няма да дойдеш.
— Защо не си откровен? — избухна Катрин, без да го поздрави. — Защо не ми кажеш направо, че не ме искаш? Линтон, странно е, че вече за втори път ме караш да идвам тук нарочно, изглежда, за да бъдем нещастни и двамата, а не с някаква друга цел.
Тръпки преминаха по тялото на Линтон и той я погледна полуумолително и полузасрамено, но търпението на братовчедка му се изчерпваше — тя вече не можеше да понася загадъчното му държане.
— Баща ми наистина е много болен — рече тя — и не виждам защо е трябвало да го напусна. Защо не ме предизвести, че ме освобождаваш от дадената дума, когато и без това не си искал да я удържа? Хайде, искам от тебе обяснение. Сега съвсем не ми е до игри и закачки, нито пък мога да стоя като истукана пред преструвките ти!
— Преструвките ми! — промълви той. — Че какви са те? За бога, Катрин, не се ядосвай! Презирай ме колкото си искаш. Аз съм страхлив и жалък окаяник, напълно достоен за презрение, но твърде много съм изпаднал, за да се ядосваш заради мене. Мрази баща ми, а за мен запази презрението си.
— Глупости! — разпалено викна Катрин. — Безразсъдно и глупаво момче! Ето че трепери, сякаш смята, че наистина ще го ударя! Няма защо да молиш за презрение, Линтон — всеки ще ти го даде доброволно. Иди си. Аз ще се върна в къщи. Безумие е да те отвличам от мястото ти край огнището и да се преструваме… В какво собствено се преструваме? Пусни ми роклята! Ако започна да те съжалявам, защото плачеш и изглеждаш тъй уплашен, ти би трябвало да отблъснеш това съжаление. Елен, кажи му колко позорно е да се държи така. Стани и не се принизявай до равнището на презряно влечуго. Хайде, не бъди такъв!
Линтон се бе проснал като безжизнен на земята с разплакано и изкривено от ужас лице. Той сякаш се гърчеше от неописуем страх.
— Ах! — простена той. — Не мога повече да понасям това! Катрин, Катрин, аз съм и предател на всичко отгоре, а не смея да ти го кажа! Оставиш ли ме, ще ме убият! Мила Катрин, животът ми е в твоите ръце, а ти казваше, че ме обичаш. Ако си ме обичала, нищо не би ти станало. Нали няма да си вървиш, нежна, мила и добра Катрин? А може и да се съгласиш — и той ще ми позволи да умра с тебе!
Като видя колко много се измъчва той, младата ми господарка се наведе, за да го изправи на крака. Раздразнението й отстъпи място на предишното й чувство на снизходителна нежност, тя наистина се разчувствува и сериозно се разтревожи.
— Да се съглася на какво? — попита го тя. — Да остана ли? Кажи ми какво значат тия странни приказки и аз ще остана. Сам си противоречиш и ме объркваш. Успокой се, бъди искрен и още сега изповядай всичко, което тежи на сърцето ти. Линтон, ти не би ми напакостил, нали? Ти не би позволил на някой мой неприятел да ми напакости, ако можеш да му попречиш, нали? Ще повярвам, че си страхливец спрямо себе си, но не и подъл изменник спрямо най-добрата ти приятелка.
— Но баща ми ме заплаши — задъхано промълви момчето и отново вкопчи слабите си пръсти в роклята й, — а пък и аз се страхувам от него! Ужасно се страхувам от него и не смея да кажа!
— Добре! — отвърна Катрин с презрително състрадание. — Тогава задръж тайната си. Аз не съм страхливка. Запази себе си. Аз не се страхувам.
Великодушието й го разплака. Той заплака необуздано и почна да целува ръцете й, с които тя го придържаше, но все още не можеше да събере смелост, за да се изкаже.
Тъкмо се чудех каква ли може да бъде тази тайна, решена Катрин в никой случай да не пострада с мое съгласие, като облагодетелствува него или някой друг човек, когато дочух нещо да шумоли по обраслата с изтравниче земя. Вдигнах глава и видях господин Хийтклиф съвсем наблизо, идещ откъм хълмовете. Той дори не погледна двамината ми събеседници, макар че те бяха достатъчно близко, за да се чуват риданията на Линтон, но ме привествува с оня почти сърдечен тон, с който не се обръщаше към другиго и в чиято искреност аз не можех да не се съмнявам.
— Истинска изненада е да ви видя толкова близо до къщата ми, Нели — рече той. — Как сте в «Тръшкрос Грейндж»? Хайде, разправяйте. Носи се слух — добави той с по-тих глас, — че Едгар Линтон е на смъртния си одър. Това са преувеличени слухове, нали?
