разказа ми. Това веднага привлече вниманието на мистър Рочестър и когато свърших, то определи по- нататъшната линия на разговора ни.
— И тъй, този Сейнт Джон е твой братовчед, нали?
— Да.
— Ти често споменаваше за него: харесва ли ти?
— Той е много добър човек, сър. Не можеше да не ми бъде симпатичен.
— Добър човек ли? Това сигурно значи, че той е някой уважаван, благовъзпитан петдесетгодишен мъж.
— Сейнт Джон е само на двадесет и девет години, сър.
— Jeune encore70, както казват французите. Е, той сигурно е бил нисък, флегматичен и грозноват? Човек, който може да се похвали по-скоро с липса на пороци, отколкото с изобилие на качества?
— Този човек притежава неизчерпаема енергия. Целта на живота му са големите, възвишени дела.
— А по отношение на ума? Сигурно не блести с нещо особено. Иска да каже нещо хубаво, но говори тъй дълго, че ти омръзва да го слушаш, нали?
— Напротив, той не говори много, сър, но всяка негова дума попада в целта. Има необикновен ум — може би не гъвкав, но буден.
— Значи, той е способен човек?
— Много способен.
— И образован, нали?
— Сейнт Джон е човек с обширни и дълбоки познания.
— Ти като че ли каза, че не ти харесвало държането му. Сигурно е някакъв надут и педантичен пастор.
— Не съм казвала нищо за държането му, но ако то не ми харесваше, това щеше да значи, че имам твърде лош вкус; Сейнт Джон е изискано вежлив, спокоен — с една дума, истински благородник.
— А външността му?… Забравих как ми го описа; навярно той е някакъв оръфан свещеник с бяла яка, стегната като въже около врата му, който ходи сякаш на кокили с високите си обувки с дебели подметки.
— Сейнт Джон се носи с вкус. Той е красавец — висок рус мъж със сини очи и гръцки профил.
— (Настрана.) Дяволите да го вземат! (И към мен.) Харесваше ли ти, Джейн?
— Да, мистър Рочестър, харесваше ми; но вие вече ме питахте за това.
Аз безспорно разбирах накъде бие събеседникът ми. У него се бе събудила ревността; тя го хапеше, но отровата й бе целителна: отвличаше го от болката, причинявана от жилото на меланхолията. Затова не бързах да хипнотизирам тази змия.
— Няма ли да слезеш от коленете ми, мис Еър? — бе следващата малко неочаквана забележка.
— Защо, мистър Рочестър?
— Нарисуваният от теб образ представлява доста рязък контраст с мен. Ти описа един пленителен Аполон; той царува в твоята фантазия — висок, рус, синеок, с гръцки черти. А пред тебе е Вулкан — грубият ковач, мургав, широкоплещест и при това сляп и с една ръка.
— Това не ми е идвало на ума, но вие действително сте същински Вулкан, сър.
— Щом е така, госпожице, можеш да се махаш; но преди да си вървиш (мистър Рочестър още по-силно ме сграбчи), бъди така любезна да ми отговориш на два-три въпроса.
Той замълча.
— Какви въпроси, мистър Рочестър?
Тогава последва същински разпит:
— Когато Сейнт Джон те направи учителка в Мортън, той още не знаеше, че си му братовчедка, нали?
— Не знаеше.
— Често ли се виждахте с него? Той сигурно понякога се отбиваше в училището.
— Всеки ден.
— И одобряваше работата ти, Джейн, нали? Зная, ти си вършила всичко безупречно — нали си такова умно създание.
— Да, той я одобряваше.
— И, разбира се, откри у теб много достойнства, за които не бе и подозирал. Ти имаш някои необикновени качества.
— Не зная дали е действително така.
— Казваш, че си живяла в малка къщичка до училището. Посещаваше ли те той понякога там?
— От време на време.
— Вечер ли?
— Една-две вечери.
Настъпи пауза.
— А колко време стоя при него и сестрите му, след като се установи вашето родство?
— Пет месеца.
— Дълго ли прекарваше Ривърс във вашата компания — твоята и на сестрите му?
— Дълго; всекидневната служеше и на него, и на нас за стая за занимания; той седеше на бюрото си до прозореца, а ние — на масата.
— И много ли се занимаваше?
— Много.
— С какво?
— С индустански език.
— А какво правеше ти в това време?
— Отначало учех немски.
— С него ли?
— Той не знае немски.
— С нищо ли не се занимавахте заедно?
— Малко с индустански.
— Ривърс ли те учеше индустански?
— Да, сър.
— И сестрите си ли учеше?
— Не.
— Само теб ли?
— Само мен.
— По твое желание ли?
— Не.
— Той ли поиска да те учи?
— Да.
Отново настъпи пауза.
— А защо е намислил това? За какво ти е потрябвал индустански?
— Сейнт Джон искаше да замина с него за Индия.
— Аха! Ето че долових същността на тази работа. Искал е навярно да се ожени за теб.
— Да, искаше.
— Това не е вярно, то е дръзка измислица — за да ме дразниш!
— Моля да ме извините, но това е самата истина: той поиска това няколко пъти, и то с настойчивост, която би могла да се сравнява само с вашата.
— Мис Еър, повтарям: можеш да си вървиш. Колко пъти трябва да кажа това? Защо упорито продължаваш да седиш на коленете ми, когато те помолих да си вървиш?
— И тук ми е добре.
— Не, Джейн, не може да ти е добре тук, сърцето ти е далеч — то е при онзи, братовчеда ти Сейнт
