„И тъй, пристигнахме с госпожица Катрин в «Тръшкрос Грейндж» и бях приятно изненадана да видя, че тя се държеше далеч по-добре, отколкото смеех да се надявам. Изглеждаше почти прекалено привързана към господин Линтон и проявяваше доста обич дори към сестра му. И двамата безспорно се отнасяха с голямо внимание към нея. В случая не бодилът се навеждаше към орловите нокти, а орловите нокти прегръщаха бодила. Нямаше взаимни отстъпки — единият стоеше изправен, а другите се оттегляха. Пък и кой би могъл да бъде злонравен и избухлив, когато не среща нито противоречие, нито безразличие? Забелязах, че дълбоко у господин Едгар се е загнездил някакъв страх да не би с нещо да развали настроението й. Той не се издаваше пред нея, но ако ме чуеше някога да й отвърна троснато или ако видеше един или друг от останалите прислужници да се навъсва заради заповедническия й тон, веднага проявяваше безпокойството си с едно досадно смръщване, каквото никога не помрачаваше лицето му, когато се отнасяше лично до него. Неведнъж ми е правил строги забележки за дръзкото ми държане и ми е казвал, че и с нож да го промушели, не би почувствувал такава силна болка, както ако видел жена си разстроена. Свикнах да не се обиждам толкова лесно, за да не наскърбявам добрия си господар, и в продължение на половин година барутът стоеше безвреден като пясък, защото наблизо нямаше огън, който да го възпламени. От време на време Катрин изпадаше в мрачно и мълчаливо настроение, което съпругът й зачиташе със съчувствено мълчание. Той отдаваше тези нейни настроения на някаква промяна в организма й, предизвикана от опасната й болест, понеже дотогава никога не бе изпадала в униние. Възвръщането на доброто й настроение го озаряваше като слънце и той засияваше на свой ред. Мога с право да кажа, че те наистина се радваха на дълбоко и растящо щастие.
То свърши. Впрочем в края на краищата всеки трябва да държи за себе си — благите и благодушните хора имат още по-голямо основание да бъдат себични от хората с властна природа. Краят на щастието им дойде, когато обстоятелствата заставиха и двамата да почувствуват, че интересът на единия не представлява главната подбуда в помислите на другия. В една мека септемврийска вечер аз се връщах с пълна кошница ябълки, които бях набрала в градината. Беше паднал здрач. Луната надничаше зад високата стена на двора и караше беглите сенки да се спотайват в ъглите на многобройните издатини на сградата. Сложих товара си върху стълбището край вратата на кухнята и постоях, за да си отпочина, както и да подишам мекия и благоухаещ въздух. Очите ми се бяха спрели на луната и аз стоях с гръб към входа, когато чух нечий глас зад мен да казва:
— Нели, ти ли си?
Гласът беше басов и с чужд акцент, но все пак начинът, по който бе изречено името ми, го правеше да звучи познато. Уплашено се извърнах, за да разбера кой говори, защото вратата беше затворена и не бях видяла никой да идва към стълбите. Нещо се раздвижи в преддверието. Приближих се и забелязах един висок човек в тъмни дрехи, с мургаво лице и черна коса. Той се бе облегнал върху страничната стена на преддверието и бе поставил ръка върху бравата, сякаш се канеше сам да отвори вратата. «Кой ли ще е! — мислех си. — Да е господин Ърншоу? Не! Гласът не прилича на неговия.»
— Чакам вече от един час — подзе той, докато продължавах да се взирам в него — и през цялото време навред бе тихо като в гроб. Не посмях да вляза. Не ме ли познаваш? Погледни ме, не съм чужд човек!
Един лъч огря лицето му. Бузите му бяха изпити и наполовина покрити с черни бакенбарди, веждите бяха ниски, а очите — хлътнали навътре и твърде особени. Помнех тия очи.
— Как! — възкликнах аз, още неуверена дали да го считам за човек от тоя свят, и вдигнах ръце в почуда. — Как! Нима се върнахте? Вие ли сте наистина? Вярно ли е?
— Аз съм Хийтклиф — отвърна той и премести погледа си от мен към прозорците, в които проблясваха цяла дузина сияйни луни, без да издават някаква светлина отвътре. — В къщи ли са си? Къде е тя? Нели, ти не ми се зарадва! Няма защо да се тревожиш тъй. Тук ли е тя? Кажи! Искам да разменя една-две думи с нея, с господарката ти. Иди да й кажеш, че някакъв човек от Гимъртън иска да я види.
