— Та добре ли е за един млад човек да се настанява в подобна къща? — рекох аз. — Не се ли боите от последиците, госпожо Линтон?
— Не и за приятеля ми — отвърна тя. — Силната му воля ще го предпазва от опасност. Боя се донякъде за Хиндли, но той не би могъл да стане морално по-лош, отколкото е сега, а заради мене той няма да пострада. Това, което стана тази вечер, ме сдобри с бога и цялото човечество. Бях се разбунтувала срещу провидението. Ах, Нели, преживяла съм големи, много големи страдания. Ако онова същество знаеше колко горчиви са били мъките ми, той би се срамувал да помрачава края им с безсмислени сръдни. Само добрите ми чувства към него ме накараха да не споделям мъката си. Ако бях дала израз на страданията, които ме раздираха, това би го заставило да копнее за тяхното облекчаване също тъй силно, както копнеех и аз самата. Обаче те се свършиха и аз няма да си отмъщавам за глупостта му. Имам сили да понеса каквото и да е отсега нататък. Дори и най-долното същество да ме удари по бузата, аз не само ще му обърна и другата, но ще поискам и извинение, задето съм го предизвикала; и за да докажа думите си, още сега ще отида да се сдобря с Едгар. Лека нощ! Аз съм същински ангел!
Тя си тръгна уверена и самодоволна и още на утрото пролича колко успешно бе провела решението си. Господин Линтон се бе не само отказал от сръднята си (макар и да изглеждаше още в миньорно настроение поради прекалената веселост на Катрин), но и не се осмели да се противопостави на нейното отиване в «Брулени хълмове» ведно с Изабела в следобеда на тоя ден. За отплата тя го възнагради с тропически изблик на любов и нежност, които превърнаха къщата в рай в продължение на няколко дни и не само господарят, но и прислужниците използуваха случая да се порадват на вечно усмихнатото слънце.
Хийтклиф — би трябвало да казвам господин Хийтклиф занапред — отначало се ползуваше предпазливо от правото си да идва в «Тръшкрос Грейндж». Той сякаш преценяваше доколко стопанинът на къщата ще търпи нежеланото му присъствие. Катрин също счете за по-благоразумно да не дава пълен израз на удоволствието, които й доставяха неговите посещения, и той постепенно завоюва правото си да бъде очакван и посрещан. Запазил бе до голяма степен оная сдържаност, с която се отличаваше през юношеските си години, и тя му помагаше да подтиска всяка изненадваща проява на чувствата му. Безпокойството на господаря ми поутихна, а други обстоятелства го насочиха за известно време в друга област.
Новите му грижи произлизаха от съвсем неочаквана беда — Изабела Линтон прояви внезапно и неудържимо влечение към госта, когото търпяха в къщата. По това време тя бе прекрасна осемнадесетгодишна девойка с детинско държане, макар че притежаваше остър ум и силни чувства, а също и избухлив нрав, когато биваше предизвикана. Брат й, който я обичаше нежно, беше ужасен от това невероятно влечение. Като оставим настрана въпроса колко унизително би било тя да сключи брак с един безименен човек, а също и вероятността и имотът да премине, в отсъствието на наследници от мъжки пол, в ръцете на такъв човек, той беше достатъчно умен да разбере характера на Хийтклиф и знаеше, че макар и да се беше променил външно, умът му нито се бе променил, нито можеше да се промени. Тоя ум го плашеше — противен му беше. Някакво лошо предчувствие го караше да тръпне пред мисълта да повери Изабела в неговите ръце. Той би изтръпнал още повече, ако знаеше, че влечението й се бе породило без всякакво поощрение и че бе насочено там, дето не будеше взаимност на чувствата; защото още в момента, когато научи за тия чувства на сестра си, той стовари вината върху преднамерените действия на Хийтклиф.
От известно време насам всички забелязвахме, че госпожица Линтон се разяжда от мъка и чезне по нещо. Тя изпадаше в лошо настроение и се отегчаваше, зъбеше се на Катрин и я дразнеше, рискувайки всеки път да изчерпи търпението й, което и без това не бе голямо. Извинявахме я донякъде под предлог, че не е добре със здравето. Тя се топеше и чезнеше пред очите ни. Но един ден, когато се бе държала особено капризно — отказала бе да закуси, оплакваше се, че слугите не изпълнявали нарежданията й, че госпожата я лишавала от всякакви права в къщата, а Едгар я пренебрегвал, че се била простудила, понеже никой не затварял вратите, и че нарочно оставяли огъня в салона да загасне, — госпожа Линтон категорично настоя тя да си легне и след като й се скара не на шега, заплаши я, че ще изпрати да повикат лекаря. Самото споменаване на Кенет я накара начаса да заяви, че се чувствува напълно добре, но че била нещастна единствено поради грубото държане на Катрин.
