш с това, че съм сакат?

— За мен вие сте си пак същият, сър. Сега, когато действително мога да ви бъда полезна, аз ви обичам повече, отколкото преди, когато от висотата на вашето величие искахте само да ме дарявате и покровителствувате.

— Досега ми бе противна всякаква помощ — когато ме водеха за ръка, — а сега чувствувам, че това ще ми бъде приятно. Беше ми неприятно да ме води човек, комуто плащам, но е цяло удоволствие да чувствувам ръката си стисната от малките пръстчета на Джейн. Предпочитах пълната самота, отколкото постоянната зависимост от някаква прислуга; ала нежната грижа на Джейн ще бъде за мен неизчерпаем извор на радост. Аз обичам Джейн, но обича ли ме и тя?

— С цялото си същество, сър.

— Щом е така, няма какво повече да чакаме: трябва веднага да се венчаем.

Той бе развълнуван и говореше с плам, у него се пробуждаше предишната разпаленост.

— Трябва да се свържем в една плът, Джейн, без да отлагаме това; необходимо е само да вземем разрешение да встъпим в брак и се венчаем.

— Мистър Рочестър, чак сега забелязах, че слънцето е много ниско на запад и че Пайлът е отишъл в къщи да обядва. Дайте да видя часовника ви.

— Закачи го на колана си, Джанет, и нека той остане у теб; нямам нужда от него.

— Вече е към четири часа, сър. Не сте ли гладен?

— След два дни трябва да стане сватбата ни, Джейн. Сега не трябват нито специални дрехи, нито скъпоценности — всичко това пет пари не струва.

— Слънцето изсуши дъждовните капки, сър. Вятърът стихна и стана много задушно.

— Знаеш ли, Джейн, на врата ми под ризата виси твоята бисерна огърлица. Нося я от деня, когато загубих единственото си съкровище — като спомен за теб.

— Ще се върнем в къщи през гората, това е най-сенчестият път.

Но той продължаваше да развива мисълта си, без да обръща внимание на думите ми.

— Джейн, ти сигурно ме смяташ за невярващ, но сърцето ми сега е изпълнено с благодарност към всеблагия бог, даряващ радост на тази земя. Неговият взор вижда по-далеч от нашия; бог съди по-мъдро от нас. Аз постъпих лошо. Исках да опетня моето невинно цвете, да наруша с греховното си дихание чистотата му. Всемогъщият ми го отне. В упорството си аз едва не проклех божието изпитание; вместо да се преклоня пред волята на небето, аз го предизвиках на двубой. Божествената присъда се изпълни: постигнаха ме нещастия, бях на косъм от смъртта. Божиите наказания бяха сурови, едно от тях завинаги ме усмири. Знаеш