— Остани да си починеш — отвърна той. — Освен това, Катрин, нито мисли, нито казвай, че съм болен. Ако изглеждам подтиснат, то е от душното време и топлината, а и преди да дойдете, се разхождах повече, отколкото трябваше. Кажи на вуйчо, че съм горе-долу добре със здравето. Ще му кажеш, нали?
— Ще му кажа, че ти казваш тъй, Линтон, но не бих могла да твърдя, че си добре — заяви младата ми господарка, учудвайки се на упоритостта, с която той твърдеше нещо, което очевидно не отговаряше на истината.
— И пак ела тук идния четвъртък — продължи той, като отбягваше озадачения й поглед. — Предай му моите благодарности, загдето ти е разрешил да дойдеш, най-сърдечните ми благодарности, Катрин. И… ако случайно срещнеш баща ми и той те пита за мен, не го оставяй да мисли, че съм бил много мълчалив и съм се държал глупаво. Постарай се да не изглеждаш тъжна и убита духом, както изглеждаш в момента, защото това ще го разсърди.
— Безразлично ми е дали ще се разсърди! — възкликна Катрин, мислейки, че нея ще укоряват за това.
— Но на мен не ми е безразлично — отвърна братовчед й, като се разтрепери. — Гледай да не го настроиш срещу мене, Катрин, защото той е много строг.
— А с вас строг ли е, млади господине? — попитах го аз. — Дотегна ли му да бъде снизходителен и нима вече е преминал от пасивна към действителна омраза?
Линтон ме погледна, но не отговори. След като постоя при него още десетина минути, през което време главата му климаше сънно върху гърдите и когато от тях се изтръгваха само сподавени стонове на изтощение и болка, Катрин потърси друго развлечение и почна да бере боровинки, като даваше половината на мене. Тя не ги предлагаше на него, защото бе разбрала, че всяка друга проява на внимание от нейна страна би могла само да го отегчи и раздразни.
— Вече мина ли половин час, Елен? — запита ме тя шепнешком накрая. — Не виждам защо трябва да седим тук. Той спи, а татко ще ни чака.
— Не трябва да го оставяме заспал — отвърнах аз. — Почакайте, докато се събуди, и имайте търпение. Много настоявахте да дойдем, но сега копнежът ви да видим бедния Линтон скоро се изпари.
— А той, защо ли е искал да ме види той? — рече Катрин в отговор. — По го харесвах преди и в най- лошите му настроения, отколкото сега, когато се държи тъй странно. Цялата тая среща ми прилича на някаква задача, която той е бил принуден да изпълни от страх да не би баща му да го мъмри. Но аз не възнамерявам да идвам само за да доставя удоволствие на господин Хийтклиф, каквото и да го е накарало да застави Линтон да изтърпява такова наложено наказание. Наистина радвам се, че здравето му се е подобрило, но съжалявам, че вече не е толкова приятен, нито пък тъй привързан към мен.
— Значи, мислите, че здравето му се е подобрило? — запитах я.
— Да — отвърна тя, понеже той доскоро разправяше толкова много за болките си. Не е кой знае колко добре, както ми заръча да кажа на татко, но изглежда по-добре.
— В това отношение гледищата ни се различават, госпожице Кати — възразих аз. — Струва ми се, че той сега е много по-зле, отколкото преди.
При тия думи Линтон се сепна в съня си, объркан и ужасен, после запита дали някой го бе викал по име.
— Не — отвърна Катрин, — освен може би в съня ти. Просто не разбирам как можеш да задремеш на открито, и то преди пладне.
— Стори ми се, че чух гласа на баща си — рече той, задъхвайки се и поглеждайки нагоре към страшната скала. — Сигурна ли си, че никой не се обади?
— Съвсем сигурна — отвърна братовчедка му. — Елен и аз спорехме за здравето ти. Кажи, Линтон, наистина ли си по-як сега, отколкото когато се разделихме през зимата? Ако си по-здрав, уверена съм, че едно нещо в тебе сега не е по-силно — обичта ти към мене. Говори! По-силен ли си?
— Да, да, по-здрав съм! — и сълзи рукнаха от очите на Линтон, докато отговаряше. Нему все още се струваше, че е чул тоя въображаем глас и погледът му почна да шари нагоре и надолу, за да открие самия човек.