— Не. Господарят умира — отвърнах аз. — За съжаление, вярно е. За нас това ще бъде голяма мъка, а за него — истинско избавление.
— Още колко му давате да живее?
— Не бих могла да кажа.
— Защото — продължи той и погледна към двамата млади, които стояха като заковани от погледа му (Линтон имаше вид на човек, който не смее да мръдне от мястото си или да вдигне глава, а Катрин не можеше да се измести заради него), — защото оня момък сякаш е решил да ме надиграе и аз да бъда благодарен на вуйчо му, ако побърза и умре преди него. Хей, вие! Това мъниче отдавна ли се преструва по тоя начин? Хубаво го скастрих аз заради хленченето му. Общо взето, достатъчно весел ли се показва пред госпожица Линтон?
— Весел? Напротив! Изглеждаше крайно нещастен — отвърнах аз. — Като го гледам, бих казала, че вместо да скита из хълмовете с изгората си, би трябвало да бъде на легло, под грижите на някой лекар.
— И това ще стане след ден-два — промълви Хийтклиф. — Но първо… Линтон, хайде, ставай! Ставай! — викна той. — Стига си пълзял по земята. Веднага ставай!
Линтон се бе проснал отново на земята в друг пристъп на безпомощен страх, навярно предизвикан от погледа, който баща му бе отправил към него — не виждах какво друго би го накарало да изпадне в подобно унизително положение. Той се опита на няколко пъти да изпълни заповедта му, но силите му се бяха изчерпали и пак заохка и се отпусна на земята изнемощял. Господин Хийтклиф отиде при него и го приповдигна тъй, че да се облегне на една купчинка торф.
— Слушай! — подзе той със сдържана ярост. — Почвам да се ядосвам и ако не овладееш жалкия си дух… Дяволите ще те вземат! Веднага ставай!
— Добре, татко — отвърна момчето, дишайки тежко. — Само ме пусни, иначе ще припадна. Постъпих както ти се искаше, сигурен съм. Катрин ще ти каже, че аз… че аз… бях весел. Ах, стой до мен, Катрин! Дай ми ръката си.
— Дръж моята — рече баща му. — Изправи се. Ето, и тя ще ти подаде ръка. Така! Нея гледай! Госпожице Линтон, вие навярно ще си помислите, че аз съм самият дявол, за да възбуждам такъв страх. Ще бъдете тъй добра да го придружите до в къщи, нали? Той цял се разтреперва, ако се докосна до него.
— Линтон, драги мой! — едва чуто рече Катрин. — Не мога да дойда в «Брулени хълмове», защото татко ми забрани да идвам. Той няма да ти направи нищо лошо. Защо се боиш толкова?
— Вече не мога да се върна в тая къща — отвърна той. — Не бива да се върна в нея без теб.
— Стой! — викна баща му. — Ще зачитаме скрупулите на госпожица Катрин относно бащините й думи.
Нели, заведете го в къщи, пък аз ще послушам още сега съвета ви и ще отида за лекар.
— Добре ще направите — отвърнах, — но трябва да остана с господарката си. Не е моя работа да се грижа за сина ви.
— Много сте вироглава — рече той. — Това ми е известно. Ще ме принудите обаче да ощипя това мъниче и да го накарам да запищи, преди да се смилите над него. Тогава да вървим, юначе мой! Готов ли си да се върнеш с мен?
Той пак приближи до него и даде да се разбере, че ще сграбчи слабичкия момък, но Линтон се отдръпна, вкопчи се в братовчедка си и я замоли да го придружи, и то с обезумяла настойчивост, която не търпеше отказ. Колкото и да не одобрявах това, аз не можах да й попреча. Впрочем, как ли би могла да му откаже? Нямаше как да разберем какво му вдъхваше този ужас, но момчето бе там, пред очите ни, напълно безпомощно, попаднало изцяло в ноктите на страха, и всяка нова уплаха можеше така да го стресне, че да го превърне в идиот. Стигнахме до прага. Катрин влезе вътре, а аз почаках навън, докато тя отвеждаше болния до едно кресло. Надявах се, че тя ще излезе веднага, но господин Хийтклиф ме блъсна напред.
— Къщата ми не е чумава, Нели — викна той, — пък и днес съм настроен гостоприемно. Седнете и ми дайте възможност да затворя вратата.
Той я затвори, но превъртя и ключа. В миг се сепнах.
