неудържим гняв и възмущение, което преди бе пробудило силите на злото у мен, Джон сметна за по- благоразумно да се откаже от намерението си, избяга, сипейки проклятия, и се развика, че съм му разбила носа. Аз наистина го ударих с юмрук по въпросната част от лицето колкото можех по-силно и когато видях, че този удар, а може би и яростният ми вид го изплашиха, изпитах непреодолимо желание да използувам докрай това предимство; но той избяга при майка си. Чух го, че разплакано започна да разправя как аз, „гадната Джейн“, съм налетяла върху него като бясна котка. Майка му строго го прекъсна:
— Не ми говори за нея, Джон; нали ти забраних да общуваш с това момиче. То не заслужава никакво внимание. Не желая нито ти, нито твоите сестри да говорят с него.
Но тук аз, като се наведох над перилата на стълбата, изведнъж, неочаквано и за самата себе си, извиках:
—
Мисис Рийд беше пълна жена, но чула тези странни и дръзки думи, като вихър се понесе по стълбите, сграбчи ме, замъкна ме в детската стая и тръшвайки ме на моето легло, ми заповяда строго до вечерта да не мърдам оттам и да не съм посмяла да си отворя устата.
— Какво ли щеше да каже вуйчо, ако беше жив! — рекох аз почти неволно.
Казвам
— Какво?! — изсъска мисис Рийд. В сивите й очи, обикновено студени и „покойни“ се появи известен страх; тя пусна ръката ми и се втренчи в мен, сякаш искаше да разбере какво стои пред нея — дете или зъл дух. Нямаше връщане назад — трябваше да продължа в същия тон:
— Вуйчо е на небето, той вижда всичко и знае какво мислите и вършите, татко и майка — също; те знаят, че ме затваряте по цели дни и искате да умра.
Мисис Рийд бързо се окопити; тя с все сила ме раздруса, сетне ми зашлеви два плесника през ушите и си отиде, без да каже дума. Затова пък Беси цял час ми чете морал, доказвайки ми съвсем убедително, че съм най-злото и невъзпитано дете, което се е раждало някога на земята. Бях готова да й повярвам, защото съзнавах, че в гърдите ми бушуват само лоши чувства.
Мина ноември, мина декември, мина и половината от януари. В Гейтсхед както винаги отпразнуваха весело Рождество Христово и Нова година; всички получиха подаръци, мисис Рийд даде обеди и вечери. Аз, разбира се, бях изключена от тези развлечения: участието ми в тях се ограничаваше с това всеки ден да гледам как се тъкмят Илайза и Джорджиана и как отиват в гостната, облечени във фини муселинени рокли, с червени шарфове и с грижливо навити къдрици; да слушам звуците на пианото или арфата, които долитаха отдолу, суетнята на лакеите, звъна на кристала и порцелана, когато се поднасяха закуските и напитките, глъчката на гостите, която се носеше от гостната при всяко отваряне на вратата. Изморена от това занимание, аз напусках площадката на стълбите и се връщах в тихата и пуста детска стая. Там, макар да ме обземаше тъга, не се чувствувах нещастна.
Право да си кажа, нямах никакво желание да бъда в компания, тъй като хората много рядко ми обръщаха внимание; и ако Беси беше малко по-приветлива и по-общителна, бих предпочела хиляди пъти спокойните вечери с нея пред възможността да ме следи строгото око на мисис Рийд в стая, пълна с дами и господа. Но щом облечеше младите госпожици, Беси отиваше в кухнята или в стаята на икономката, вместо да скучае с мен, и почти веднага вземаше със себе си свещта. В такива моменти аз седях с куклата си на колене, докато гаснеше огънят в камината, и постоянно се озъртах да видя дали в полутъмната стая няма някое по-лошо от мен същество; и когато в камината оставаха да тлеят само тъмночервени въглени, бързо се събличах, дърпайки с всичка сила шнурчетата на роклята си, и търсех убежище от студа и мрака в леглото си. Винаги си лягах с куклата: всяко човешко същество изпитва нужда да обича нещо и понеже липсваха по-достойни обекти за това чувство, съумявах да намеря радост в привързаността си към вехтата, парцалива кукла, която приличаше повече на градинско плашило.
Сега ми се вижда странна глупавата нежност, която изпитвах тогава към тази малка играчка, смятайки я едва ли не за живо същество, способно да чувствува. Не можех да заспя, ако не я загърнех в нощницата си; и когато тя лежеше до мен на топло и под моя закрила, бях сравнително щастлива и смятах, че трябва да бъде щастлива и тя.
