Джейн Еър. Брулени хълмове

— Не, Беси, току-що забърсах праха.

— Ужасно, небрежно момиче! А какво вършехте сега? Цялата сте червена, сякаш сте направили някоя пакост, Защо отваряхте прозореца?

Спестих си труда да отговоря, защото Беси явно бързаше много и нямаше време да слуша обясненията ми; тя ме замъкна до умивалника, немилостиво, но за щастие бързо изми лицето и ръцете ми с вода и сапун, избърса ме с груба кърпа, приведе в ред косите ми с една остра четка, свали престилката ми, изтласка ме на площадката на стълбите и ми каза да вървя право долу, защото ме чакали в трапезарията.

Искаше ми се да попитам кой ме чака и там ли е мисис Рийд, но Беси бе вече изчезнала, затръшвайки вратата на детската стая. Заслизах бавно по стълбите. Почти от три месеца мисис Рийд не ме бе викала при себе си; държеха ме все в детската стая, затова двете трапезарии и гостната вече ми вдъхваха страх и аз не се решавах да влизам там.

Озовах се сама в безлюдния коридор; стигнах до вратата на трапезарията и спрях пред нея уплашена и разтреперана. Каква жалка страхливка бе направил от мен в онези дни страхът, породен от несправедливите наказания! Боех се да се върна в детската стая, боех се и да вляза в трапезарията; изминаха десет минути на вълнение и колебание, когато настойчиво звънене от трапезарията ме накара да се реша; трябваше да вляза.

„Кой би могъл да ме търси? — питах се аз, натиснала с две ръце мъчно подвижната дръжка на вратата, която една-две секунди не се помръдна въпреки моите усилия. — Кого ще видя сега освен вуйна? Мъж или жена?“ Дръжката поддаде, вратата се отвори и аз влязох, направих нисък поклон и като вдигнах очи, видях някаква черна колона или поне такова впечатление добих на пръв поглед от правата, тънка, облечена в черно фигура, застанала върху килима: мрачното й лице ми напомняше изсечена от камък маска — капителът на колоната.

Мисис Рийд седеше както винаги до камината; тя ми даде знак да се приближа. Когато сторих това, тя ме представи на каменния непознат с думите:

— Ето момичето, за което се отнесох към вас.

Той — тъй като това беше мъж — бавно обърна глава към мястото, където стоех: сивите му очи, които проблясваха под настръхналите вежди, се впиха изпитателно в мен и той каза важно, с басов глас:

— Дребна е; на колко е години?

— На десет.

— Толкова много? — недоверчиво забеляза непознатият и продължи да ме разглежда внимателно, а малко след това попита:

— Как се казваш, момиче?

— Джейн Еър, сър.

Като изрекох това, погледнах непознатия; той ми се стори много висок (нали бях толкова дребна!); чертите му бяха едри и в хармония с вида му — сурови и резки.

— Е, Джейн Еър, ти добро дете ли си?

Невъзможно бе да отговоря на този въпрос утвърдително: всички в малкия свят, в който живеех, бяха на противното мнение. Аз мълчех. Мисис Рийд отвърна вместо мен, като поклати изразително глава и рече:

— Може би колкото по-малко говорим за това, мистър Брокълхърст, толкова ще е по-добре…

— Много жалко. В такъв случай ще трябва да си поговорим с нея.

Фигурата му се пречупи в кръста и той седна в креслото срещу мисис Рийд.

— Ела насам — каза той.

Прекосих килима пред камината; мистър Брокълхърст ме накара да застана точно пред него. Чак сега, когато той беше почти на еднаква височина с мен, видях добре лицето му. Какъв голям нос! Каква уста! Какви дълги, щръкнали напред зъби!

— Няма по-неприятно нещо от непослушно дете, особено ако то е момиче — поде мистър Брокълхърст. — Знаеш ли къде отиват лошите хора, когато умрат?

— В ада — последва моят предварително готов и правоверен отговор.

