страшно през целия ден и че само дебне сгоден случай да остане сама или да отиде при Хийтклиф, когото господарят бе заключил, както можах да разбера, когато се опитах тайно да му занеса малко храна.
Привечер имахме танци. Тогава Катрин помоли да освободят Хийтклиф, тъй като Изабела Линтон нямаше партньор. Молбите й бяха напразни и аз трябваше да попълня мястото на липсващия партньор. Възбудени от играта, забравихме всички мрачни мисли и още повече се развеселихме, когато пристигна духовата музика от Гимъртън, която броеше петнадесет души — тромпет, тромбон, кларнети, фаготи, английски рогове и чело, като оставим настрана певците. Всяка Коледа те се отбиват у всички почтени домове и получават волни пожертвования, а за нас бе истинско удоволствие да ги чуем. Сега, като изпяха обичайните коледарски песни, ние ги накарахме да запеят и други на няколко гласа. Госпожа Ърншоу много хареса музиката и затова те доста ни попяха и посвириха.
Катрин също хареса музиката, но каза, че тя звучала най-нежно в горния край на стълбището и се изкачи горе в тъмнината. Тръгнах подир нея. Долу затвориха вратите на хола, без изобщо да забележат отсъствието ни, понеже имаше толкова много хора. Катрин не спря на горната площадка, но се качи още по-нагоре, към мансардата, където бе затворен Хийтклиф, и го повика. Известно време той упорито отказваше да се обади, но тя постоянствуваше и накрая го склони да разговарят през преградата. Бедничките, оставих ги сами, за да разговарят необезпокоявани, докато ми се стори, че песните вече свършват и че е време певците да бъдат почерпени. Тогава се изкачих нагоре по стълбището, за да я предупредя. Вместо да я намеря там, дочух гласа й отвътре. Малката маймунка бе пропълзяла покрай един от прозорците на покрива и бе влязла в тавана през друг. Едва можах да я придумам да излезе. Когато тя най-сетне излезе, с нея дойде и Хийтклиф, а Катрин настоя да го прибера в кухнята, тъй като Джоузеф бе отишъл у едни съседи, за да не слуша звуците на нашето «дяволско песнопение», както той обичаше да нарича песните ни. Казах им, че в никакъв случай не смятам да поощрявам хитрините им, но понеже затворникът не бе хапнал нищо след вчерашния обед, щях да се престоря, че не виждам нищо, и да го оставя един-единствен път да излъже господин Хиндли. Хийтклиф слезе долу. Поставих за него един стол пред огъня и му предложих куп вкусни неща за ядене, но той не се чувствуваше добре, едва-едва можа да хапне нещо и не обърна внимание на усилията ми да го забавлявам. Подпря лакти на коленете си, а брадичката си върху ръцете и потъна в глухи размишления. Запитах го за какво се е размислил, а той отвърна със сериозен тон:
— Искам да реша как да си отмъстя на Хиндли. Няма значение колко ще чакам, стига да успея накрая. Дано да не умре преди мен!
— Засрами се, Хийтклиф! — казах аз. — На бога е дадено да наказва лошите хора, а ние би трябвало да се научим да прощаваме.
— Не! Господ няма да получи онова удовлетворение, което бих получил аз — отвърна той. — Само да знаех кой е най-добрият начин! Остави ме на мира и аз ще обмисля плана. Не чувствувам болки, като мисля за това.
Но аз забравям, господин Локууд, че тези приказки не могат да ви развличат. Просто ми става неприятно, като си помисля как съм могла да се разбъбря тъй надълго, а ето че кашицата ви изстина и вие клюмате за сън! Бих могла да разкажа историята на Хийтклиф — онова, което трябва да знаете — само с няколко думи.“
Прекъснала се сама по тоя начин, икономката стана и понечи да остави плетивото си, но аз чувствувах, че не мога да мръдна от камината, а и съвсем не ми се спеше.
— Седнете, госпожо Дийн — подканих я аз, — постойте още половин час! Много добре направихте, като ми разказахте историята с подробности. Тъкмо тоя начин на разказване ми харесва и вие трябва да я завършите все тъй подробно. Интересувам се повече или по-малко от всяко лице, което споменахте.
— Часовникът ей сега ще удари единайсет, господине.
— Няма значение. Не съм свикнал да си лягам рано. В един или два е достатъчно рано за човек, свикнал да лежи до десет часа.
