Надявах се да се случи нещо, което тихомълком да освободи както «Брулени хълмове», така и «Тръшкрос Грейндж» от присъствието на господин Хийтклиф и да ни остави, както бяхме преди пристигането му. За мен неговите посещения бяха непрекъснат кошмар, каквито бяха навярно и за господаря ми. Пребиваването му в «Брулени хълмове» ме потискаше по необясним начин. Струваше ми се, че бог е изоставил тамошната заблудена овца на собствените й грешни пътища и че някакъв зъл звяр броди между нея и кошарата, дебнейки сгоден момент да се нахвърли върху нея и да я унищожи.“
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Случвало се е, като размишлявах сама върху тия неща, да скоча внезапно, обхваната от ужас, да си сложа шапката и да отида да видя какво става в чифлика. Съвестта ми подсказваше, че е мой дълг да го предупредя какво разправят хората за начина, по който живееше, но после си спомнях закоравелите му лоши привички и загубила надежда да мога да му повлияя, отбягвах да влизам в мрачния дом, понеже се съмнявах, че думите ми ще хванат място.
Веднъж, на отиване в Гимъртън, се отбих от пътя си и минах край старата порта. Беше почти по времето, докъдето доведох разказа си, в един ясен и студен следобед, когато земята бе гола, а пътят твърд и сух. Дойдох до един камък, от който пътят се раздвоява от лявата страна към долината — един грубо издялан пясъчник с буквите «Б. Х.», изрязани в северната му страна, «Г» — в източната и «Т. Г.» — в югозападната. Тоя камък служи като указателен стълб за «Тръшкрос Грейндж», «Брулени хълмове» и селото. Слънцето огряваше с жълтата си светлина сивия пясъчник и ми напомняше лятото. Сама не зная защо, но изведнъж в сърцето ми бликнаха спомени от детството. За Хиндли и мен тоя камък бе любимото ни място преди двадесет години. Дълго гледах изгладения от времето каменен блок, после се наведох и видях близо до основата някаква дупка, пълна и сега с камъчета и черупки на охлюви, които обичахме да крием там заедно с други по-лесно загниващи неща. Стори ми се — тъй живо, както в самата действителност, — че виждам моя другар от детските години, седнал върху изсъхналия торф и навел тъмната си четвъртита глава, да гребе пръстта с малък плосък камък. «Бедният Хиндли!» — възкликнах неволно и се сепнах. Очите ми повярваха за момент, че детето вдигна глава и се вгледа право в лицето ми! Видението изчезна мигновено, но веднага ме обзе неудържим копнеж по «Брулени хълмове». Суеверието ме подтикна да се подчиня на тоя порив. «Какво ли пък да е умрял — помислих си — или пък скоро да умре! Не бе ли това някаква поличба?» Колкото наближавах къщата, толкова повече се вълнувах, а когато я зърнах, цялата се разтреперих. Привидението ме бе изпреварило. То беше там и ме гледаше през портата. Това бе първото ми впечатление, като видях едно момченце с кафяви очи и коси на горско джудже да притиска руменото си лице към решетката на вратата. После се досетих, че това трябва да е Хертън, моят Хертън, който не се бе променил чувствително, откакто го бях оставила преди девет месеца.
— БОГ да те поживи, милото ми! — просто извиках аз и начаса забравих глупавите си опасения. — Хертън, аз съм Нели, твоята бавачка Нели.
Той се отдръпна настрана от мен и взе един кремък от земята.
— Дойдох да видя татко ти, Хертън — добавих аз, разбрала от това му действие, че ако Нели изобщо продължаваше да живее в спомените му, той не мислеше, че тя и аз сме едно и също лице.
Той вдигна камъка, за да го хвърли по мен. Опитах се да го успокоя с няколко думи, но не можах да спра ръката му. Камъкът улучи шапката ми, а после заекващите устни на малкото човече изредиха куп псувни, които — независимо от това, дали то ги разбираше, или не — бяха изречени обиграно и натъртено и тъй разкривяваха детинските черти на лицето му, че го правеха да изглежда удивително злобно. Това, вярвайте, по-скоро ме нажали, отколкото ядоса… Готова да заплача, аз извадих един портокал от джоба си и го подадох, за да го умилостивя. Той се поколеба, после го грабна от ръката ми, сякаш мислеше, че смятам само да го подлъжа и разочаровам. Показах му още един, но го държах далеч от него.
— Кой те научи на тия хубави думи, момчето ми? — запитах го. — Да не е помощник-пасторът?
