той се намръщи и промълви:
— Хм! Значи, не се страхувате от мен? Добре се преструвате на смела, но видът ви издава страшна уплаха.
— Наистина ме е страх сега — отвърна тя, — защото татко ще бъде нещастен, ако остана. А нима мога да допусна да бъде нещастен, когато той… когато той… Господин Хийтклиф, пуснете ме да си вървя! Обещавам да се омъжа за Линтон. Татко би се радвал на това, пък и аз го обичам. Защо трябва да ме насилвате да сторя това, което самата бих направила на драго сърце?
— Нека само смее да ви насили! — викнах аз. — Има закони в тая страна. Да, слава богу, че има, макар и да сме в отдалечен край. Щях да донеса за това, дори и да бе мой син. Пък и углавно престъпление е, щом няма духовно лице.
— Мълчете! — викна грубиянинът. — По дяволите с крясъците ви! Вие няма какво да се обаждате. Госпожице Линтон, ще ми бъде крайно приятно да мисля, че баща ви е нещастен. Просто няма да заспя от задоволство. Не бихте могли да налучкате по-сигурно средство да се установите в моя дом през следващите двадесет и четири часа от изявленията ви за последиците от вашето пребиваване. Колкото до обещанието ви да се омъжите за Линтон, аз ще се погрижа да удържите думата си, защото няма да излезете оттук, преди да изпълните това обещание.
— Тогава пратете Елен да каже на татко, че нищо ми няма! — възкликна Катрин и горчиво се разрида. — Ако ли не, омъжете ме още сега. Бедният татко! Елен, той ще помисли, че сме се загубили. Какво да правим?
— Не и той! — намеси се Хийтклиф. — Ще си помисли, че ви е омръзнало да се грижите за него и че сте избягали, за да се позабавлявате малко. Нима ще отречете, че влязохте доброволно в къщата ми, пренебрегвайки изричните му заповеди? Пък и на тая възраст е съвсем естествено да дирите развлечения и да ви е омръзнало да наглеждате един болник, и то не някой друг, а само собствения ви баща. Катрин, най-щастливите му дни свършиха в мига, когато се родихте. Струва ми се, че той ви проклинаше, задето сте дошли на тоя свят (аз поне ви проклинах), тъй че ще бъде уместно да ви проклина и когато напуска света. Аз бих се присъединил към клетвите му. Не ви обичам. Та как да ви обичам? Плачете, щом искате. Доколкото мога да предвиждам, това ще бъде главното ви развлечение занапред, освен ако Линтон не ви компенсира за други загуби, както изглежда да мисли предвидливият ви баща. Неговите писма със съвети и утешителни думи страшно ме забавляваха. В последното си писмо той препоръчваше на моя бисер да се грижи добре за неговия и да бъде мил с нея, когато тя стане негова жена. Грижлив и мил — това са бащински думи. Но Линтон се нуждае за себе си от цялата си нежност и всичките си грижи. Линтон добре играе ролята на малък тиранин. Той ще се наеме да измъчва неограничен брой котки, стига зъбите им да са извадени и ноктите им да са обелени. За неговата нежност ще имате да разправяте хубави неща на вуйчо му, когато се завърнете в къщи. Мога да ви уверя в това.
— Прав сте! — обадих се аз. — Обяснете какъв е нравът на сина ви и покажете колко прилича на вас, а тогава, надявам се, госпожица Катрин ще премисли два пъти, преди да вземе тая отровна змия!
— Сега вече мога спокойно да говоря за прелестните му качества — отвърна той, — защото тя ще трябва или да го вземе, или да остане затворница, пък и вие ведно с нея, докато господарят ви умре. Мога съвсем скрито да задържа и двете ви тук. Ако се съмнявате в това, насърчете я да си оттегли дадената дума и тогава ще имате възможност да прецените дали казвам истината.
— Няма да си оттегля думата — каза Катрин. — Ще се омъжа за него още сега, стига да мога да отида в «Тръшкрос Грейндж» след това. Господин Хийтклиф, вие сте жесток човек, но не сте и звяр — няма само от злоба да разрушите безвъзвратно цялото ми щастие. Нима бих могла да живея, ако татко помисли, че нарочно съм го оставила и ако умре, преди да се върна? Не плача вече, но ей сега ще падна на колене пред вас и няма да стана или да отвърна поглед от очите ви, докато не ме погледнете! Не, не се извръщайте — хайде, погледнете ме! Няма да видите нищо, което би могло да ви разсърди. Не ви мразя. Не ви се сърдя, загдето ме ударихте. Никога ли не сте обичали някого през целия си живот, чичо? Никога ли? Ах! Трябва да ме погледнете поне веднъж. Толкова съм нещастна, че и да не искате, пак ще ви стане мъчно и ще ме съжалите.
