Той пак писа на Линтон, за да му каже колко много желае да го види, и аз не се съмнявам, че ако болнавото момче бе за пред хора, баща му щеше положително да му разреши да дойде. Всъщност, получил съответните наставления, Линтон изпрати писмен отговор, в който даваше да се разбере, че господин Хийтклиф не е склонен да му разреши да дойде в «Тръшкрос Грейндж», но че любезните поздрави на вуйчо му са го зарадвали и той се надява да го срещне някога при разходките му и лично да го замоли двамата с братовчедка му да не бъдат за дълго и изцяло разделени.
Тая част от писмото му беше написана простичко и вероятно от самия него. Хийтклиф, изглежда, е знаел, че той ще съумее да пледира с красноречие за обществото на Катрин.
«Не моля да й бъде разрешено да идва тук — пишеше той, — но нима не трябва изобщо да я виждам, понеже баща ми не ми позволява да отивам в нейния дом, а и вие й забранявате да идва при мен? Моля ви да идвате от време на време на езда с нея към „Брулени хълмове“ и да ни позволявате да разменяме по някоя и друга дума във ваше присъствие. С нищо не сме заслужили да бъдем разделени, а и вие не ми се сърдите — сам признавате, че нямате основание да ме ненавиждате. Драги вуйчо, изпратете ми една любезна бележка утре с разрешение да се срещнем където обичате, но не и в „Тръшкрос Грейндж“. Вярвам, че една среща между нас ще ви убеди, че не приличам по характер на баща си. Той твърди, че аз съм в по- голяма степен ваш племенник, отколкото негов син; и макар да имам недостатъци, които ме правят недостоен за Катрин, тя вече ги прости, а и вие би трябвало да сторите същото заради нея. Питате за здравето ми. По-добре съм, но как бих могъл да се чувствувам бодър и добре, докато съм лишен от всяка надежда и обречен да живея в самота или в обществото на хора, които никога не са ме обичали, нито пък някога ще ме обикнат!»
Макар и да съчувствуваше на момчето, Едгар не можеше да изпълни молбата му, понеже не бе в състояние да придружи Катрин. Той му писа, че вероятно ще могат да се срещнат през лятото. Канеше го да продължава да му пише от време на време и обещаваше да го съветва и утешава, доколкото можеше да стори това с писмата си, понеже му беше напълно ясно колко е тежък животът му в това семейство. Линтон се съобрази с желанието на вуйчо си и ако не бяха го възпирали, щеше вероятно да развали всичко, като пълни писмата си с жалби и оплаквания, но баща му бдеше грижливо над него, а не ще и съмнение, че е настоявал да му показват всеки ред, който господарят пишеше на племенника си. Ето защо, вместо да пише за личните си мъки и неволи — теми, които винаги заемаха най-важно място в мислите му, — той се разпростираше надълго и нашироко върху жестокото задължение да бъде разделен от своята приятелка и изгора и деликатно даваше да се разбере, че господин Линтон трябва в скоро време да им разреши да се срещнат, защото в противен случай ще почне да мисли, че той нарочно го залъгва с празни обещания.
Кати беше мощен съюзник на братовчед си в къщи и двамата можаха най-сетне да склонят господаря да се съгласи те да се разхождат или яздят заедно един път на седмицата, и то под мое опекунство и в околностите на «Тръшкрос Грейндж» — защото той продължаваше да линее и през юни. Макар и да отделяше ежегодно част от доходите си в полза на младата ми господарка, той естествено желаеше тя да може да се задържи или поне да се върне в скоро време в дома на дедите си. Според него тя нямаше друга възможност да постигне това освен чрез един брак с наследника на имението. Той не можеше да знае, че последният гаснеше почти тъй бързо като самия него, а и не вярвам някой друг да си е давал сметка за това. Нито един лекар не отиваше в «Брулени хълмове» и никой не влизаше в допир с младия Хийтклиф, та да може да ни уведоми за неговото здравословно състояние. Що се отнася до мен, аз почнах да мисля, че предчувствията ми са се оказали неверни и че здравето му трябва наистина да се е подобрило, щом той говори за езда и разходки из полето и когато с такова постоянство преследва целта си. Не можех да си представя един баща да се отнася тъй тиранично и жестоко с умиращото си дете — както впоследствие научих, че Хийтклиф се е отнасял с него, — за да предизвика това привидно желание за една среща. Той удвоявал усилията си при мисълта, че алчните му и коравосърдечни планове неминуемо вървят към провал вследствие близката смърт на сина му.“
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
„Лятото вече преваляше, когато Едгар неохотно отстъпи пред молбите им, и ние с Катрин поехме за първи път на коне, да срещнем нейния братовчед. Беше задушен, зноен и облачен ден, но небето бе твърде мъгляво и прошарено, за да ни заплашва дъжд. Уговорено беше да се срещнем при крайпътния камък на кръстопътя. Когато обаче пристигнахме там, едно малко овчарче, изпратено нарочно, ни посрещна с думите:
— Младият господин Линтон е ей там, отвъд хълмовете, и ще ви бъде много задължен, ако отидете още малко нататък.
