Тръгна подир мен без излишни думи и аз го въведох при господаря и господарката. Пламналите им бузи сочеха, че са водили припрян разговор, но тия на госпожата поруменяха от друго чувство, когато нейният приятел се появи на вратата. Тя припна напред, хвана и двете му ръце и го поведе към Линтон, после взе пръстите на Линтон, които той подаде неохотно, и просто ги тикна в ръката на Хийтклиф. Сега чертите му се открояваха съвсем ясно в светлината на огъня и на свещта и учудването ми нямаше край, като видях как се бе преобразил Хийтклиф. Той бе станал висок, снажен и добре сложен мъж и пред него господарят ми изглеждаше съвсем тънък и почти младеж. Изправената му стойка навяваше мисълта, че е служил във войската. Лицето му беше много по-старо от това на господин Линтон поради израза и решителността на чертите. То изглеждаше умно и не бе запазило белези от минали унижения. Някаква полуцивилизована свирепост все още се спотайваше в ниските вежди и в очите, в които гореше тъмен огън, но тя бе полуукротена, а държането му бе дори достойно — съвсем лишено от грубост, но твърде строго, за да бъде любезно. Изненадата на господаря ми бе равна на моята или я превишаваше. Той недоумяваше за миг как да се обърне към някогашното момче, което теглеше воловете пред ралото, както го бе нарекъл. Хийтклиф пусна нежната му ръка и не свали хладния си поглед от него, докато той не реши да му заговори.
— Седнете, господине — най-сетне рече господарят. — Като си спомня миналото, госпожа Линтон желае да ви посрещна сърдечно. И разбира се, аз съм доволен, когато се случва нещо, което й доставя удоволствие.
— И аз също — отвърна Хийтклиф, — особено когато и аз имам дял в това. На драго сърце бих останал един-два часа.
Той седна срещу Катрин, която не сваляше поглед от него, сякаш се боеше, че той ще изчезне, ако престане да го гледа. Той не вдигаше често очи към нея — задоволяваше се да я поглежда набързо от време на време, но всеки нов поглед отразяваше все по-уверено нескриваната наслада, която извличаше от нейните очи. Двамата бяха прекалено погълнати от взаимната си радост, за да се чувствуват неловко. Но не и господин Едгар. Той пребледня от яд — чувство, което достигна връхната си точка, когато жена му стана и прекрачвайки килима, сграбчи отново двете ръце на Хийтклиф и се разсмя като луда.
— Утре ще ми се струва, че това е било сън! — просто извика тя. — Няма да мога да вярвам, че съм те видяла и докоснала и че пак съм разговаряла с теб. И все пак ти, жестоки Хийтклиф, не заслужаваш такова посрещане. Да отсъствуваш и да мълчиш цели три години и нито веднъж да не си спомниш за мен!
— Малко повече, отколкото ти за мен — прошепна той. — Недавна научих за сватбата ти, Кати. Докато чаках долу в двора, намислих следния план — само да зърна лицето ти, да видя как ще ме погледнеш изненадано и може би с престорена радост, после да уредя сметката си с Хиндли и накрая да избягна присъдата, като се самоубия. Начинът, по който ме посрещна, прокуди тия мисли от главата ми, но да не си ме срещала другояче следния път! Не, няма да ме пропъдиш още веднъж. Ти наистина ме съжаляваше, нали? И с право. Трябваше да се боря с много трудности в живота, след като чух гласа ти за последен път, и трябва да ми простиш, защото се борех само заради тебе!
— Катрин, моля те да седнеш, освен ако държиш да пием чая си студен — прекъсна го Линтон, който се опитваше да запази обикновения си тон, а също и известна доза вежливост. — Господин Хийтклиф ще има доста да върви, където и да нощува тая вечер, а аз съм жаден.
Тя седна на мястото си пред самовара, а и госпожица Изабела дойде, като чу звънеца. Като наместих столовете им, излязох от стаята. Закуската едва ли продължи повече от десет минути. Катрин изобщо не наля чашата си. Тя не можеше нито да яде, нито да пие. Едгар бе разлял чая си в чинийката и почти не глътна от него. Техният гост не се забави повече от един час тая вечер. Попитах го, като си отиваше, дали ще иде в Гимъртън.
— Не! Отивам в «Брулени хълмове» — отвърна той. — Господин Ърншоу ме покани, когато го посетих тая заран.
Господин Ърншоу да покани него и той да е посетил господин Ърншоу! Размишлявах с болка върху това, след като той си отиде. Нима е решил да става лицемер и иде в тоя край, за да направи някоя подмолна пакост? Дълго размишлявах. Нещо дълбоко в сърцето ми подсказваше, че щеше да е много по- добре, ако изобщо не се бе завръщал.