— Как можеш да кажеш, че съм груба, разглезена немирнице! — възкликна господарката, смаяна от неоснователното й твърдение. — Навярно си на път да се побъркаш! Кажи кога съм била груба с тебе?
— Вчера — проплака Изабела — и сега!
— Вчера! — възкликна нейната снаха. — По какъв повод?
— Като се разхождахме край блатото. Каза ми да поскитам, където си искам, докато се шляете с господин Хийтклиф.
— Това ли разбираш под грубо държане? — рече Катрин и се засмя. — Това не беше намек, че присъствието ти е излишно. Безразлично ни беше дали ще вървиш с нас или не. Просто ми се струваше, че разговорът на Хийтклиф никак няма да те интересува.
— Не, не — пак проплака девойката. — Ти искаше да се махна, понеже знаеше, че ми е приятно да съм там!
— С разума си ли е тя? — запита госпожа Линтон, обръщайки се към мен. — Ще повторя разговора ни дума подума, Изабела, а ти посочи какво би могло да представлява интерес за тебе.
— Не държа на разговора — отвърна тя. — Аз исках да съм с…
— С кого? — откликна Катрин, като забеляза, че другата не смее да завърши фразата.
— С него; и няма да позволявам винаги да ме отпъждаш — продължи тя все по-разпалено. — Ти си като кучето в яслите83, Кати, и не желаеш да обичат другиго освен тебе.
— Ти си дръзка малка маймунка! — възкликна в изненадата си госпожа Линтон. — Просто не мога да повярвам тая идиотщина. Невъзможно е тъй силно да жадуваш за възхищението на Хийтклиф и да го считаш за приятен човек! Дано погрешно да съм схванала думите ти, Изабела!
— Не, не си — рече увлечената девойка. — Обичам го повече, отколкото ти обичаш Едгар, а и той би могъл да ме обикне, стига да го оставиш!
— Тогава не бих искала да съм на твое място дори и цяло царство да ми дават — рязко заяви Катрин с вид на човек, който говори откровено.
— Нели, помогни ми да я убедя, че е луда. Кажи й какъв е Хийтклиф — човек без род, без изтънченост и без култура, някаква безводна пустош от бодливи храсти и кремък. По-скоро бих оставила ей това малко канарче в парка в зимен ден, отколкото да ти препоръчам да дариш нему сърцето си. Ти нямаш ни най- малка представа за характера му, дете мое, и само това и нищо друго не е могло да втълпи тая мечта в главата ти. Не си въобразявай, че под неговата строга външност се крият дълбини от доброжелателство и нежност. Той не е някакъв нешлифован диамант, някакъв прекрасен селяк, затворен като бисер в стрида. Той е жесток и безмилостен, също като вълк. Никога не му казвам: «Не закачай тия или ония свои неприятели, понеже няма да е великодушно и ще бъде жестоко да им напакостиш.» Казвам му: «Не ги закачай, понеже ще ми бъде страшно неприятно да пострадат.» И той би те смачкал като врабче яйце, Изабела, стига да види, че му досаждаш. Зная, че не би могъл да обича някого от Линтоновци, но въпреки това той е способен да се ожени за тебе заради богатството ти и евентуалното наследство. Алчността му става неговия най-голям порок. Ето какъв е според мен; а ние с него сме приятели, и то дотолкова, че ако наистина би помислил да те плени, щях може би да мълча и да те оставя да влезеш в клопката.
Госпожица Линтон отправи пълен с възмущение поглед към снаха си.
— Срамота! Срамота! — гневно повтори тя. — Ти си по-лоша и от двайсет неприятели, отровна ми приятелко!
— Ах! Значи, не искаш да повярваш на думите ми! — рече Катрин. — Мислиш, че говоря тъй от долен егоизъм?
— Сигурна съм в това — отвърна Изабела — и тръпки ме избиват, като те гледам!
— Добре! — извика другата. — Опитай сама, щом гледаш тъй на нещата. Казах каквото трябваше и оставям последната дума на дръзкото ти нахалство.
— И аз трябва да страдам заради нейния егоизъм — промълви тя през сълзи, когато госпожа Линтон излизаше от стаята. — Всичко е срещу мен. Тя разби единствената ми утеха. Каза един куп лъжи, нали? Господин Хийтклиф не е зъл дух. Той има благородна душа и е верен, иначе не би могъл да си спомня и
