сега за нея.
— Не мислете повече за него, госпожице — казах аз. — Той е предвестник на злото и не е другар за вас. Госпожа Линтон се изразяваше малко пресилено, но аз все пак не бих могла да твърдя обратното. Тя познава сърцето му по-добре и от мен или който и да е друг човек, а и никога не би го представила в по- лоша светлина, отколкото заслужава. Честните хора не крият делата си. Как е живял той? Как е забогатял? Защо живее в «Брулени хълмове», в къщата на човек, когото мрази от сърце? Казват, че господин Ърншоу се държел все по-зле, откакто е дошъл той. Двамата непрекъснато осъмват заедно и Хиндли е започнал да взема пари назаем, залагайки земите си, и само пие и играе на карти. Чух това само преди седмица, Джоузеф ми го каза, бях го срещнала в Гимъртън. «Нели — рече той, — съдебният следовател идва да прави следствие при нас. Един от тях почти си отряза пръста, като се опитваше да попречи на другия да го заколи като теле. Знаеш, нали, че господарят е решил да отиде на областното84 заседание на съда? Но как не го е страх от съдиите, нито от Павел или Петър, от Йоан или Матей85. Много обича, дори копнее да се изправи с дръзкото си лице срещу тях. А и оня хубостник Хийтклиф си го бива! Знае да се смее не по-зле от всеки друг на някоя хубава шега. Никога ли не разправя нещичко за чудесния живот, който води у нас, когато идва в „Тръшкрос Грейндж“? Ей тъй я карат. Стават при залез слънце; зарчета, коняк, затворени капаци и запалени свещи до пладне на другия ден; после глупакът отива да беснее и тропа в стаята си, та кара почтените хора от срам да запушват уши. А оня негодник първо си преброи парите, наяде се, легне да спи и после отива у съседа да брътви с жена му. Разбира се, разправя на госпожа Катрин как златото на баща й се влива в неговите джобове, а синът на баща й препуска с коня по широкия друм, докато той тича напред да вдигне бариерата.86» Джоузеф може да е стар негодник, госпожице Линтон, но не лъже; и ако е вярно това, което разправя за поведението на Хийтклиф, вие никога няма да помислите да вземете такъв мъж, нали?
— Вие сте се съюзили с другите, Елен — отвърна тя. — Няма да слушам тия ваши клевети. Трябва да сте много злобна, за да искате да ме убедите, че на тоя свят няма щастие!
Не мога да кажа дали тя щеше да преодолее това влечение, ако не я закачахме, или пък щеше вечно да живее с него. Тя нямаше достатъчно време да размисли. На следния ден един състав на съда заседаваше в съседния град. Господарят ми беше длъжен да присъствува, а господин Хийтклиф, узнал за отсъствието му, дойде малко по-рано от обикновено. Катрин и Изабела седяха в библиотеката, сърдити една на друга, без да си приказват. Изабела беше разтревожена, загдето вчера тъй неблагоразумие бе разкрила тайните си помисли във временен пристъп на гняв, а Катрин, обмислила зряло нещата, сега наистина бе докачена от другарката си и ако все още се смееше на дързостта на Изабела, не забравяше да я кара да се чувствува твърде неловко от това. Тя действително се засмя, като видя Хийтклиф да минава край прозореца. Избърсвах огнището в момента и забелязах устните й да се свиват в лукава усмивка. Увлечена в размисъл или в някаква книга, Изабела остана в стаята до отварянето на вратата, когато бе вече твърде късно да се опита да побегне — нещо, което тя би сторила на драго сърце, стига да бе възможно.
— Влез, влез! — весело възкликна господарката и дръпна един стол към огнището. — И на двете много ни трябва някой, който да разтопи леда между нас, и ти си тъкмо човекът, когото и тя, и аз бихме избрали за тая цел. Хийтклиф, горда съм, че най-сетне мога да ти покажа някого, който лудее по тебе повече, отколкото аз самата. Надявам се, че ще бъдеш поласкан. Не, не е Нели и няма какво да поглеждаш към нея. На нещастната ми зълва й се къса сърцето само като съзерцава физическата и моралната ти красота. От тебе зависи да станеш брат на Едгар. Не, не, Изабела, няма да бягаш — продължи тя и възпря с престорена палавост смаяната девойка, която бе станала на крака, дълбоко възмутена. — Карахме се като котки заради тебе, Хийтклиф, и тя почти ме надмина с тържествените си заявления за привързаност и преклонение пред тебе. При това ми каза, че стига да съм била достатъчно благовъзпитана, за да стоя настрана, моята съперница — самата тя — би изстреляла такава стрела в сърцето ти, която би те пленила завинаги и би хвърлила образа ми във вечна забрава!