— Значи, господин Линтон е забравил първото предписание на вуйчо си — забелязах аз. — Той ни заръча да не излизаме извън земите на «Тръшкрос Грейндж», а ето че трябва веднага да минем отвъд!
— Стигнем ли до него — подзе събеседницата ми, — веднага ще обърнем конете. Разходката ни ще бъде към дома.
Когато стигнахме до него, а това бе едва на четвърт миля от вратата на къщата му, ние видяхме, че той не е дошъл на кон. Трябваше да слезем и да оставим нашите коне да пасат. Той ни чакаше полегнал в тревата и не стана на крака, докато не дойдохме на няколко метра от него, но ходеше тъй неустойчиво и изглеждаше толкова бледен, че аз начаса възкликнах:
— Господин Хийтклиф, та вие съвсем не сте в състояние да се поразходите за удоволствие тая заран. Никак не изглеждате добре!
Катрин го изгледа скръбно и изненадано. Радостното възклицание, което напираше върху устните й, се превърна в тревожен вик, а вместо да изрази радостта си за дълго отлаганата среща, тя го обсипа с тревожни въпроси дали не се чувствува по-зле от обикновено.
— Не, добре съм… по-добре съм! — задъхано отвърна той, треперейки и задържайки ръката й, сякаш се нуждаеше от нейната опора, докато големите му сини очи зашариха плахо по нея. Те гледаха измъчено и изплашено из хлътналите им орбити, без следа от някогашния им израз на нега и копнеж.
— Значи, си бил по-зле — упорствуваше братовчедка му, — сега изглеждаш по-зле, отколкото при последното ни свиждане. Поотслабнал си и…
— Уморен съм — бързо я прекъсна той. — Много е горещо, за да се разхождаме. Нека поседим тука. Пък и често ми призлява заран. Татко казва, че много бързо израствам.
Катрин не остана напълно доволна от обяснението, но седна, а той полегна край нея.
— Това прилича донякъде на твоя рай — рече тя, опитвайки се да бъде весела. — Нали си спомняш, че се условихме да прекараме два дни в такова място и по начин, който всеки от нас намира за най-приятен? Това място почти отговаря на твоя избор, само че има облаци. Но те са толкова меки и нежни, че е по- приятно, отколкото в слънчев ден. Ако се чувствуваш добре, идната седмица ще отидем на коне към парка на «Тръшкрос Грейндж» и ще опитаме моя рай.
Линтон, изглежда, не си спомняше за какво говори тя. За него очевидно бе трудно да води какъвто и да е разговор. Безразличието му към подетата от нея тема и неспособността му да я забавлява по един или друг начин пролича тъй нагледно, че тя не можа да скрие разочарованието си. Някаква промяна бе настъпила в него самия и в държането му, която тя не можеше точно да определи. Неговата раздразнителност, която можеше лесно да се превърне в нежност с няколко благи думи, сега бе отстъпила място на някакво тъпо безразличие. У него прозираше не толкова сръдливият нрав на дете, което нарочно се цупи и дразни, за да го успокояват, колкото вглъбена мрачност на отдавнашен болник, който отблъсква всяка утеха и е готов да съзира обида в добродушната веселост у другите. Катрин разбра не по-зле от мен, че за него е по-скоро наказание, отколкото удоволствие, да седи с нас и тя не се посвени да предложи в скоро време да си вървим. Тия нейни думи неочаквано извадиха Линтон от летаргията му и го хвърлиха в някаква странна възбуда. Той уплашено се загледа към хълмовете и ни замоли да останем поне още половин час.
— Но аз мисля, че ще се чувствуваш по-удобно в къщи, отколкото да седиш тук — подзе Кати, — пък и виждам, че днес не мога да те забавлявам нито с приказките си, нито с песните и брътвежите си. Ти си станал по-мъдър от мен през последните шест месеца и опитите ми да те развличам вече не са по вкуса ти. Иначе бих останала на драго сърце, стига да мога да те забавлявам.
