транспаранти бяха полузакрити от фестоните и диплите на червена драперия; килимът беше червен; масата пред леглото бе покрита с алена покривка; стените имаха топъл бежов цвят с лек розов оттенък; гардеробът, тоалетната масичка и столовете бяха от тъмно полиран стар махагон. Сред тази тежка, мрачна обстановка на леглото се открояваше и блестеше куп струпани един върху друг дюшеци и възглавници, покрит със снежнобяла марсилска кувертюра. Не по-малко изпъкваше едно голямо, също бяло кресло с възглавнички, поставено при задния край на леглото; креслото имаше столче за крака и ми напомняше някакъв светъл трон.
Стаята беше студена (в нея рядко палеха камината), тиха (бе далеч от детската стая и кухните) и тържествена (там рядко влизаха хора). Само прислужницата идваше всяка събота, за да забърше огледалата и мебелите от лекия прах, събрал се през седмицата; мисис Рийд също идваше, но само за да провери съдържанието на някакво тайно чекмедже в гардероба, в което държеше разни документи, кутията със скъпоценностите си и миниатюра на покойния си съпруг — в тия последни няколко думи се крие тайната на червената стая — магията, която я държеше в самота въпреки величествеността й.
Мистър Рийд починал преди девет години; в тази стая той издъхнал, тук били изложени за поклонение тленните му останки, оттук изнесли ковчега му, за да го погребат, и от този ден някакво чувство на мрачно благоговение карало всички да избягват червената стая.
Беси и суровата мис Абът ме бяха оставили на един нисък стол до мраморната полица над камината; пред мен се възправяше леглото, вдясно бе високият, тъмен гардероб с убити, начупени отражения, които променяха блясъка на вратите му, вляво — прозорците със спуснати транспаранти, а едно голямо огледало между тях повтаряше празната величественост на леглото в стаята. Не бях съвсем сигурна дали Беси и мис Абът са заключили вратата и когато се реших да стана, отидох да проверя. Уви, да! Нямаше по-сигурна тъмница от моята. На връщане трябваше да мина покрай огледалото; омаяният ми поглед неволно се взря в глъбината, която то разкриваше. В тази призрачна бездна всичко изглеждаше по-студено и по-мрачно и малката странна фигурка, взираща се в мен с бледо лице, с ръце като две петна в мрака и бляскащи от страх очи, които единствени се движеха сред това мъртвило, приличаше на същинско привидение. Тази фигурка ми напомняше един от малките духове — нито добър, нито лош, — за които Беси ми разказваше вечер, че излизали от глухите, обрасли с папрат места сред блатата и плашели закъснелите пътници.
Седнах отново на стола. Обзе ме суеверен страх, но часът за неговата пълна победа още не бе настъпил — кръвта ми беше все още топла, духът на разбунтувалия се роб все още гореше в мен със стихийна сила. Трябваше да възпра буйния стремеж на мисълта си към миналото, за да се съсредоточа върху печалното настояще.
Жестоката тирания на Джон Рийд, гордото безразличие на сестрите му, неприязненото отношение на майка му, слугите, които вземаха тяхна страна — всичко това се надигна в тревожното ми съзнание като тъмна утайка в размътен кладенец. Защо винаги страдах, винаги ме заплашваха, виняха, коряха? Защо никому не можех да угодя? Защо бе безсмислено да се опитвам да спечеля нечие разположение? Илайза, която беше своеволна и егоистка, се радваше на снизхождение. Джорджиана — разглезена, зла, с подло и обидно държане — беше винаги покровителствувана. Хубостта й, розовите бузи и златните къдрици, изглежда, изтръгваха възторзите на всички и й носеха прошка за всяка простъпка. Джон, който вършеше каквото си иска, бе наказван много по-малко от мен, макар че извиваше шийките на гълъбите, убиваше малките паунчета, насъскваше кучетата по овцете, кършеше чепките на лозите в парника и късаше пъпките на най-хубавите растения в оранжерията; той наричаше майка си „старата“, често я оскърбяваше заради мургавата й кожа — а неговата не беше по-бяла, — грубо пренебрегваше волята н, често късаше и повреждаше копринените й дрехи и въпреки всичко си оставаше „милото ми момче“. А аз не смеех да се провиня в нищо, стараех се да изпълня всяко свое задължение и въпреки това всеки ден от сутрин до вечер ме наричаха непослушна, досадна, навъсена и подла.
Главата още ме болеше и кървеше от удара и падането. Никой не упрекна Джон, задето ме бе ударил съвсем без причина, а понеже се бях защитила, за да не му позволя да продължи безразсъдната си жестокост, станах предмет на всеобщо презрение.
„Това е несправедливо, несправедливо!“ — бунтуваше се съзнанието ми, тласкано от мъчителния импулс към този преждевременно узрял, макар и краткотраен порив, а решителността ми, също получила закалка, намери странно средство за спасение от непоносимия тормоз — да избягам или ако това се окаже неосъществимо, да престана да ям и да пия, та така да умра.