Към средата на нощта първият ми сън бе прекъснат от госпожа Линтон, която влезе безшумно в стаята ми, седна на леглото и ме дръпна за косите, за да ме разбуди.
— Не мога да заспя, Елен — рече тя, сякаш за да се извини, — и искам да имам при себе си живо същество, с което да споделя щастието си. Едгар се цупи, понеже се радвам на нещо, което не го интересува. Отказа да отвори уста, освен за да ми наговори разни дребнави, глупави неща, и заяви, че съм била жестока и егоистка, като съм искала да говоря, когато той не се чувствувал добре и му се спяло. Той винаги успява да се разболее и при най-малката неприятност! Казах няколко похвални думи за Хийтклиф, а той — от главоболие ли или от силна нервност — започна да плаче, затова станах от леглото и го оставих.
— Има ли смисъл да хвалите Хийтклиф пред него? — рекох в отговор. — Двамата не можеха да се търпят още като момчета, а и Хийтклиф би се ядосал не по-малко, ако хвалят Едгар пред него. Такава е човешката природа. Ако не искате да избухне открита кавга между двамата, не говорете на господин Линтон за него.
— Но нима това не е проява на голяма слабост? — продължи тя. — Аз не завиждам на другите. Никога не ми става криво заради блясъка на русите коси на Изабела и белотата на кожата й или заради изисканата й елегантност и любовта, която всички в къщи хранят към нея. Дори и ти, Нели, ако някога се спречкаме с нея, веднага заставаш на страната на Изабела и аз отстъпвам като глупава майка. Наричам я с гальовни имена и я лаская, докато й се поправи настроението. Брат й се радва, като ни гледа в такива сърдечни отношения, а това пък радва мен. Двамата много си приличат. Те са разглезени деца и си въобразяват че светът е направен за тяхно удобство; и макар да угаждам и на двамата, все пак мисля, че едно хубавичко наказание ще им подействува добре.
— Лъжете се, госпожо Линтон — казах аз. — Те угаждат на вас. Знам каква олелия би настанала, ако не постъпваха така. За вас е лесно да удовлетворявате временните им прищевки дотогава, докато главната им грижа е да предугаждат всички ваши желания. Може обаче да се скарате накрая за нещо еднакво важно за двете страни и тогава онези, които наричате слаби, спокойно биха могли да бъдат също тъй упорити като вас.
— И ще се бием до смърт, нали, Нели? — отвърна тя и се засмя. — Не, няма да се бием. Толкова вярвам в любовта на Линтон, че дори и да го убия, той не би пожелал да отвърне на удара с удар.
Посъветвах я да го цени дваж повече заради любовта му.
— Ценя го — отвърна тя, — но няма защо да се разхленчва за разни дреболии. Това е детинско. И вместо да се залива в сълзи, понеже казах, че сега Хийтклиф е достоен за уважението на който и да е човек и че и най-знатният джентълмен в околията би се чувствувал поласкан да бъде негов приятел, той трябваше да каже това вместо мен и да се радва. Така и така ще трябва да свикне с него, поне нека да го харесва. Като имам предвид, че Хийтклиф има основание да не го търпи, трябва все пак да кажа, че той наистина се държи отлично.
— Как ви се струва отиването му в «Брулени хълмове»? — запитах я. — Преобразил се е във всяко отношение: станал е цял християнин и предлага истинско другарство на всичките си неприятели!
— Той обясни това — отвърна тя. — И аз се почудих не по-малко от тебе. Каза, че се е отбил да научи нещо за мен от тебе, като е предполагал, че още живееш там. Джоузеф обадил на Хиндли, който излязъл и започнал да го разпитва с какво се е занимавал и как е живял, а накрая го поканил да влезе. Няколко души играели на карти. Хийтклиф също седнал да играе. Брат ми загубил малко пари, които Хийтклиф спечелил, но като разбрал, че той има достатъчно, поканил го да дойде отново привечер, а Хийтклиф се съгласил. Хиндли е прекалено безразсъден, за да бъде благоразумен при подбора на познатите си. Не си дава труд да помисли какви причини има да не се доверява на човек, когото тъй подло е онеправдал. Но Хийтклиф твърди, че главното му основание да поднови връзките си с предишния си мъчител било желанието му да се настани на квартира в близко съседство с «Тръшкрос Грейндж» и привързаността му към къщата, в която живеехме заедно с него, а също и надеждата, че ще имам по-голяма възможност да го виждам там, отколкото ако би се установил в Гимъртън. Той възнамерява да плати пребогато, за да му бъде разрешено да живее в «Брулени хълмове», а брат ми от алчност несъмнено ще приеме предложението. Винаги е бил алчен за пари, макар и да разпилява с едната ръка онова, което граби с другата.