— Дръжте гущерските си пръсти далече от мен и се махайте или ще ви ритна! — гневно рече Хийтклиф и грубо я отблъсна. — Предпочитам змия да ме прегърне! Дявол да го вземе, как можа да ви хрумне да ми се подмазвате? Ненавиждам ви!
Той сви рамене и цял се разтресе, сякаш тръпки на отвращение полазиха по снагата му, после бутна стола си назад. В това време аз станах и отворих уста, готова да излея върху него цял поток от ругатни, но онемях още по средата на първото изречение, понеже той се закани да ме затвори сама в някой стая, ако изрека още една сричка. Вече се стъмняваше. Дочухме хорска глъч край градинската порта. Хийтклиф побърза да излезе. Той бе с ума си, но не и ние. Поведе някакъв разговор, който трая две-три минути, после се върна сам.
— Мислех, че е братовчед ви Хертън — рекох на Катрин. — Дано да дойде. Всичко става — той може да застане на наша страна.
— Бяха трима прислужници от «Тръшкрос Грейндж», изпратени да ви търсят — каза Хийтклиф, който бе дочул думите ми. — Трябваше да отворите решетката на някой прозорец и да извикате, но кълна се, че това дребосъче се радва, загдето не извикахте. Тя се радва, че е принудена да остане. Сигурен съм в това.
Като научихме какъв сгоден случай сме пропуснали, и двете дадохме воля на мъката си, а той ни остави да се вайкаме до девет часа. Тогава ни каза да се качим горе и да идем в стаята на Зила, като минем през кухнята. Прошепнах на ухото на другарката ми да се подчини. Може би щяхме да излезем оттам през прозореца или като минем в мансардния етаж и се проврем през някой от прозорците по покрива. Но прозорецът в стаята на Зила бе тесен, като тези в долния етаж, а капакът за тавана бе недосегаем, защото пак ни бяха заключили. И двете не полегнахме. Катрин застана край прозореца и безпокойно зачака зората. Тя отговаряше единствено с дълбока въздишка на честите ми молби да се опита да поспи. Аз се разположих на едно кресло и почнах да се люлея насам-натам, осъждайки се остро за многобройните ми опущения при изпълнението на задълженията ми, от които произлизаха, както ми се стори тогава, всички нещастия на моите работодатели. Това в същност не беше вярно, но аз гледах тъй на нещата в оная страшна нощ. Дори мислех, че Хийтклиф е по-малко виновен от мене.
Към седем часа той дойде и попита дали госпожица Линтон е станала. Тя веднага изтича към вратата и отговори утвърдително.
— Хайде тогава! — рече той, после отвори вратата и я издърпа навън.
Станах, за да тръгна подир тях, но той отново превъртя ключа. Настоях да ме освободи.
— Имайте търпение — рече той в отговор. — След малко ще ви пратя закуската горе.
Заудрях с юмруци по дъските и гневно разклатих дръжката на ключалката, а Катрин попита защо продължава да ме държи затворена. Той каза, че трябвало да имам търпение още един час, после двамата си отидоха. Тъй чаках два-три часа. Най-сетне дочух стъпки — не тия на Хийтклиф.
— Донесох ти неща за ядене — казваше нечий глас. — Отвори вратата.
На драго сърце се съгласих. Отворих вратата и видях Хертън, натоварен с достатъчно храна, за да ми стигне за цял ден.
— На, вземи — добави той и тикна подноса в ръцете ми.
— Постой една минутка — подзех аз.
— Не! — рече той и си отиде, глух към молбите ми да остане за малко.
Тъй си останах заключена през целия ден, през цялата следваща нощ и още една, и после още една. Прекарах общо пет нощи и четири дни така, без да виждам другиго освен Хертън, и то по веднъж на ден. Той бе примерен тъмничар — начумерен и ням, безчувствен към всеки мой опит да предизвикам състраданието му или да затрогна неговото чувство за справедливост.“
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
"На петата заран или по-право следобед на тоя ден се чуха други стъпки, по-леки и по-ситни, и този път приближаващият се влезе в стаята. Беше Зила, загърната със зеления шал, с черна копринена шапка на главата и с върбова кошница, увиснала на ръката й.