Как се бе вцепенила душата ми в този печален следобед! Как бе развълнуван умът ми и как се бунтуваше сърцето ми! И при какъв мрак, при каква голяма неизвестност се водеше тази душевна борба! Не можех да отговоря на непрестанния въпрос, който звучеше в мен — защо страдам така; сега, след толкова години (не зная точния им брой), разбирам това съвсем ясно.
Бях дисонанс в живота на имението Гейтсхед, не приличах на никого там, нямаше никаква хармония в отношенията ми с мисис Рийд, с нейните деца и с достойната за тях прислуга. Ако те никак не ме обичаха, аз също не ги обичах. Те не желаеха да се отнасят благосклонно към същество, което не приличаше на никого от тях, същество хетерогенно, различно по темперамент, способности и наклонности; същество безполезно, негодно да служи на техните интереси или да им доставя удоволствие; същество опасно, което таеше в себе си възмущение от отношението им и презрение към техните разбирания. Зная, че ако бях жизнерадостна, блестяща, безгрижна, изискана, красива и палава (макар че пак бих била зависима и самотна), мисис Рийд щеше по-леко да понася присъствието ми; децата й щяха да се отнасят с мен по- сърдечно; слугите щяха да бъдат по-малко склонни да ме правят изкупителна жертва за другите деца.
Денят започна да гасне в червената стая; минаваше четири часът и облачният следобед се топеше в спускащия се здрач. Дъждът още продължаваше да чука по прозореца на стълбището, а вятърът виеше в горичката отвъд имението; стана ми толкова студено, че цялата вкочанясах и смелостта ме напусна. Обичайното за мен чувство на унижение, неувереност, самота и униние падна като роса върху гаснещите главни на моя гняв. Всички казваха, че съм била лоша — дали наистина не бях такава? И що за мисъл бе тази, да умра от глад? Нали това е престъпление? Пък и готова ли съм да умра? И нима гробницата под олтара на гейтсхедската черква е примамливо убежище? Бях чувала, че в подобна гробница е погребан мистър Рийд, и като си спомних това, размислих се и започна да ме обзема страх. Не го помнех, но знаех, че ми е вуйчо — брат на майка ми, — който ме е взел при себе си, когато съм останала сираче, и в последните мигове на живота си поискал от жена си да му обещае, че ще ме гледа и издържа като свое дете. Мисис Рийд сигурно смяташе, че е изпълнила обещанието си, и това бе така, доколкото природата й го допускаше; но как би могла да обича искрено едно чуждо, натрапено в семейството й момиче, което след смъртта на мъжа й не бе свързано вече с нея с никаква връзка? Сигурно е много досадно да си обвързана с насила изтръгнатото обещание да бъдеш като родител на дете, което не обичаш, и да го виждаш постоянно в семейния си кръг — неприятно и чуждо.
Озари ме необичайна мисъл. Не се съмнявах ни най-малко, че ако мистър Рийд беше жив, щеше да се отнася с мен добре; и сега, както седях и гледах бялото легло и тънещите в полумрак стени, като от време на време обръщах смаяна поглед към мътния вече блясък на огледалото, започнах да си припомням какво съм чувала за мъртъвци, които, обезпокоени в гроба, чене са изпълнени последните им желания, се връщат отново на земята, за да накажат виновните и отмъстят за угнетените; мислех, че и духът на мистър Рийд, възмутен от несправедливото отношение към племенничката му, може да напусне убежището си — черковната гробница или неизвестният свят на покойниците — и да се яви пред мен в тази стая. Изтрих сълзите си и сподавих въздишките си, страхувайки се някоя проява на мъчителна скръб да не пробуди у някой задгробен глас желание да ме утешава или пък окръжено с ореол лице да се появи в мрака и да се наведе над мен, обзето от странно състрадание. Мисълта, че това може да ми се случи, бе утешителна, но и ужасна. Ето защо аз с все сила се опитах да се отърва от нея — опитах се да бъда твърда. Като отметнах коси от очите си, вдигнах глава и огледах смело тъмната стая. В този миг на стената блесна светлина. Дали това не беше лунен лъч, промъкнал се през някоя дупка на транспаранта? Не, лунната светлина е спокойна, а тази трептеше; докато я гледах, тя се плъзна към тавана и затрепка над главата ми. Сега съм готова да приема, че по всяка вероятност светлината е идвала от фенер — някой е вървял по моравата; но тогава в уплахата си, с опънати от вълнение нерви, помислих този игрив лъч за знак, че от онзи свят идва някой дух. Сърцето ми заби силно, кръвта нахлу в главата ми, а до ушите ми достигна шум на бързо движещи се криле; стори ми се, че някой се приближава към мен; почувствувах тежест в гърдите, нещо ме душеше, не можех да издържа повече — изтичах до вратата и отчаяно заблъсках бравата. Чуха се стъпки по коридора,