— А какво представлява адът? Можеш ли да ми обясниш?

— Той представлява бездна, пълна с жарава.

— Искаш ли да паднеш в тази бездна и вечно да гориш там?

— Не, сър.

— Тогава какво трябва да правиш, за да не отидеш в ада?

Не отговорих веднага; когато сторих това, отговорът ми не търпеше никаква критика:

— Ще се помъча да бъда здрава и да не умра.

— Как така? И по-малки деца от теб умират всеки ден. Само преди два-три дни погребах едно петгодишно дете — добро малко дете; душата му сега е в рая. Съмнявам се дали това ще може да се каже за теб, ако бог те призове.

Тъй като не бях в състояние да разсея съмненията му, аз спрях поглед на големите му крака, проточени върху килима, и въздъхнах — искаше ми се да бягам от него през девет земи в десета.

— Надявам се, че тази въздишка се изтръгна от сърцето ти и че се разкайваш, задето си причинила толкова неприятности на прекрасната си благодетелка.

„Благодетелка! Благодетелка! — повтарях си аз. — Всички казват, че мисис Рийд е моя благодетелка. Ако е наистина така, «благодетелка» трябва да е нещо лошо.“

— Молиш ли се сутрин и вечер? — продължаваше да ме разпитва моят следовател.

— Да, сър.

— Четеш ли Библията?

— Понякога.

— С удоволствие ли? Обичаш ли я?

— Обичам да чета „Откровение“, книгата на пророк Данаил, „Битие“, пророк Самуил, малка част от „Изход“3 и някои части от книгите „Царства“ и „Хроники“, както и книгите на Йов и Йоан.

— А псалмите? Сигурно ги обичаш?

— Не, сър.

— Не? О, какъв ужас! Аз имам малко момче, по-малко от теб, но вече знае наизуст шест псалма и когато го попиташ какво предпочита — да изяде парче сладкиш или да научи стих от някой псалм, то отговаря: „Предпочитам, разбира се, стих! Нали ангелите пеят псалми! Аз искам още тук, на земята, да бъда малък ангел.“ Тогава синът ми получава две парчета сладкиш като награда за своето благочестие.

— Псалмите не са интересни — забелязах аз.

— Това показва, че имаш зло сърце и трябва да молиш бога да го промени, да ти даде друго, чисто; да ти вземе каменното сърце и да ти дари човешко, от плът.

Тъкмо се готвех да попитам как ще бъде извършена тази операция на сърцето ми, мисис Рийд ме прекъсна, като ми каза да седна. След това тя продължи разговора сама.

— В писмото, което ви писах преди три седмици, мистър Брокълхърст, струва ми се, загатнах, че това момиче не притежава характер и наклонности, каквито бих желала да има. И ако я приемете в Лоудското училище, много ще ви моля директорката и учителките да следят колкото може по-строго нейните прояви и да водят борба с най-големия й недостатък — склонността към лъжа. Нарочно казвам това пред тебе, Джейн, за да не се опитваш да мамиш мистър Брокълхърст.

Не току-тъй аз се боех, не току-тъй мразех мисис Рийд! Тя постоянно ме засягаше жестоко. Никога не бях щастлива в нейно присъствие. Колкото и точно да изпълнявах онова, което ми казваше, колкото и усърдно да се мъчех да й угодя, мисис Рийд пренебрегваше всичките ми усилия и отговаряше на тях с изказвания като току-що споменатото. И сега това обвинение, хвърлено в лицето ми пред чужд човек, ме нарани дълбоко. Досещах се смътно, че тя иска предварително да ме лиши от вяра в новия живот, който ми бе отредила; долавях, макар че не бих могла да изразя това с думи, че тя сее омраза и жестокост към мен по пътя на бъдещия ми живот; виждах, че мистър Брокълхърст вече ме смята за лукаво и лошо дете. Но как можех да се боря с тази несправедливост?!