— Стига толкова за днес — рече Катрин и стана на крака. — Няма да крия, че съм много разочарована от срещата ни, но не ще спомена това пред другиго, освен пред тебе, и то не защото изпитвам ужас от господин Хийтклиф.
— Млъкни! — прошепна Линтон. — За бога, млъкни! Той иде.
Той сграбчи Катрин за ръката и се опита да я задържи, но при тая вест тя бързо се освободи и подсвирна на Мини, която дойде като послушно куче.
— Ще бъда тук в другия четвъртък — викна тя и скочи на седлото. — Сбогом. Побързай, Елен!
И така ние го оставихме, а той толкова съсредоточено се озърташе и очакваше да се появи баща му, че едва забеляза кога си тръгнахме.
Още преди да стигнем в къщи, недоволството на Катрин се превърна в някакво объркано чувство на състрадание и съжаление, обилно примесено със смътни и тревожни съмнения относно действителното положение на Линтон — както по отношение на здравето му, така и с оглед на положението му в «Брулени хълмове». Аз споделих това нейно чувство, но я посъветвах да не изказва прибързани мнения, защото ще можем да съдим по-добре след една втора разходка. Господарят поиска да узнае как сме прекарали времето. Своевременно предадох благодарностите на племенника му, а госпожица Кати бегло засегна всичко останало. И аз не отговарях обстойно на въпросите му, понеже едва ли знаех какво да скривам и какво да разправям.“
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
„Изминаха седем дена и здравословното състояние на Едгар Линтон с всеки ден се влошаваше. Настъпилото през прежните месеци влошаване бе нищо в сравнение със сегашното му бързо отпадане. Щеше ни се още да заблуждаваме Катрин, но бързият й ум отказваше да я залъгва. Тя долавяше истината, не говореше за нея и се разяждаше от мисълта за тая страшна вероятност, която прерастваше постепенно в пълна увереност. Когато дойде четвъртъкът, сърцето не й даваше да отвори дума за предстоящата езда. Вместо нея аз споменах за това и получих разрешение насила да я изведа на чист въздух, защото библиотеката, в която баща й прекарваше само една малка част от деня — няколко часа, през които можеше да седи на стол, и стаята му вече представляваха целият свят за нея. Свидеше й се всяка минутка, която я откъсваше от грижите й край леглото на болника или не й позволяваше да седи край него. Лицето й стана бледо от скръб и бдение и господарят охотно я изпрати навън, като се ласкаеше от мисълта, че това би внесло една приятна промяна в обстановката и средата, в която се движеше тя. Той намираше утеха в надеждата, че сега тя не би останала напълно самотна след неговата смърт.
Беше си втълпил, както долавях от няколко негови случайни забележки, че външната прилика между него и племенника му се разпростира и върху ума и характера на последния, защото писмата на Линтон не съдържаха почти никакви указания за недостатъците на неговия нрав. Аз отбягвах да поправя заблуждението му поради извинима слабост, като се питах дали има смисъл да тревожа последните му часове със сведения, които той не можеше да оползотвори и с които нямаше възможност да се съобразява.
Отложихме разходката за след пладне — един златист августовски следобед, когато всеки полъх от хълмовете бе тъй животворен, щото едва ли не съживяваше всеки, който вдишваше тоя въздух, дори и да е умиращ. Лицето на Катрин приличаше досущ на околната природа — сенки и слънце преминаваха по него в бърза надпревара; но сенките се задържаха по-дълго, а слънцето бе по-преходно и нещастното й сърчице се укоряваше дори и за тия краткотрайни мигове, в които то забравяше грижите си.
Видяхме Линтон да ни очаква на същото място, което бе избрал и прежния път. Младата ми господарка слезе от коня и ми каза, че възнамерявала да постои много малко при него, тъй че щяло да бъде по-добре да не слизам от коня и да държа нейното пони. Аз обаче слязох. Не исках да рискувам нито за минута да изгубя от поглед повереницата си и затова двете възлязохме заедно по тревистия хълм. Тоя път младият Хийтклиф ни посрещна с по-голямо въодушевление, но то не се дължеше на добро настроение, нито даже на радост, а приличаше повече на страх.
— Късно е — рече той, говорейки задъхано и с трудност. — Баща ти да не е много болен? Мислех, че
