Джейн Еър. Брулени хълмове

Гъливър“. Винаги препрочитах тази книга с възхищение. Бях уверена, че там се разказва за действителни случки и изпитвах към нея по-голям интерес, отколкото към вълшебните приказки. Що се отнася до джуджетата, след като ги бях търсила напразно под листата на дядовия зъб и камбанката, под гуглите на гъбите и под бръшляна на старите стени, стигнала бях накрая до печалния извод, че всички те са напуснали Англия и са се заселили в някоя дива страна, където горите са девствени и по-гъсти, а населението по-малобройно; от друга страна, бях уверена, че лилипутите и великаните съществуват в действителност и твърдо вярвах във възможността да предприема някой ден далечно пътешествие, за да видя със собствените си очи миниатюрните ниви, къщи, дървета и малките човечета, крави, овци и птици в едното от тези царства, както и високите като гори ниви, гигантските кучета, огромните котки и големите колкото кули мъже и жени в другото царство. Но сега, когато взех отново в ръце любимата книга и прелиствайки страница след страница, търсех в чудните й картинки онова очарование, което по-рано винаги намирах в тях, всичко ми се стори ужасяващо и мрачно: великаните изглеждаха жалки джуджета, лилипутите — зли и отвратителни гадинки, а Гъливър приличаше на унил странник в ужасни и пълни с опасности места. Затворих книгата, която не смеех повече да чета, и я оставих на масата до недокоснатата торта.

Беси свърши с бърсането на праха и разтребването на стаята, изми си ръцете и като отвори едно чекмедженце, пълно с красиви копринени и атлазени парцалчета, се зае да прави нова шапка на куклата на Джорджиана и да си пее:

В ония дни, когато скитахме безгрижно,
в ония отлетели дни…

Често бях чувала тази песен и тя винаги ми доставяше голямо удоволствие — Беси имаше приятен глас или така поне мислех. Но сега, макар гласът и да звучеше все така приятно, стори ми се, че в тази мелодия има нещо неизразимо печално. От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучеха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печал на:

Умора го мъчи, умора безмерна,
безкраен е пътят, полето е ледно.
Ще мръкне и скоро тъмата вечерна
на път ще настигне сирачето бедно.

Защо го прогониха лошите хора
из тия скали, разпилени безредно?
Умора го мъчи, безмерна умора,
но ангели бдят над сирачето бедно.

И ето че нежен ветрецът повява,
сред мрака звездите изгряват победно.
Бог в своята милост утеха му дава,
с надежда дарява сирачето бедно.

Дори и да падне от моста надвесен,
да скита в блатата изгубено, бледно,
дори и тогава бащата небесен
не ще изостави сирачето бедно.

И то продължава, върви със усмивка,
макар и към своето утро последно,
че горе, в небето, го чака почивка,
че бог е баща на сирачето бедно.

— Не плачете, мис Джейн, не плачете — рече Беси, като изпя песента докрай. Тя би могла да каже по същия начин на огъня: „Не гори!“, но нима можеше да разбере каква болка терзае сърцето ми?

Същата сутрин мистър Лойд отново дойде.

— О, вече сте на крак! — възкликна той, като влизаше в детската стая. — Е, бавачке, как се чувствува тя?

Беси отговори, че съм много добре.

— Тогава би трябвало да е по-весела. Елате при мене, мис Джейн. Нали Джейн се казвахте? А?

— Да, сър. Джейн Еър.

— Виждам, че сте плакали, мис Джейн Еър; няма ли да ми кажете защо? Боли ли ви нещо?

— Не, сър.

— Тя сигурно е плакала, защото не е могла да отиде да се повози в каретата с мисис Рийд — намеси се Беси.

— Едва ли. Тя е достатъчно голяма, за да плаче за такива глупости.

И аз бях на същото мнение и тъй като това несправедливо обвинение засегна честолюбието ми, веднага отвърнах:

— Никога не съм плакала за такива глупости. Не обичам да се возя на карета. Плача, защото съм нещастна.

— О, засрамете се, мис Джейн! — каза Беси.

Добрият аптекар изглеждаше малко озадачен. Стоех пред него и той ме гледаше втренчено. Имаше малки сиви очички, без особен блясък, но мисля, че сега бих ги нарекла проницателни. Лицето му беше грубовато, но добродушно. Аптекарят ме гледа дълго, после рече:

— Защо се разболяхте вчера?

— Падна — отново побърза да каже Беси.

— Паднала ли? Та нали казахме, че е голямо момиче? Нима още не се е научила да ходи? Тя сигурно е осем-девет годишна.

— Удариха ме, затова паднах — троснато отвърнах аз, изпитала отново чувство на оскърбена гордост; — но не от това се разболях.

Мистър Лойд взе щипка енфие и я смръкна. Когато прибираше в джоба на жилетката си енфието, раздаде се силен звън, с който викаха слугите за обед; аптекарят знаеше за какво звънят.

— Бавачке, това е за вас — каза той, — можете да слезете долу. А докато се върнете, ще си поговорим за нещо сериозно с мис Джейн.

Беси с удоволствие би останала, но се налагаше да излезе, понеже слугите в имението Гейтсхед бяха длъжни най-строго да спазват установеното за обед и вечеря време.

— Значи, вие сте се разболели не от това, че сте паднали. Тогава от какво? — продължи мистър Лойд, когато Беси излезе.

— Оставиха ме заключена в стаята, където живее един дух, докато се мръкна съвсем.

Мистър Лойд се усмихна и веднага след това се намръщи.

— Дух ли? Е, вие, види се, сте съвсем дете. Страх ли ви е от духове?