будеха у нея дръзко желание да го предизвиква. Нямаше по-голямо щастие за нея от това, всички вкупом да й се караме, а тя да ни предизвиква със смел и дързък поглед и с готовите си отговори, като правеше за присмех религиозните проклятия на Джоузеф, дразнеше мен и вършеше тъкмо онова, което баща й мразеше повече от всичко — доказваше, че престореното й нахалство, което старецът считаше за истинско, упражнява по-голямо влияние върху Хийтклиф, отколкото нежността на баща й към момчето, и че то изпълняваше всички нейни желания, каквито и да са те, и само ония желания на баща й, които съвпадаха със собствените му наклонности. След като се бе държала от лошо по-лошо през целия ден, случваше се да дойде за милувки привечер, та да се сдобри с баща си. «Не, Кати — казваше тогава старият човек, — аз не мога да те обичам; ти си по-лоша от брат си. Иди да си кажеш молитвите, дете, и искай прошка от бога. Не зная дали майка ти и аз не трябва да съжаляваме, задето сме те докарали на тоя свят!» Отначало това я разплакваше, но понеже баща й постоянно я отблъскваше, тя стана по-твърда и се смееше, ако я посъветвах да признае, че съжалява за простъпките си, или пък да поиска прошка.
Най-сетне дойде часът, който сложи край на земните мъки на господин Ърншоу. Той умря спокойно през една октомврийска вечер, в стола си край огнището. Силен вятър брулеше къщата и виеше в комина, като че истинска буря се извиваше навън, но все пак не беше студено. Всички се бяхме насъбрали вътре — аз, седнала малко встрани от огнището и заета с плетивото си, и Джоузеф, който четеше Библията близо до масата (защото в онова време слугите обикновено стояха в хола, след като привършат работата си). Госпожица Кати не се чувствуваше добре и затова стоеше мирно. Тя се бе облегнала върху коленете на баща си, а Хийтклиф лежеше на пода с глава в скута й. Спомням си, че преди да заспи, господарят погали хубавите й коси — за него бе рядко удоволствие да я види кротка — и рече: «Кати, защо не можеш да си винаги добро момиченце?» Тя вирна глава към него, засмя се и отвърна: «Татко, защо не можеш да си винаги добър човек?» Но като видя, че пак го бе разсърдила, тя целуна ръката му и каза, че ще го приспи с песен. Тя запя съвсем тихо и пя, докато пръстите му пуснаха нейните и главата му клюмна на гърдите. Тогава й казах да млъкне и да не мърда, за да не би да го събуди. Цял половин час стояхме неми като мишки и щяхме още да стоим така, но Джоузеф свърши да чете главата и сега стана и рече, че трябвало да събуди господаря за молитва и за да си легне. Пристъпи напред и го повика по име, после го бутна по рамото, но понеже господарят не се мръдна, Джоузеф взе свещта и се вгледа в него. Разбрах, че нещо не е в ред, когато той остави свещта. Джоузеф хвана децата за ръка и им каза тихичко да се качат горе и да не вдигат много шум — те можели сами да кажат молитвите си тая вечер, защото той имал малко работа.
«Най-напред ще кажа лека нощ на татко — каза Катрин и обви ръце около врата му, преди да можем да я спрем. Нещастното дете веднага разбра каква загуба бе претърпяло. — Ах, той е умрял! — извика тя. — Хийтклиф, той е умрял!» И двамата нададоха сърцераздирателни писъци.
И аз заплаках заедно с тях и пролях горчиви сълзи, но Джоузеф ни попита защо сме се разревали тъй за един светец в небето. Той ми заръча да сложа наметалото си и да изтичам до Гимъртън за лекаря и за пастора. Не можех да си представя за какво ни са потрябвали и двамата сега, но тръгнах в дъжда и вятъра и се върнах с един от тях, именно с лекаря — другият каза, че ще дойде на заранта. Оставих Джоузеф да му обяснява какво се бе случило и изтичах в стаята на децата. Тяхната врата бе полуотворена. Разбрах, че те изобщо не са си лягали, макар че преваляше полунощ. Но и двамата бяха спокойни и нямаха нужда от моята утеха. Милите, те се утешаваха един друг с много по-хубави мисли от тия, които можеха да хрумнат на мен. Никой пастор на света не е представял небето толкова красиво, както си го представяха те в невинните си приказки; и докато плачех и се вслушвах в думите им, без да ща, съжалявах, че не сме всички там един до друг и в безопасност.“
ШЕСТА ГЛАВА
„Господин Хиндли дойде на погребението и — нещо, което ни удиви и накара съседите да приказват врели-некипели — със себе си доведе и съпруга. Никога не пожела да ни каже каква е тя и къде се е родила. По всяка вероятност тя не би могла да се похвали нито с богатство, нито със старинно име, защото иначе той едва ли би държал тоя брак в тайна от баща си.