— Как ще реагира тя? — възкликнах аз. — Какво ще направи? Аз съм смаяна от изненада, а тя съвсем ще се обърка. И вие наистина сте Хийтклиф, нали? Но колко сте променен. Не, човек просто не може да проумее това. Да не сте били войник?
— Върви да й съобщиш каквото ти казах! — нетърпеливо ме прекъсна той. — Хайде, че едва се побирам в кожата си.
Той повдигна резето и аз влязох, но когато стигнах до салона, в който седяха господин и госпожа Линтон, просто не можах да вървя по-нататък. Накрая реших да вляза под предлог, че искам да ги запитам дали желаят да запаля свещите, и отворих вратата.
Двамата бяха седнали пред един отворен прозорец, през който — отвъд градинските дървета и дивия зелен парк — се разкриваше долината на Гимъртън, с дълга ивица мъгла, която извиваше почти до билото на седловината (защото почти веднага след като отминете черквата, която вероятно сте забелязали, изтичащата от блатата вадичка се съединява с друго поточе, което следва извивките на тая малка долина). «Брулени хълмове» се издигаше над тая сребриста пара, но старата ни къща не се виждаше — тя клони малко към отвъдната страна. Както самата стая и хората в нея, така и разкриващата се пред тях гледка изглеждаха чудно спокойни. Противно ми беше да изпълня възложената ми задача и вече бях тръгнала да си вървя, след като ги запитах за свещите и без да предам поръчката, когато си дадох сметка, че постъпвам глупаво. Това ме накара да се върна и да измънкам: «Госпожо, един човек от Гимъртън иска да ви види.»
— Какво иска? — запита госпожа Линтон.
— Не го разпитах — отвърнах аз.
— Хайде, Нели, спусни пердетата и сервирай чая — каза тя. — Веднага ще се върна.
Тя излезе от стаята. Господин Едгар нехайно ме попита кой бе дошъл.
— Един, когото господарката не очаква — отвърнах аз. — Оня Хийтклиф, нали си спомняте за него, господине? Същият, който живееше преди у господин Ърншоу.
— Как? Циганчето, което теглеше воловете пред ралото? — възкликна той. — Защо не казахте това на Катрин?
— Тихо! Не трябва да го наричате с тия имена, господарю — казах аз. — Много ще й докривее, ако ви чуе. Тя беше много отчаяна, когато той избяга. Предполагам, че завръщането му ще бъде истински празник за нея.
Господин Линтон преброди стаята и застана пред един прозорец, който гледаше към двора. Той го разтвори и се надвеси навън. Трябва да са били долу, защото той начаса извика: «Не стой там, мила! Покани и човека да влезе, ако е някой познат.» След малко чух как тракна резето и Катрин долетя горе, задъхана, тръпнеща и прекалено възбудена, за да прояви радостта си. Наистина човек по-скоро би могъл да предположи, ако съдеше по лицето й, че се е случила някаква страшна беда.
— Ах, Едгар, Едгар! — рече тя, дишайки тежко, и обви с ръце врата му. — Мили Едгар, Хийтклиф се е върнал, да, върнал се е! — И тя го притисна още по-силно до себе си.
— Разбрах вече! — малко сърдито рече съпругът й. — Няма защо да ме удушваш за това. Никога не ми е правел впечатление на толкова безкрайно ценен човек. Излишно е да се вълнуваш тъй силно.
— Зная, че не го обичаше — отвърна тя, подтискайки донякъде силната си радост, — и все пак сега трябва да се сприятелите с него заради мене. Да му кажа ли да се качи горе?
— Тук? — възкликна той. — В салона?
— Къде другаде? — запита тя.
Той изглеждаше недоволен и предложи кухнята като по-подходящо място за него. Госпожа Линтон хвърли странен поглед към него — полусърдит, полузасмян — заради тая негова придирчивост.
— Не — добави тя след малко, — не мога да седя в кухнята. Елен, наредете две маси тук — едната за господаря и госпожица Изабела, понеже са дворяни, а другата за господин Хийтклиф и за мен, понеже сме от по-долна класа. Ще те задоволи ли това, драги? Или ще трябва да се накладе огън за мене другаде? Ако е тъй, дай нареждане. Ще изтичам долу и ще задържа гостенина си. Боя се, че радостта ми е твърде голяма, просто не мога да повярвам!
Тя вече се канеше да изтича отново, но Едгар я спря.
— Вие му кажете да се качи горе — рече той, обръщайки се към мен, — а ти, Катрин, се опитай да бъдеш радостна, без да ставаш смешна. Няма защо всички в къщи да видят, че посрещаш един бивш слуга и беглец като роден брат.
Слязох долу и намерих Хийтклиф в преддверието. Той очевидно очакваше да бъде поканен да влезе.