— Не бива да лежите до десет часа. Най-хубавата част на утрото си отива дълго преди тоя час. Човек, който не е свършил работа за половин ден преди десет часа, рискува да остави недовършена работата за другата половина на деня.
— Въпреки това, госпожо Дийн, седнете отново, защото смятам утре да удължа нощта докъм следобеда. Предричам си в най-добрия случай една упорита настинка.
— Дано да не ви хване, господине! Е добре, трябва да ми позволите да прескоча три години. През това време госпожа Ърншоу…
— Не, не — прекъснах я, — няма да ви позволя нищо подобно. Известно ли ви е онова умствено състояние, при което, ако сте седнали сам и котката ближе малките си на килима пред вас, ще наблюдавате действията й тъй съсредоточено, че ще се разсърдите не на шега, ако тя занемари едно само ухо?
— Страшно мързеливо състояние, бих казала аз.
— Напротив, едно толкова дейно състояние, че дори досажда! Тъкмо такова е сегашното ми състояние. Виждам, че хората в тоя край представляват също такъв интерес за градските хора, какъвто представлява паякът за самотника в затворническата килия, в сравнение с друг паяк в някоя селска колиба, и все пак тоя по-голям интерес не се дължи само на положението на зрител. Тия хора наистина живеят по-интензивно, повече са задълбочени в себе си и не са тъй повърхностни, променливи и с лекомислени външни изяви. Струва ми се, че тук би било възможно човек да обича за цял живот, а аз твърдо вярвах, че никое влечение не може да трае повече от година. Едното състояние прилича на това, да поканиш гладен на трапеза със едно само ястие, което той изяжда с истинска охота; а другото — да го поканиш да седне на трапеза, сложена от френски готвачи. Във втория случай той вероятно би могъл да получи равностойна наслада от храната като цяло, но различните блюда ще бъдат като прашинки за него и той ще ги запомни само като такива.
— Опознаете ли ни, ще видите, че и ние тук сме като всички други хора — забеляза госпожа Дийн, донякъде озадачена от думите ми.
— Прощавайте! — отвърнах аз. — Самата вие, добра ми приятелко, представлявате поразително опровержение на това твърдение. Като изключим няколко диалектизми, които не са от особено значение, нищо у вас не носи белега на онези обноски, които съм свикнал да считам за присъщи на хората от вашата класа. Уверен съм, че сте размишлявали далеч по-много, отколкото мислят повечето от прислужниците. Принудена сте били да развивате разсъдъчните си способности поради липсата на възможност да прахосвате живота си в разни глупави дреболии. Госпожа Дийн се засмя.
— Не ще и дума, че гледам на себе си като на сериозен и разумен човек — каза тя, — и то не толкова, защото съм живяла по тия хълмове и съм гледала все едни и същи лица години наред, а защото съм се трудила упорито, под надзор, и тъкмо това ме направи по-мъдра. При това, господин Локууд, чела съм повече, отколкото предполагате. Няма да попаднете нито на една книга в тая библиотека, която да не съм прелиствала и от която да не съм научила нещо — освен оня рафт със старогръцки и латински книги и другия с френските. А и тях разпознавам едни от други. Повече от това не може да се очаква от една бедняшка дъщеря. Но ако трябва да довърша разказа си като истинска клюкарка, тогава нека да продължа; и вместо да прескачам три години, ще мина направо към следното лято — лятото на 1778 година, или кръгло преди двайсет и три години.
ОСМА ГЛАВА
„В утрото на един хубав юнски ден се роди първото сладко бебче, на което бях кърмачка — последната издънка на стария род Ърншоувци. Ние пластяхме сено в една далечна ливада. Девойката, която обикновено ни носеше закуската, пристигна цял час преди уреченото време. Тя тичаше през поляната и нагоре по пътеката и викаше името ми, докато тичаше.
— Ах, какво сладко бебче! — възкликна тя, дишайки тежко. — По-хубаво момченце не се е раждало досега! Но докторът казва, че госпожата ще си отиде. Той казва, че тя е била туберкулозна от месеци насам. Чух го да казва това на господин Хиндли; и сега, като няма какво да я задържа на тоя свят, тя ще умре още преди зимата. Трябва веднага да дойдеш в къщи. Ти ще го гледаш, Нели, ще го храниш с мляко и захар и ще се грижиш за него ден и нощ. Бих искала да съм на твое място, защото то ще бъде изцяло твое, когато госпожата си отиде.
