надникне отвъд; встрани се простираше една покрита веранда, а средата на градината, разделена на множество лехи, бе оградена от широки алеи. За тези лехи се грижеха ученичките — всяка от тях имаше своя леха. През лятото, когато там са цъфтели много цветя, лехите сигурно са били красиви; но сега, в края на януари, те бяха попарени и повехнали. Оглеждах всичко наоколо и треперех: денят беше студен за игри на открито — наистина дъжд не валеше, но бе паднала гъста и влажна жълта мъгла, а краката ни шляпаха из локвите от поройния дъжд, валял предишния ден. Най-здравите момичета почнаха да тичат и да играят, а бледите и слабичките се събраха на купчини на верандата, търсейки защита от студа; и когато влагата на мъглата започна да прониква до костите им, чух продължителна глуха кашлица.
До този момент не бях говорила още с никого и никой, изглежда, не ми обръщаше внимание. Стоях самичка настрана, но бях свикнала със самотата и тя не ми тежеше много. Облегнах се на една от колоните на верандата, хубавичко се загърнах в сивото си наметало и опитвайки се да забравя студа, който ме пронизваше цялата, и незадоволения глад, който ме мъчеше, отдадох се на съзерцание и размисъл. Мислите ми бяха смътни и откъслечни, та не си струва да ги отбелязвам; още не знаех къде всъщност се намирам; Гейтсхед и досегашният ми живот като че ли бяха останали безкрайно далеч; настоящето ми се струваше необикновено и неясно, а бъдещето изобщо не можех да си представя. Обгърнах с поглед уединената, сякаш манастирска градина, а после спрях очи върху сградата на пансиона — голяма постройка, половината от която изглеждаше стара и извехтяла, а останалата половина — съвсем нова. В новата част, където се намираха класната стая и спалнята на ученичките, прозорците бяха с много пречки и с решетки като на някаква черква; на една каменна плоча над входа прочетох следния надпис:
Това крило бе възстановено в лето господине… от Нейъми Брокълхърст от имението Брокълхърст, находящо се в това графство
Нека вашата светлина свети на человеците, та те да видят добрите ви дела и да прославят небесния ви баща
Прочетох много пъти този текст: чувствувах, че той все трябва да има някакво значение, но аз не бях в състояние да го разбера. Когато се бях замислила над значението на думата „институт“ и се опитвах да намеря връзката между началния текст на надписа и стиха на светото писание, чух някой да кашля зад гърба ми и се обърнах. Недалеч, на една каменна скамейка, седеше момиче: навело се над една книга, то, както ми се стори, бе всецяло погълнато от нея. „Раселас“7 — заглавието на книгата, което прочетох от мястото, където стоях, ми се видя много странно и поради това привлекателно. Като обърна един лист, момичето случайно вдигна очи и аз направо го попитах:
— Интересна ли е книгата?
Бях вече решила да го помоля да ми даде тази книга, когато я прочете.
— Харесва ми — отговори то след кратка пауза, през която ме огледа внимателно.
— А за какво се разказва в нея? — продължих аз.
Не зная откъде намерих смелост да заговоря първа със съвсем непознато момиче — това противоречеше и на моята природа, и на моите привички, но сигурно увлечението му от книгата бе докоснало съответната струна в душата ми, защото и аз обичах да чета, макар безразборно и по детски — не можех да отделям и да разбирам сериозното и същественото.
— Ако искаш, можеш да я разгледаш — каза момичето и ми подаде книгата.
Така и сторих. Като попрелистих страниците й, аз се убедих, че съдържанието й е по-малко примамливо от заглавието. Книгата според моя детски вкус бе скучна: там не пишеше нищо за феи и за духове, а страниците с гъст шрифт не обещаваха нищо занимателно. Върнах книгата на нейната притежателка; тя кротко я взе и без да каже нещо, се готвеше отново да се задълбочи в четене, когато реших да се обърна към нея.
— Можеш ли да ми обясниш какъв е онзи надпис на плочата над входа? Какво означава „Лоудски институт“?
— Това е сградата, в която ще живееш.
— Защо се нарича „институт“? Нима се различава от другите училища?
— То е нещо като благотворително учебно заведение. И ти, и аз, и всички други момичета живеят тук от милостиня. Ти сигурно си сираче. Баща ти и майка ти не са живи, нали?
— И двамата не ги помня.
— Да, тук всяко момиче е без баща или майка, или пък кръгло сираче, затова училището ни се нарича институт за обучение на сираци.
— Нима ние не плащаме пари? Нима ни държат даром?
— Нашите близки или приятели плащат по петнадесет лири годишно.
— Защо тогава казваш, че живеем от милостиня?
— Защото петнадесет лири е много малка сума за обучението и издръжката ни; остатъкът се събира с подписка.
— А кои участвуват в тази подписка?
— Разни добродетелни дами и господа — от околността или от Лондон.
— Коя е тази Нейъми Брокълхърст?
— Това е дамата, която е построила новото крило на тази сграда, както пише на плочата, и чийто син надзирава и ръководи всичко тук.
— Защо?
— Защото е касиер и собственик на заведението.
— Значи, сградата не е на онази висока дама с часовника, която нареди да ни дадат хляб и сирене.
— На мис Темпъл ли? О, не! Ех, ако беше нейна! А така за всичко, което направи, тя трябва да отговаря пред мистър Брокълхърст. Той купува храната и облеклото ни.
— Той тук ли живее?
— Не, на две мили оттук, в една голяма къща.
— Добър ли е?
— Той е духовно лице и както казват, правел много добрини.
— Значи, високата дама се казва мис Темпъл.
— Да.
— А как се казват другите учителки?
— Онази с румените бузи се казва мис Смит; тя ни учи на ръкоделие и шев — ние сами си шием дрехите; полите, престилките и всичко останало; нисичката брюнетка е мис Скачърд — тя преподава история и граматика, ръководи и упражненията на втори клас; онази пък, която ходи с шал и носна кърпа, завързана отстрани с жълта панделка, е мадам Пиеро, тя е от Лил, Франция, и преподава френски.
— Обичаш ли учителките?
— Разбира се.
— Обичаш ли онази, която е дребна и мургава, както и мадам… не мога да произнеса като теб името й.
— Мис Скачърд е много сприхава — гледай да не я дразниш; мадам Пиеро, общо взето, не е лоша…
— Но мис Темпъл е най-добра от всички, нали?
— Мис Темпъл е много добра и много умна; стои над всички други, понеже знае много повече от тях.
— Отдавна ли си тук?
— От две години.
— Сираче ли си?
— Да, нямам майка.