Дълги ми се струваха часовете, прекарани в очакване да се разотидат гостите и да чуя стъпките на Беси по стълбите; понякога тя идваше за напръстник или ножица или пък да ми донесе нещо за вечеря — козунак или питка със сирене; докато се хранех, тя седеше на края на леглото ми, а след това подвиваше добре завивките ми, целуваше ме два пъти и казваше: „Лека нощ, мис Джейн.“ Когато Беса биваше така нежна, тя ми изглеждаше най-доброто, най-хубавото и най-милото създание на света и аз горещо желаех винаги да е приветлива и блага и никога да не ме блъска, мъмри и обременява с излишна работа, както често се случваше. Сега мисля, че Беси Лий ще да е била природно надарен човек: всяка работа й спореше и тя умееше чудесно да разказва — за това съдя по впечатленията, останали у мен от нейните приказки. Беше и хубавичка — ако вярно си спомням чертите и фигурата й. В паметта ми изпъква стройна млада жена, чернокоса и тъмноока, с много правилни черти и свеж, здрав вид. Ала Беси имаше припрян и капризен нрав и много смътни представи за безпристрастие и справедливост; дори такава аз я предпочитах пред всички останали обитатели на имението Гейтсхед.
Беше петнадесети януари, около девет часа сутринта. Беси бе отишла долу да закусва; братовчедките ми още не бяха извикани при майка им; Илайза си слагаше шапката и старото, топло палто, за да отиде да нахрани кокошките — вещо, което й доставяше голямо удоволствие. Тя с не по-малко удоволствие продаваше яйцата им на икономката и скътваше получените пари. Илайза бе страшна стипца и родена за търговка. Тя не само продаваше яйца и пилета, а и правеше големи пазарлъци с градинаря за разни коренчета на цветя, разсади и семена — мисис Рийд бе заставела този човек да купува от дъщеря й всичко, което тя отглеждаше в лехата си и което би желала да продаде. А Илайза би продала и косата си, стига това да й донесеше добра печалба. Тя криеше парите си по всички ъгли, завивайки ги в парцалчета или стари книжки, с които бяха навивали косата й; ала когато част от съкровищата й бе открита от камериерката, Илайза, страхувайки се, че един ден може да изгуби скъпоценното си имущество, се съгласи да го предаде на майка си за съхранение, но, разбира се, със страшна лихва — петдесет-шестдесет процента. Тази лихва тя събираше на всеки три месеца и с най-голямо старание вписваше сметките в специална тетрадка.
Джорджиана седеше на високия стол пред огледалото и се решеше, вплитайки в къдриците си изкуствени цветя и избелели пера — намерила бе на тавана пълно чекмедже с такива украшения. Аз оправях леглото си, защото Беси ми беше казала много строго да свърша това, преди да се върне (напоследък тя често ме използуваше за своя помощница и ме караше да разтребвам стаята, да бърша праха по столовете и пр.). Като застлах леглото с одеялото и сгънах нощницата си, отидох до прозоречната ниша, за да прибера разхвърляните там книги с картинки и домакинските принадлежности на куклите, но рязкото предупреждение на Джорджиана да не пипам играчките й ме спря (малките столчета и огледала, чудесните чинийки и чашки бяха нейни); и тогава от нямане какво да правя, започнах да дъхам върху цветята, с които студът бе украсил прозореца, и като размразих малка част от стъклото, отправих поглед към скованата от суровия мраз градина, където всичко изглеждаше неподвижно и мъртво.
От прозореца се виждаше къщичката на вратаря и настланата с чакъл алея и тъкмо когато успях да разширя зрителното си поле сред сребристобелите ледени цветя, пътната врата се разтвори широко и вътре влезе една карета. Гледах равнодушно как тя се приближава по алеята; в Гейтсхед често пристигаха карети, но с нито една от тях не идваха гости, които биха представлявали интерес за мен. Каретата спря пред вратата, раздаде се силният звън на входния звънец и новодошлият бе приет. Всичко това ни най- малко не ме засягаше и незаангажираното ми внимание скоро беше привлечено от по-интересна гледка — една малка гладна червеношийка, която долетя и зачурулика сред голите вейки на черешката, израсла до самия прозорец. Остатъкът от закуската ми — хляб и мляко — още стоеше на масата и като нароних трохи от хляба, задърпах с все сила рамката на прозореца, за да изсипя трохите на корниза; в този момент при мен дотича Беси.
— Мис Джейн, сваляйте веднага престилката! Какво правите там? Михте ли си ръцете и лицето тази сутрин?
Преди да отговоря, аз задърпах отново рамката на прозореца, защото исках непременно да хвърля трохите на птичката; успях да отворя и трохите се посипаха навън — едни от тях паднаха на каменния корниз, а други — на черешовия клон. Щом затворих прозореца, отвърнах:
