Джейн Еър. Брулени хълмове

претовареност и може би на тъга по дома.

Джон не бе много привързан към майка си и сестрите си, а мене мразеше. Той ме тормозеше и биеше — не два-три пъти в седмицата, не и два-три пъти на ден, а непрестанно. Аз се боех от него с всеки нерв на тялото си и всяка моя клетка потръпваше, когато той ме приближеше. Имаше моменти, в които се обърквах от ужас, защото не намирах спасение нито от неговите заплахи, нито от неговите юмруци. Слугите не искаха да обидят младия си господар, като вземат моя страна, а мисис Рийд бе сляпа и глуха за всичко това. Тя все не забелязваше как той ме удря или обижда, въпреки че синът й често вършеше това и пред очите й, но по-често, разбира се, зад гърба й.

Както винаги покорна на Джон, аз се приближих до стола му. Около три минути той ми се плези така, че ако изтеглеше езика си още малко, би го изтръгнал из корен. Знаех, че не след дълго ще ме удари, и докато очаквах плахо удара, мислех си за отвратителния и гаден вид на този, който ей сега щеше да го нанесе. Не зная дали Джон прочете това на лицето ми, но изведнъж, без да каже нещо, ме удари неочаквано и силно. Аз политнах, но успях да запазя равновесие и се отдръпнах на една-две крачки от стола му.

— На ти, задето одеве отговаряше на мама така нахално и задето се криеше зад завесите, и задето ме гледаше тъй преди малко, глупачко!

Свикнала с обидите на Джон Рийд, аз никога не помислях да му отвръщам; гледах само да издържа удара, който щеше да последва обидата.

— Какво правеше зад завесата? — попита той.

— Четях.

— Покажи ми книгата. Отидох до прозореца и я взех.

— Няма да пипаш нашите книги; мама казва, че ти си зависима от нас; нямаш пари, баща ти не ти е оставил нищо; трябва да просиш, а не да живееш тук сред деца на благородници, да ядеш, каквото ядем ние, и да носиш дрехи, за които мама плаща. Сега ще те науча как се рови в мойта библиотека; тя е моя; цялата къща е моя или ще бъде моя след няколко години. Върви до вратата, но далеч от огледалото и прозорците!

Подчиних се, без да разбера отначало какво цели Джон с това; но когато го видях, че вдига книгата, готов да я хвърли по мен, инстинктивно се дръпнах встрани с тревожен вик, ала беше вече късно — книгата летеше към мене; тя ме улучи и аз паднах, ударих главата си о вратата и я спуках. От раната потече кръв, болката беше силна, но страхът ми понамаля, последван от други чувства.

— Зло, жестоко момче! — викнах аз. — Ти приличаш на убиец… на надзирател на роби… на римски император!

Бях чела „Историята на Рим“ от Голдсмит и си бях създала собствено мнение за Нерон, Калигула и др. Правила си бях някои сравнения наум, но съвсем не мислех, че някога ще ги изразявам гласно.

— Какво, какво? — извика той. — Чухте ли как ме нарече тя? Чухте ли я, Илайза и Джорджиана? Ще кажа на мама! Но първо…

Джон се спусна стремглаво към мене; усетих, че ме хваща за косата и рамото. Но той се бе приближил до едно отчаяно същество. За мене Джон беше действително тиранин, убиец. Усетих как една-две капки кръв се стекоха по врата ми, изпитах непоносимо терзание. В момента то надделя страха и аз посрещнах тиранина с настървение. Не си спомням много добре какво направих, но той извика:

„Глупачка! Глупачка!“ и силно зарева. Помощта беше наблизо — Илайза и Джорджиана се завтекоха да намерят мисис Рийд, която бе отишла на горния етаж; ето че тя се появи, следвана от Беси и камериерката си Абът. Разтърваха ни и чух думите:

— Божичко! С каква ярост се нахвърли на господаря Джон!

— Едва ли някой е виждал подобно настървение!

А мисис Рийд добави:

— Отведете я в червената стая и я заключете!

Четири ръце тутакси се протегнаха към мен и ме помъкнаха нагоре.

