Джейн Еър. Брулени хълмове

„Разбира се, никак“ — реших аз, като се мъчех да сдържа плача си и бързо изтрих няколко сълзи, които издаваха моята безпомощност и мъката ми.

— Притворството е наистина много неприятен недостатък у децата — заяви мистър Брокълхърст. — То е сродно на лъжата, а всички лъжци ще бъдат потопени в езеро от разтопена сяра. Във всеки случай, мисис Рийд, тя ще бъде под надзор. Ще говоря за това с мис Темпъл и с учителките.

— Бих искала тя да бъде възпитавана в съответствие с бъдещото й положение — продължи благодетелката ми: — нека я научат да бъде скромна и полезна. Що се отнася до ваканциите, тях с ваше позволение тя ще прекарва в Лоуд.

— Вашите решения, мадам, са много разумни — отвърна мистър Брокълхърст. — Смирението — тази висша християнска добродетел — е най-характерната черта на възпитаничките на Лоуд; затова аз изисквам тя да се развива у децата най-грижливо; проучвах въпроса как по-успешно да се подтиска у децата светското чувство на гордост и представете си, онзи ден успях да получа приятно потвърждение на постигнатите от мен успехи; по-малката ми дъщеря Огъста посети с майка си училището и като се върна в къщи, възкликна: „О, татенце, колко кротки и скромни са всички момичета в Лоуд — с косите, прибрани зад ушите, с дългите престилки и с празните торбички на кръста те приличат съвсем на бедни деца. Гледаха ни с мама така, сякаш никога не са виждали копринени рокли.“

— Много ми е приятно да чуя това — рече мисис Рийд. — Дори да бях обиколила цяла Англия, едва ли щях да намеря по-подходяща възпитателна система за дете като Джейн Еър. Последователност, драги мистър Брокълхърст, последователност във всичко — ето какво обичам аз.

— Първото задължение на християнина, мадам, е да бъде последователен. Що се отнася до Лоуд, там на този принцип е подчинено всичко: скромната храна и облекло, простичките условия на живот закаляват характера и приучват към твърдост — ето какъв е животът на питомците на Лоуд.

— Съвсем правилно, сър. Значи, мога да разчитам, че момичето ще бъде прието в Лоуд и възпитавано в съответствие с неговото положение и изгледи за бъдещето.

— Разбира се, мадам; ще я приема в този дом на избрани души. И се надявам, че ще бъде благодарна за неоценимото предимство, което й се дава.

— Знайте, мистър Брокълхърст, че ще ви я пратя колкото може по-скоро, защото, уверявам ви, жадувам да се освободя от една отговорност, която стана напоследък твърде обременителна за мен.

— Разбира се, разбира се, мадам! А сега довиждане! Ще бъда отново в имението ми Брокълхърст след една-две седмици: моят добър приятел, архидяконът, за нищо на света няма да ме пусне по-рано. Но аз ще уведомя мис Темпъл да очаква новата възпитаничка, тъй че няма да има никакви трудности при приемането й. Довиждане!

— Довиждане, мистър Брокълхърст; поздравете от мен съпругата и голямата си дъщеря, както и Огъста, Тиъдор и младия господин Броутън Брокълхърст!

— Непременно, госпожо. Момиче, ето ти книгата „Наставник на детето“; прочети я и се моли, особено при онази част, в която се дава „Описание на внезапната и ужасна смърт на Марта Дж., лошото момиче, предало се в плен на лъжата и измамата.“

С тези думи мистър Брокълхърст ми подаде една тънка подвързана книжка и като позвъни да докарат каретата му, си тръгна.

Мисис Рийд и аз останахме сами. Изминаха няколко минути в мълчание; тя шиеше, а аз я наблюдавах. Тогава трябва да е била на тридесет и шест — тридесет и седем години. Мисис Рийд бе добре сложена жена, със здрави плещи и силни ръце, нисичка и макар набита, не много пълна. Тя имаше едро лице с голяма и силно развита долна челюст; челото й беше ниско, брадичката — издадена напред, устата и носът — правилни; под светлите й вежди блестяха очи, в които нямаше ни капка състрадание. Кожата на мисис Рийд бе мургава, матова; косите — почти сламеножълти, здравето й — желязно: не знаеше какво е болест. Грижлива и добра стопанка, тя здраво държеше в ръцете си имението и арендаторите се бояха от нея, само децата й понякога не й се подчиняваха и й се присмиваха. Обличаше се с вкус и умееше да носи красивите си тоалети с достойнство.

