негова полза, когато виждаше, че го онеправдават.
Той бе едно намусено, търпеливо дете, вероятно свикнало да се държат зле с него. Понасяше ударите на Хиндли, без да мигне или да пророни сълза, а ущипех ли го, само ахваше и поглеждаше с широко отворени очи, сякаш се бе ударило случайно и никой не бе виновен за това. Тая негова търпеливост разяри стария Ърншоу, когато разбра, че синът му измъчва нещастното сираче, както го наричаше той. Старият се привърза някак особено към Хийтклиф, вярваше на всяка негова дума (впрочем той говореше съвсем малко и обикновено казваше истината) и го глезеше далеч повече от Кати, която беше много непослушна и прекалено своенравна за любимка.
И тъй, Хийтклиф внесе раздор в семейството още от самото начало; и при смъртта на госпожа Ърншоу — около две години по-късно — младият господар вече бе свикнал да счита баща си по-скоро като подтисник, отколкото като приятел, и да гледа на Хийтклиф като на натрапник, отнел му любовта и предпочитанията на собствения му баща. Хиндли се тормозеше заради тая неправда и постепенно се озлоби. Известно време споделях същите чувства, но когато децата се разболяха от шарка и аз трябваше да се грижа за тях, а също и да се нагърбя изведнъж с работата на домакиня, отношението ми се промени. Хийтклиф беше опасно болен и в най-тежките часове на болестта си искаше да съм край възглавницата му. Той навярно чувствуваше, че полагам доста грижи за него, но не беше достатъчно умен да разбере, че върша това по задължение. Както и да е, трябва все пак да призная, че никога болногледачка не е бдяла над по-мирно дете от него. Разликата между него и другите две деца ме накара да не бъда толкова пристрастна. Кати и нейният брат страшно ме измъчваха, а той бе кротък като агне, макар че не нежността, а твърдостта на характера му го караше да не ми създава неприятности.
Той оздравя, а лекарят твърдеше, че това се дължало до голяма степен на мене и ме похвали за положените грижи. Похвалите му ме поласкаха и аз станах по-благосклонна към съществото, заради което ги бях получила, а с това Хиндли загуби и последния си съюзник. Но все още не можех да се възхищавам от Хийтклиф и често се чудех какво намира в него господарят, за да превъзнася толкова това намусено момче, което, доколкото си спомням, нито веднъж не отвърна на благоволението му с някаква проява на благодарност. Хийтклиф не се държеше нахално със своя благодетел — той беше просто безчувствен, макар и отлично да знаеше каква власт има над неговото сърце и да съзнаваше, че стига да каже само две думи, всички в къщата щяха да бъдат длъжни да се покорят на желанията му. Веднъж например господин Ърншоу купи два жребеца от околийския панаир и даде единия на едното, а другия на другото момче. Хийтклиф взе по-хубавия, но жребецът скоро почна да куца. Като разбра това, той каза на Хиндли: «Трябва да си разменим конете. Ако не искаш, ще разправя на баща ти за трите побоя, които ми нанесе тази седмица, и ще му покажа ръката си, която е черна до рамото.» Хиндли се изплези и го перна през ухото. «По-добре ще направиш веднага да ми дадеш коня си — упорствуваше Хийтклиф, побягвайки към входа (те бяха в конюшнята). — И да не искаш, пак ще ми го дадеш, а ако кажа за тоя шамар, ще ти го върнат с лихвата.» — «Вън, куче!» — викна Хиндли и го заплаши с един железен топуз от кантара, с който теглеха сено и картофи. «Хайде, хвърли го — отвърна другият, без да мръдне от мястото си, — а пък аз ще кажа как се хвалеше, че ще ме изгониш от къщата, щом той умре, и тогава да видим дали няма да те изпъди веднага.» Хиндли хвърли топуза и го улучи в гърдите, а той падна на земята, но начаса се изправи, задъхан и пребледнял; и ако не бях му попречила, той щеше да отиде право при господаря и да си отмъсти напълно, като остави жалкия си вид да говори вместо него и като загатне кой го бе наредил така. «Тогава вземи коня ми, циганино! — каза младият Ърншоу. — И дано да си счупиш врата с него. Вземай го и върви по дяволите, навлек такъв, и гледан с преструвки да обсебиш цялото състояние на баща ми, а след това му дай да разбере какъв си в същност ти, дяволско изчадие! И вземи коня. Дано да ти пръсне черепа!»
Хийтклиф бе отишъл да развърже животното и да го премести в своя отдел на конюшнята. Той минаваше зад коня, когато Хиндли завърши речта си с един ритник, събаряйки го под краката на животното, и без да изчака да види дали надеждите му ще се сбъднат, побягна с всички сили навън. С изненада видях колко хладнокръвно детето се изправи на крака и продължи започнатата работа, разменяйки и седлата, и всичко останало, а после седна върху купчина сено, за да се съвземе от силния удар, преди да влезе в къщата. Лесно можах да го убедя да хвърли върху коня вината за контузиите, които бе получил. Безразлично му беше какво ще разправям, понеже беше получил онова, което желаеше да има. Впрочем той се оплакваше толкова нарядко от тия и други подобни случки, че аз наистина не го считах за отмъстителен. Много съм се лъгала, както ще чуете по-нататък.“
ПЕТА ГЛАВА
„С течение на времето силите на господин Ърншоу започнаха да го напускат. Той беше здрав и деен, но рухна изведнъж и стана крайно раздразнителен, когато трябваше да седи край камината. И най-малката дреболия го дразнеше, а помислеше ли, че накърняват с нещо авторитета му, той почти изпадаше в бяс. Това личеше най-вече когато някой се опитваше да се налага над неговия любимец или пък да го потиска. Той ревниво следеше да не би някой да каже лоша дума на момчето и си бе втълпил мисълта, че другите мразят Хийтклиф и само гледат как да му напакостят, понеже той обича момчето. А Хийтклиф нямаше никаква изгода от това, защото аз и тия от нас, които бяха по-милостиви, не искахме да дразним господаря и зачитахме тая негова слабост, а това само подсилваше гордостта на детето и поощряваше мрачните му настроения. Налагаше се донякъде да постъпваме така. На два-три пъти Хиндли бе проявявал открито презрението си към Хийтклиф, когато баща му биваше наблизо, и всеки път старецът изпадаше в бяс. Той грабваше тояжката си, за да го удари, и трепереше от яд, че не може да стори това.
Най-сетне помощникът на енорийския свещеник (по това време имахме помощник-пастор, който допълваше доходите си, като даваше уроци на малките Линтоновци и Ърншоувци и като работеше сам малкото земя, която му бяха дали за използуване) настоя да изпратят момъка в колеж и господин Ърншоу се съгласи, макар и много нажален, защото рече: «Хиндли не го бива и от него няма да стане човек.»
От сърце се надявах, че сега вече ще зацари мир. Тежеше ми мисълта, че господарят страда заради собствените си добрини. Струваше ми се, че недоволството на стария и болен човек се корени в семейните му неприятности, както сам той искаше да представи работите. В същност, господине, то се дължеше на гаснещите сили на господаря. Въпреки всичко ние можехме да караме сравнително добре, ако не бяха двама души — госпожица Кати и прислужникът Джоузеф. Трябва да сте го видели там. Той беше, а вероятно е и сега, най-отегчителният самодоволен фарисей, който се е родил от страниците на Библията, за да заграби за себе си благословиите, а проклятията да отправи към съседите си. С умението си да проповядва и да разговаря на набожни теми той успя да направи силно впечатление на господин Ърншоу и колкото по-немощен ставаше господарят, толкова по-голямо ставаше влиянието на Джоузеф върху него. Той го тормозеше безпощадно по въпроса за спасението на собствената му душа и му внушаваше, че трябвало да се държи строго с децата. Подтикваше го да гледа на Хиндли като на окаян грешник и всяка вечер най-редовно каканижеше цял низ от лъжливи обвинения срещу Хийтклиф и Катрин, винаги готов да поласкае слабостта на господин Ърншоу, като стовари най-тежката вина върху Кати.
Тя наистина се държеше тъй, както не съм виждала друго дете да се държи, и изкарваше всички извън търпение по петдесет и повече пъти на ден. От часа, когато слизаше долу, до часа, когато си лягаше, ние бяхме все на тръни да не направи някоя пакост. Настроението й беше винаги весело, а езикът й не знаеше покой — тя все пееше и се смееше и тормозеше всички, които не искаха да се държат като нея. Немирно и дяволито девойче беше тя, но имаше най-хубавите очи, най-пленителната усмивка и стъпваше по-леко от коя да е друга в цялата енория. А и в края на краищата не вярвам да е мислила някому злото, понеже, веднъж успяла да ви разплаче не на шега, много нарядко се случваше да не заплаче заедно с вас и с това да не ви накара да спрете, за да можете да я утешите. Тя обичаше Хийтклиф прекалено много. Най- страшното наказание, което можехме да измислим за нея, бе да я отделим от него и въпреки това измежду всички ни тъкмо на нея най-много се караха заради него. В игрите тя обичаше до немай-къде да бъде малката господарка, не се свенеше да удари някого и направо заповядваше на другарчетата си. Така постъпваше и с мен, но аз не търпях плесниците и заповедническия й тон и не вървях по нейната гайда.
Господин Ърншоу не знаеше какво нещо е да се пошегуваш с децата си. Той се бе държал открай време сериозно и строго с тях, а и Катрин на свой ред не можеше да разбере защо баща й е по-сърдит и не толкова търпелив сега, като болник, отколкото когато бе в разцвета на силите си. Заядливите му забележки