ВТОРА ГЛАВА

Докато ме мъкнеха, аз все се мъчех да се отскубна — нещо, което не очакваха и което в значителна степен утвърди лошото мнение на Беси и мис Абът за мен. Наистина, бях малко не на себе си или по-точно вън от себе си, както казват французите. Съзнавах, че моментното ми избухване вече ме е изложило на всевъзможни наказания, и като всеки разбунтувал се роб, в отчаянието си реших да бъда готова на всичко.

— Дръж ръцете й, мис Абът, тя е като бясна котка!

— Срамота, срамота! — викаше камериерката. — Колко възмутително, мис Еър! Да ударите един млад благородник, сина на вашата благодетелка, вашия млад господар!

— Господар?! Какъв господар ми е той? Да не съм прислужница?

— Не, вие сте по-долу от прислужница, защото не се издържате сама. Сядайте тук и хубаво си помислете дали сте се държали добре!

Вече ме бяха замъкнали в споменатата от мисис Рийд стая и ме тръшнаха на един стол. Опитах се да скоча като пружина, но ръцете им веднага ме задържаха.

— Щом не стоите мирно, ще трябва да ви завържем — рече Беси. — Мис Абът, дайте ми вашите жартиери, тя ще скъса моите веднага.

Мис Абът се обърна, за да освободи дебелия си крак от тъй необходимия за него жартиер. Подготовката за връзването ми — това ново унижение, което ме очакваше — отне малко от куража ми.

— Не ги сваляйте — извиках аз, — ще стоя мирно.

В подкрепа на думите си се хванах здраво за стола.

— Мислете му, ако излъжете — каза Беси и когато се увери, че наистина съм се поумирила, престана да ме държи здраво; сетне тя и мис Абът застанаха със скръстени ръце, загледани мрачно и недоверчиво в мен, сякаш се чудеха дали съм нормална.

— Никога преди не е правила такова нещо — рече най-после Беси, обръщайки се към камериерката.

— Но винаги е била в състояние да го направи — беше отговорът. — Често съм казвала на госпожата моето мнение за това дете и тя се е съгласявала е мен. То е лукаво човече. Не съм виждала момиче на нейните години, което да е толкова прикрито.

Беси не отговори; не след дълго, обръщайки се към мен, тя рече:

— Трябва да имате пред вид, мис, че сте под опеката на мисис Рийд, тя се грижи за вас. Ако ви изгони, ще трябва да отидете в приюта за бедни.

Не отговорих нищо; тези думи не бяха нови за мен? дори в спомените от най-ранното ми детство имаше намеци от подобен характер. Укорите за моята зависимост звучаха винаги като далечен монотонен припев в ушите ми: много болезнен и мъчителен, но възприеман смътно. И мис Абът се обади:

— Не трябва да си мислите, че сте равна с госпожиците и господаря Рийд, защото госпожата от доброта ви дава възможност да растете в тяхната среда. Те ще имат много пари, а вие — никак; вие трябва да бъдете покорна и да се помъчите да им се понравите.

— Това, което ви казваме, е за ваше добро — добави Беси с мек глас. — Опитайте се да бъдете послушна и приятна, тогава може би ще останете тук; но ако сте невъздържана и груба, сигурна съм, че госпожата ще ви изгони.

— Нещо повече — додаде мис Абът, — бог ще я накаже. Той ще й прати смъртта тъкмо когато се е разбесняла, и тогава къде ще отиде душата й? Хайде, Беси, да си вървим; за нищо на света не бих искала да имам нейната душа. Помолете се, мис Еър, когато останете сама, защото, ако не се покаете, някой зъл дух ще слезе през комина й ще ви отвлече.

Те излязоха, затвориха вратата и я заключиха.

Червената стая беше спалня за гости, която се използуваше много рядко, бих казала, дори никак, освен когато неочакван приток на посетители в имението Гейтсхед наложеше да се използуват удобствата й; и все пак това бе една от най-големите и най-разкошни стаи. Легло с масивни махагонови колони, със завеси от тъмночервена дамаска, стоеше в средата като някаква шатра; двата големи прозореца с винаги спуснати