Джейн Еър. Брулени хълмове

— Да, от духа на мистър Рийд; нали той е умрял в онази стая и там е лежал. Нито Беси, нито който и да е, смее да влезе там нощем, ако не се налага да стори това. Беше жестоко — да ме затворят там сама, в тъмното! Толкова жестоко, че никога няма да го забравя!

— Глупости! За това ли се тревожите? И денем ли ви е страх?

— Не, но нали скоро пак ще мръкне. А аз съм нещастна, много нещастна и заради други неща.

— Какви други неща? Няма ли да ми кажете?

Как ми се искаше да дам пълен отговор на този въпрос! Но ми беше трудно да намеря подходящи думи. Децата могат да изпитват силни чувства, но не са в състояние да ги анализират; а дори ако успеят отчасти да ги анализират в ума си, не знаят как да изразят това с думи. Аз обаче много се страхувах да не изпусна този пръв и единствен случай да облекча своята печал, като я споделя, и след неловко мълчание най-после можах да дам, ако не пълен, то правилен отговор:

— Първо, аз нямам нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри.

— Ала имате добра вуйна и братовчеди! Отново замълчах, после смотолевих:

— Но нали Джон Рийд ме удари така силно, че паднах, а вуйна ме заключи в червената стая!

Мистър Лойд отново извади кутийката с енфието.

— Нима не ви харесва имението Гейтсхед? — попита той. — Не сте ли благодарна, че живеете в такъв прекрасен дом?

— Това не е мой дом, сър, а Абът казва, че прислугата имала по-голямо право от мен да живее тук.

— Ами! Толкова ли сте глупава, че да искате да напуснете такава хубава къща?

— Ако имаше къде, с радост щях да се махна оттук; но аз не ще мога да се махна от Гейтсхед, докато не стана голяма.

— А може и да го напуснете, кой знае! Нямате ли други роднини освен мисис Рийд?

— Мисля, че не, сър.

— А по бащина линия?

— Не зная: попитах веднъж вуйна и тя ми каза, че може би съм имала някакви бедни роднини с неблагороден произход, които носят името Еър, но не знаела нищо положително.

— А ако наистина има такива, бихте ли искали да живеете при тях?

Аз се замислих. Бедността плаши дори възрастните, камо ли децата: те не могат да си представят бедни хора, които изкарват прехраната си честно, с труд и прилежание; думата бедност поражда у тях единствено представата за дрипи, оскъдна храна и загаснало огнище, за грубост и низки пороци; за мен пък бедността бе равносилна на падение.

— Не, не ми се иска да живея у бедни хора — отговорих аз.

— Дори и да са добри към вас?

Поклатих глава: не можех да разбера откъде ще се вземе у бедните доброта; и после — ще усвоя техния жаргон, техните привички, ще остана неука — с една дума, ще заприличам на онези жени, които виждах понякога пред техните схлупени къщурки в село Гейтсхед да бавят децата си или да перат — не, не бях способна на такъв героизъм, не исках да купя свободата си на такава висока цена.

— Но нима роднините ви са толкова бедни? Работници ли са?

— Не зная. Вуйна казва, че ако имам някакви роднини, те са сигурно просяци; а аз не бих искала да прося.

— Бихте ли желали да ходите на училище?

Отново се замислих: едва ли съм имала тогава ясна представа какво значи училище. Беси казваше, че това било място, където младите госпожици носели колосани якички, седели изправени на чиновете си и се учели на взискателност и добри маниери. Джон Рийд пък мразеше училището и хулеше учителя си; но вкусовете на Джон Рийд не бяха за мене закон и ако сведенията на Беси за училищната дисциплина (тя ги имаше от младите госпожици, в семейството на които бе живяла, преди да дойде в Гейтсхед) донякъде ме плашеха, разказите й за различните познания, придобити там от същите млади госпожици, ми изглеждаха много примамливи. Тя ги хвалеше, че умеели да рисуват красиви пейзажи и цветя, да пеят и да свирят на пиано, да плетат кесийки и да превеждат от френски; и ето че у мен се пробуди желание да стана като тях. Освен това училището обещаваше коренна промяна; дълъг път, пълно скъсване с Гейтсхед, начало на нов живот.