Тя не бе от ония, които биха вдигнали много шум около себе си в къщата. Още щом прекрачи прага, всеки предмет, върху който попадаше погледът й, и всичко, което ставаше около нея, изглежда, й доставяше удоволствие освен подготвителните работи около погребението и присъствието на опечалените. Докато траяха тия неща, по държането й разбрах, че е доста глупавичка. Тя се втурна в стаята си и ме застави да отида при нея, макар че в това време трябваше да обличам децата. А тя само стоеше и трепереше в стаята, чупеше ръце и все питаше: «Отидоха ли си вече?» После започна да ми разправя с истерично вълнение какво въздействие й оказвал черният цвят, сепваше се, трепереше и накрая се разплака, а когато я запитах какво й е, тя каза, че не знаела, но че много се страхувала да не би да умре. Струваше ми се, че тя е толкова далеч от смъртта, колкото и аз самата. Беше доста слабичка, но млада и с румено лице, а очите й блестяха като диаманти. Бях забелязала наистина, че се задъхва при изкачване на стълбите, че и най-малкият неочакван шум я кара да трепери и че от време на време я задавя кашлица, но съвсем не знаех какво показват тия симптоми и не бях наклонна да й съчувствувам. Ние, обикновено не се прехласваме по чужденците, господине, освен ако те първи не се привържат към нас.
Младият Ърншоу се бе променил значително през тригодишното си отсъствие. Той беше изтънял, нямаше предишния си цвят на лицето и се обличаше и говореше по съвсем друг начин, а още в деня на пристигането си каза на Джоузеф и на мен, че занапред ще трябва да стоим в задната кухня, за да оставим хола само на него. Впрочем, той смяташе да застеле една малка свободна стаичка и да облепи стените с книжни тапети, за да я превърне в гостна, но жена му се радваше толкова много на белия под и на огромното пламтящо огнище, на калаените съдове и на шкафа с порцеланови съдини, на колибката на кучето и на просторния хол, където най-често седяха, че той се отказа от това намерение, понеже не счете, че то ще допринесе нещо за удобството й.
Освен това жена му казваше, че се радвала, задето е намерила сестрица между новите си познати. Тя бърбореше на Катрин, целуваше я, тичаше насам-натам с нея и в началото й даваше многобройни подаръци. Обаче чувствата й към Катрин скоро охладняха и когато тя започна да се цупи, Хиндли стана същински тиранин. Покажеше ли само с няколко думи, че не харесва Хийтклиф, това бе достатъчно за Хиндли да възкреси в себе си цялата си отколешна омраза към момчето. Той го изгони от тяхното общество и го изпрати при слугите, отне му възможността да взема уроци от помощник-пастора и държеше то да работи полска работа, вместо да учи, като го караше да върши най-тежките работи наравно с всяко друго момче в чифлика.
Отначало Хийтклиф понасяше доста добре понижението си, понеже Катрин му предаваше уроците, които той заучаваше, или пък работеше и играеше с него в полето. Имаше всички изгледи двамата да израснат като същински диваци, понеже младият господар съвсем нехаеше как се държат и какво вършат те, стига да не му се мяркат пред очите. Той дори не би се погрижил да ходят редовно на църква в неделни дни, ако Джоузеф и помощник-пасторът не го мъмреха за тая негова небрежност всеки път, когато двойката отсъствуваше от служба; и това го подсещаше да нареди да набият Хийтклиф, да лишат Катрин от обед или вечеря. Едно от главните им удоволствия бе да изтичат още в ранно утро към полето и да останат там през целия ден, а после се присмиваха на наказанието, което неминуемо следваше. Помощник-пасторът можеше да дава колкото си ще глави на Катрин, за да ги научава наизуст, а Джоузеф можеше да бие Хийтклиф, докато го заболи ръката — те забравяха всичко в същия миг, когато биваха заедно или щом се спираха — каквито бяха палави — на някакъв план за отмъщение. И неведнъж съм плакала, като ги гледах да стават от ден на ден по-безразсъдни, без да смея дори да ги смъмря, от страх да не загубя неголямото влияние, което още можех да упражнявам върху тези същества, които нямаха нито един приятел.
Случи се така, че привечер в един неделен ден те бяха изгонени от всекидневната стая за това, че бяха вдигнали много шум, или пък за друга малка простъпка от тоя род, а когато отидох да ги повикам за вечеря, те бяха изчезнали. Претърсихме и горния, и долния етаж на къщата, а също и двора, и конюшнята. Нийде не ги видяхме, а накрая Хиндли избухна и каза да заключим вратите, като заповяда никой да не ги пуска вътре през нощта. Всички си легнаха, но аз бях твърде разтревожена, за да си легна, затова разтворих решетката на прозореца и подадох глава навън, за да се ослушам, макар че валеше дъжд. Въпреки забраната бях решила да отворя, стига само да се върнеха. Не след дълго дочух стъпки откъм пътя. Светлинка от фенер замъждука през портата. Забрадих се с шал и изтичах към тях, за да не би да събудят