— Катрин! — подзе Изабела с цялото си достойнство, без да прави усилие да се освободи от ръката, която я държеше здраво. — Моля да не се отклоняваш от истината и да не ме клеветиш, макар и на шега. Господин Хийтклиф, бъдете тъй добър да кажете на тази ваша приятелка да ме освободи. Тя забравя, че двамата с вас не сме близки приятели, а това, което нея забавлява, на мен ми причинява неизразима болка.
Понеже гостът не й отговори, а седна на мястото си, изцяло безразличен към чувствата й, тя се извърна и прошепна гореща молба на мъчителката си да я освободи.
— В никой случай! — викна госпожа Линтон в отговор. — Не искам пак да бъда сравнявана с кучето в яслите. Тук ще стоиш. Но кажи, Хийтклиф, защо не проявяваш задоволство от приятната новина, която ти съобщих? Изабела се кълне, че любовта на Едгар към мен бледнеела пред нейната към тебе. Сигурна съм, че каза нещо подобно, нали, Елен? И тя не е хапнала нищичко от деня преди завчерашната ни разходка от мъка и яд, че съм я отпратила далече от нас, под предлог, че не е желана.
— Мисля, че я представяш в невярна светлина — рече Хийтклиф и извърна стола си, за да бъде лице с лице срещу тях. — Във всеки случай сега тя желае да бъде далече от мен.
И той се вгледа вторачено в нея — тъй, както човек би гледал някакво странно и противно животно, например някаква стоножка от Индия, която човек може да разглежда от любопитство въпреки отвращението, което буди. Нещастната девойка не можа да понесе това. Тя ту пребледняваше, ту се изчервяваше и докато сълзите напираха като мъниста по миглите на очите й, направи върховно усилие, за да се освободи от здравата ръка на Катрин; и като видя, че щом махнеше един пръст от китката си, друг се свиваше около нея и че не може да се освободи от всички наведнъж, тя прибягна до ноктите си, чиито остри краища разкрасиха ръката на другата в червени полудъги.
— Цяла тигрица! — възкликна госпожа Линтон, като я освободи и почна да клати ръката си от болка. — Върви си, за бога, и скрий злобното си лице! Колко глупав постъпваш, като показваш пред него орловите си нокти! Не се ли досещаш какви изводи ще направи той? Погледни, Хийтклиф! С тях може и човек да убие. Трябва да пазиш очите си.
— Бих ги изтръгнал от пръстите й, ако рече да ме заплаши с тях — грубо отвърна той, когато вратата се затвори след нея. — Но защо измъчваше тъй това същество, Кати? Не казваше истината, нали?
— Вярвай, самата истина — отвърна тя. — От няколко седмици въздиша по тебе, а тая заран те превъзнасяше и после ме обсипа със същински порой от ругатни, когато, за да намаля донякъде преклонението й пред тебе, ясно и посочих недостатъците ти. Но не обръщай повече внимание на това. Исках само да я накажа заради дръзкото й държане и нищо повече. Тя ми харесва твърде много, драги Хийтклиф, за да ти позволя да я разкъсаш на парчета.
— Тя далеч не ми харесва, за да се опитам да го направя — рече той, — или бих го сторил единствено от любов към жестокостта и безобразията. Странни неща биха стигнали до ушите ти, ако живеех сам с това сладникаво, восъчно лице. Най-обикновено нещо би било да нашаря белотата му с цветовете на дъгата и през ден-два да правя сините й очи да чернеят от подутини. Те отвратително наподобяват тия на Линтон.
— Възхитително наподобяват на тях — забеляза Катрин. — Това са очи на гълъбица, ангелски очи!
— Тя е наследница на брат си, нали? — запита той след кратко мълчание.
— Не ми се ще да вярвам — отвърна събеседницата му. — Половин дузина племенници ще я обезнаследят, ако е рекъл бог. Откъсни мислите си от тоя въпрос засега. Прекалено си склонен да пожелаваш благата на съседите си. Помни, че благата на тоя съсед са мои.
— И мои да бяха, те пак щяха да бъдат твои — каза Хийтклиф. — Изабела Линтон може да е глупава, но тя едва ли е луда. Накратко, да оставим тоя въпрос, както сама предлагаш.
Те престанаха да говорят за това, а Катрин вероятно и престана да мисли по тоя въпрос, но аз бях сигурна, че Хийтклиф често си мислеше за него тая вечер. Виждах го да се усмихва на себе си — по-скоро да се ухилва — и да потъва в зли мисли всеки път, когато се случваше госпожа Линтон да излиза от стаята.
Реших да го наблюдавам при посещенията му. Сърцето ми постоянно ме влечеше на страната на господаря, когото предпочитах пред Катрин — и основателно, струва ми се, защото той бе внимателен, доверчив и почтен, докато тя — за нея не можеше да се каже обратното, но сякаш си позволяваше толкова широки отклонения, че нямах голяма вяра в принципите й и бях още по-малко отзивчива към чувствата й.