— Много ми се иска да ходя на училище! — завърших гласно размишленията си аз.

— Е, кой знае какво може да се случи — каза мистър Лойд, като ставаше. — Детето се нуждае от промяна на въздуха и мястото — добави той сякаш на себе си, — нервите му не са в ред.

Беси се върна и в същия миг до ушите ми достигна шумът на пристигащата карета, чиито колела хрущяха по настланата с чакъл алея.

— Дали това не е господарката ви, Беси? — попита мистър Лойд. — Бих искал да поговоря с нея, преди да си вървя.

Беси го покани да мине в трапезарията и му показа пътя. Като имам пред вид това, което се случи после, мога да заключа, че аптекарят се е осмелил да посъветва вуйна ми да ме даде в училище; и този съвет е бил без съмнение приет много охотно, защото една вечер, когато лежах в леглото си, а Беси и Абът бяха също в детската стая и шиеха, Абът, мислейки, че вече спя, каза на Беси, с която говореха на тази тема:

— Госпожата сигурно е много радостна, че ще се отърве от това досадно, невъзпитано дете, което сякаш следи всички ни и все крои нещо. — Изглежда, Абът ме смяташе за някой малък Гай Фокс2.

Сега за пръв път чух от устата на мис Абът, като разговаряше с Беси, че баща ми бил беден пастор; че майка ми се омъжила за него против съвета на близките си, които смятали този брак за неравен; че дядо ми бил много разгневен от нейното непокорство и я изгонил, без да й даде дори петак; че една година след сватбата баща ми заболял от тифус — заразил се, като ходел по домовете на бедняците в големия фабричен град, където бил ръкоположен и в който върлувала тази болест; че майка ми пък се заразила от него и месец след смъртта му го последвала в гроба.

Когато чу всичко това, Беси въздъхна и забеляза:

— Но нали трябва да ни е жал и за клетата мис Джейн, Абът?

— Разбира се — отвърна Абът, — ако тя бе добро и хубаво момиче, може би щяхме да я съжаляваме, че е сам-самичка в света, но кой ще вземе да съжалява такова отвратително същество!

— Вярно, малцина биха го сторили — съгласи се Беси. — Разбира се, че хубавица като мис Джорджиана на нейно място ще трогва много повече хората.

— Да; аз обожавам мис Джорджиана! — възкликна възторжено Абът. — Милото дете! Такива дълги къдрици и сини очи, такава прелестна руменина — сякаш се е начервила!… Знаеш ли, Беси, много ми се яде тази вечер хляб, препечен със сирене и яйце.

— И на мене, но с пържен лучец. Хайде да вървим долу.

И те излязоха.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

От разговора, който водих с мистър Лойд, и от току-що споменатите думи на Абът аз почерпих нова надежда, достатъчна, за да се яви у мен желание да оздравея; изглежда, скоро щеше да настъпи промяната, към която се стремях и която мълчаливо очаквах. Обаче тази промяна се забави — минаха дни и месеци. Оздравях, но не чувах нито един намек за онова, което тогава ме интересуваше. Мисис Рийд често ме гледаше сурово, ала, много рядко казваше нещо. Откак се бях разболяла, тя бе поставила още по-рязка граница между мен и децата си: даде ми отделна стаичка, където спях сама, хранех се също сама и прекарвах всичкото си свободно време в детската стая, а братовчедите ми стояха все в гостната. Но мисис Рийд не казваше нито дума за постъпването ми в училище; въпреки това аз чувствувах инстинктивно, че тя няма да ме търпи дълго под своя покрив: когато погледът й се спреше на мен, той изразяваше по-силно от преди дълбока и непреодолима омраза.

Илайза и Джорджиана, спазвайки онова, което очевидно им бе казано, се стремяха да разговарят с мен колкото може по-малко. Винаги, щом ме зърнеше, Джон издуваше с език бузата си и веднъж се опита отново да ме удари, но тъй като аз веднага се нахвърлих върху него, обзета от същото чувство на