Седнала на един нисичък стол на няколко крачки от нейното кресло, аз разглеждах внимателно фигурата и чертите на лицето й. В ръката си държех трактата за внезапната смърт на лъжкинята, който трябваше да ми служи като предупреждение. Това, което стана преди малко тук — думите, казани за мен от мисис Рийд на мистър Брокълхърст, целият тон на този разговор, — бе съвсем прясно в съзнанието ми и звучеше грубо и оскърбително; спомнях си всяка дума с такава болка, с каквато я бях чула, и у мен се надигаше страшно негодуване.

Мисис Рийд вдигна глава: очите й срещнаха моите, пръстите й спряха ловките си движения.

— Излез оттук, върви си в детската стая — рече заповеднически тя.

Навярно погледът ми или нещо друго в мен й се е сторило предизвикателно, защото в думите й звучеше крайно, макар и сдържано раздразнение. Аз станах и отидох до вратата, после се върнах, прекосих цялата стая и се приближих до прозореца, а сетне до нея.

Трябва да й говоря: съвсем безжалостно ме гълчат и не мога да не отвърна на това. Но как? С какво да се противопоставя на врага си? Събрах сили и нанесох дръзко удара:

— Аз не съм лъжкиня! Ако бях такава, щях да кажа, че ви обичам, но аз ви заявявам, че не ви обичам; след Джон мразя вас най-много от всичко на света! А тази книга за лъжкинята можете да дадете на дъщеря си Джорджиана — тя лъже, не аз!

Ръцете на мисис Рийд все още лежаха върху ръкоделието й; леденият й поглед още бе впит смразяващо в моя.

— Е, свърши ли? — попита тя с тон, с който човек се обръща към възрастен противник, а не към дете.

Очите й, гласът й възбудиха още повече омразата ми към нея. Треперейки от глава до пети, обхваната от неудържимо вълнение, аз продължих:

— Радвам се, че не сте ми кръвна роднина! Никога вече, докато съм жива, няма да ви кажа „вуйно“! За нищо на света няма да дойда да ви видя, когато порасна; и ако някой ме попита обичала ли съм ви и как сте се отнасяли с мен, ще кажа, че само като си помисля за вас, цялата настръхвам и че сте се отнасяли с мен ужасно жестоко!

— Как смееш да говориш така, Джейн Еър?!

— Как смея ли, мисис Рийд? Как смея? Смея, защото казвам истината. Мислите, че съм лишена от чувства и нямам нужда от обич, от ласки? Грешите! Не мога да живея така; а вие не знаете какво е милост. Никога не ще забравя как ме тикнахте в червената стая грубо и жестоко и ме заключихте там — докато съм жива няма да го забравя! Едва не умрях от страх, задавях се от сълзи, молех ви: „Имайте милост, имайте милост към мен, вуйно!“ А вие ме наказахте толкова жестоко само защото лошият ви син ме удари без причина и ме повали на пода. Сега ще разказвам това на всички, които ме попитат. Хората мислят, че сте добра жена, но вие сте лоша, коравосърдечна. Лъжкиня сте вие, не аз!

Още не бях свършила и душата ми бе обзета от трепетно, непознато досега за мен чувство на свобода и тържество. Сякаш се разкъсаха някакви невидими окови и неочаквано, след упорита борба, се озовах на свобода. Не без причина се появи това чувство: мисис Рийд, както изглежда, се изплаши; ръкоделието се плъзна по коленете й и падна; тя вдигна ръце, люлеейки се в креслото си, и дори лицето й се изкриви, сякаш тя щеше да се разплаче.

— Грешиш, Джейн! Какво ти е? Защо трепериш така? Искаш ли малко вода?

— Не, мисис Рийд.

— Може би все пак искаш нещо, Джейн? Уверявам те, желая да бъда твой приятел.

— Не, това не е вярно. Вие казахте на мистър Брокълхърст, че имам лош характер и че съм склонна към лъжа; аз пък ще разкажа на всички в Лоуд каква сте и как сте постъпвали с мен!

— Джейн, ти не разбираш причината за това: недостатъците на децата трябва да се изкореняват.

— Не съм лъжкиня! — извиках аз със силен, яростен глас.

— Но, Джейн, трябва да се съгласиш, че си невъздържана! Сега, мое момиче, върви в детската стая и си полегни малко.

— Не съм ваше момиче и няма да лягам никъде! По-скоро ме пращайте в училището, мисис Рийд, всяка минута тук ми е омразна.