— Вървете по дяволите и ти, и помощник-пасторът! Дай ми това! — рече то.
— Хайде, кажи кой те научи на това и ще ти го дам — отвърнах аз. — Кой те научи на тия работи?
— Проклетият ми татко — рече то в отговор.
— И на какво те учи татко ти? — продължих аз.
То подскокна към плода, но аз го вдигнах по на високо.
— На какво те учи татко ти? — повторно го запитах.
— На нищо друго — отвърна то. — освен да стоя далече.
— Ах! Значи, дяволът те учи да псуващ татко си! — възкликнах аз.
— Да… не — смотолеви то. — Тогава кой?
— Хийтклиф.
Попитах го дали обича господин Хийтклиф.
— Да — пак отвърна то.
Когато пожелах да узная защо го обича, можах да доловя само няколко фрази:
— Не зная. Той си отвръща на татко заради мен. Псува татко, загдето ме псува, казва ми да правя както си ща.
— А помощник-пасторът не те ли учи да четеш и да пишеш? — продължих аз.
— Не. Казаха ми, че щели да изпотрошат проклетите зъби на помощник-пастора и да го накарат да ги изгълта, ако прекрачи прага. Хийтклиф бе обещал това.
Пъхнах портокала в ръката му и му заръчах да каже на баща си, че някоя си Нели Дийн чака край градинската врата, за да поприказва с него. Той тръгна нагоре по пътеката и влезе в къщата, но вместо Хиндли, на стълбището пред портата се появи Хийтклиф. Веднага се обърнах, плюх на петите си и хукнах с всички сили надолу по пътя, като спрях едва когато стигнах до пътеводния камък, и то тъй уплашена, сякаш бях видяла таласъм. Това не е тясно свързано с историята на госпожица Изабела, но то ме подтикна да затвърдя решението си и да бдя още по-зорко занапред, като правя всичко по силите ми да възпрепятствувам разрастването на неговото лошо влияние в «Тръшкрос Грейндж», та ако ще и да вдигнех истинска буря в семейството, като осуетявам удоволствията на госпожа Линтон.
При следващото си идване Хийтклиф случайно завари младата ми господарка да храни гълъби в двора. Тя не бе продумала и дума на етърва си цели три дни, но и последната на свой ред бе позабравила отегчителните си оплаквания за наша голяма радост. Знаех, че Хийтклиф нямаше навика да оказва излишна вежливост на госпожица Линтон. Щом я видя тоя път, първата му грижа бе хубавичко да огледа предната част на къщата. Бях застанала до прозореца на кухнята, но се скрих от погледа му. Тогава той премина плочите, отиде при нея и й каза нещо. Тя сякаш се почувствува неловко и искаше да се оттегли. За да й попречи да стори това, той я хвана за ръката. Тя извърна лице от него. Той, изглежда, й зададе някакъв въпрос, на който тя не желаеше да отговори. Хвърли още един бегъл поглед към къщата и като предполагаше, че никой не го гледа, негодникът има дързостта да я прегърне.
— Юда! Предател такъв! — извиках аз. — На всичко отгоре и лицемер! Хитър измамник!
— Кой е измамник, Нели? — дочух да казва Катрин до лакътя ми. Бях твърде залисана да гледам двамата в двора и не я забелязах да влиза.
— Вашият недостоен приятел! — отвърнах разгорещено. — Ей оня негодник. Ах, зърнал ни е и ето че иде! Да видим дали ще му позволи сърцето да измисли някакво правдоподобно извинение, загдето ухажва госпожицата след като ви бе казал, че я мрази!
Госпожа Линтон видя Изабела да се изтръгва от прегръдката му и да изтичва в градината, а след минута Хийтклиф отвори вратата. Не можах да се стърпя и дадох воля на възмущението си, но Катрин гневно настоя да мълча и се закани да ме изпъди вън от кухнята, ако посмея да се намеся с дръзкия си език.
— Като те слуша, човек би помислил, че ти си господарката! — сопна се тя. — Някой трябва да те постави на мястото ти! А и ти, Хийтклиф, нямаш ли друга работа, та предизвикваш такава олелия? Казах, че трябва да оставиш Изабела на мира! Моля те да не я закачаш, освен ако ти е омръзнало да бъдеш приеман тук и желаеш Линтон да ти затвори вратата!
— Не дай боже да се опита — отвърна отвратителният подлец и в тоя момент го мразех от сърце. — Нека бог го накара да си остане кротък и търпелив! Всеки ден все по-бясно желая да го пратя на оня свят!
