страстно и разпалено, — без да премълчавам или смекчавам нещо.
Хелин търпеливо ме изслуша докрай; очаквах след това да направи някаква забележка, но тя не каза нищо.
— Е — запитах аз припряно, — мисис Рийд не е ли коравосърдечна, лоша жена?
— Тя без съмнение е била жестока към теб; но тя е мразила твоя характер, както мис Скачърд мрази моя. Интересно — с какви подробности помниш всичко, което ти е сторила или казала! Колко дълбоки следи е оставила в сърцето ти нейната несправедливост! На мен несправедливостите не правят такова силно впечатление. Не би ли се почувствувала по-щастлива, ако се опиташ да забравиш жестокостта на мисис Рийд и гневните чувства, които поражда тази жестокост? Животът ми се струва твърде кратък, за да го тровим със злоба и горчиви спомени. На този свят ние, хората, сме пълни с недостатъци, а и не можем да бъдем други; но ще дойде ден — сигурна съм в това, — когато ще се освободим от тях, освобождавайки се от нашите поддаващи се на покварата тела, денят, в който ще се отървем от унижението и греха ведно с гнетящата ни плът и ще остане само искрата на духа — незримата същност на живота и мисълта, чиста, както когато напуска всевишния, за да вдъхне живот на някой човек и по-късно да го напусне, за да се свърже с някое по-висше същество — да премине всички степени на славата: от бледата човешка душа до лъчезарната душа на херувима! Дали тази искра би се вселила някога в по-низше създание, например от човека в сатаната? Не, не допускам това. Вярвам в нещо друго, което не съм научила от никого и за което рядко говоря, но то е наслада за мен и аз твърдо вярвам в него, тъй като то вдъхва упование на всички; с него вечността за мен е почивка — огромен дом, а не царство на ужаса, ад. И после, с това верую аз мога много лесно да разгранича престъпника от неговото престъпление, мога съвсем искрено да простя на престъпника и в същото време да презирам престъплението му; благодарение на това верую сърцето ми никога не жадува за мъст, падението никога не ме отвращава твърде силно, несправедливостта никога не ме обезсърчава прекалено много; живея спокойно и очаквам спокойно смъртта.
Когато Хелин изрече последната фраза, главата й, дотогава наведена, клюмна съвсем. Разбрах по погледа й, че не желае да говори повече и предпочита да се вглъби в мислите си. Но тя не можа дълго да размишлява: една старша — едро, грубо момиче — дойде и рече със силен къмбърландски акцент:
— Хелин Бърнз, ако не дойдеш още сега с мен да подредиш чекмеджето си и да прибереш ръкоделието си, ще те обадя на мис Скачърд.
Хелин с въздишка се отърси от мислите си, стана и тръгна веднага, без да възрази.
СЕДМА ГЛАВА
Първите три месеца в Лоуд ми се сториха век — разбира се, не златен. Прекарах ги в упорита борба за свикване с правилника и непривичните за мен задължения. Страхът, че ще загубя тази борба, ме мъчеше повече от физическите несгоди, които търпях, въпреки че и те не бяха леки.
През януари, февруари и част от март дълбоките снегове, а след стопяването им — почти непроходимите пътища, ни пречеха да отиваме по-далеч от двора, освен когато ходехме на черква; но в тези граници ние трябваше да прекарваме всеки ден по един час на открито. Облеклото ни не беше в състояние да ни запази от силния студ: нямахме високи обувки — снегът влизаше в половинките ни и там се топеше, ръцете ни бяха без ръкавици, безчувствени и отекли от студа, както и краката. Спомням си добре непоносимите болки, които търпях всяка вечер, когато краката ми се възпаляваха, и мъките сутрин, когато пъхах подпухналите си, ожулени и вкочанени пръсти в обувките. Освен това оскъдната храна ни мъчеше много; като всички деца, които растат, ние имахме чудесен апетит, а храната, която получавахме, едва ли би могла да задоволи дори някое крехко, болнаво същество. Недостатъчната храна породи нещо, от което патеха предимно по-малките ученички: когато изгладнелите големи момичета имаха възможност, вземаха с увещания или заплахи храната на малките. Неведнъж аз разделях между две такива претендентки скъпоценния си къшей чер хляб, който ни поднасяха привечер, и след като отстъпвах на трета половината от кафето си, изгълтвах остатъка и скришом плачех, чувствувайки остър глад.
Неделите през тази зима бяха тягостни. Трябваше да ходим две мили пеша до брокълбриджката черква, където служеше нашият патрон. Тръгвахме премръзнали и пристигахме в черква още по-премръзнали; по време на сутрешната служба просто се вдървявахме. Черквата беше твърде далеч, за да успеем да се върнем за обед, затова между отделните литургии ни раздаваха студено месо и хляб, както винаги в същото мизерно количество.
След завършването на следобедната служба ние се връщахме по един открит път през хълмовете, по който духаше остър зимен вятър откъм веригата снежни върхове на север — вятърът просто одираше кожата от лицата ни.
Спомням си как мис Темпъл крачеше леко и бързо покрай нашата изнурена върволица с карираното си наметало, което леденият вятър развяваше и с което тя се беше здраво загърнала, и как ни ободряваше с думите и примера си да не падаме духом и да вървим напред „като войници“. Другите учителки, бедните, бяха премного обезкуражени, за да се опитват да насърчават останалите.
Как копнеехме за светлината и топлината на пламтящия огън, когато се връщахме обратно! Но ако не други, малките биваха лишавани от тях: всяка от двете камини в училищната стая веднага се заобикаляше от двойна редица големи момичета, а зад тях по-малките се сгушваха на купчинки, загърнали хилавите си ръце в престилчиците си.
Известна утеха за нас, малките, бе неделната следобедна закуска, когато получавахме двойна порция хляб — цяла, а не половин филия — с чудесна прибавка: тънък слой масло; това бе седмичната дажба, за която копнеехме от неделя до неделя. Обикновено аз успявах да си запазя половината от тази разкошна закуска, но остатъкът трябваше неизбежно да се дели.
Неделя вечер прекарвахме, като повтаряхме наизуст църковния катехизис и пета, шеста и седма глава от евангелието на Матея и изслушвахме дълга проповед, четена от мис Милър, чиито несдържани прозевки свидетелствуваха за умората й. Често пъти тази програма включваше интерлюдия, в която пет-шест малки момичета играеха ролята на мъченици. Умрели за сън, те можеха да изпопадат — ако не от третата черковна галерия, от редиците на четвърти клас и да бъдат отнесени полумъртви. Спасението се състоеше в това да ги тласнат към средата на училищната стая и да ги заставят да стоят там, докато трае проповедта. Понякога краката им изневеряваха и те се сгушваха на купчинка; в такива случаи им даваха възможност да се облегнат на високите столчета на старшите.
Дотук не споменах нищо за посещенията на мистър Брокълхърст; този господин отсъствуваше от дома си през по-голямата част от първия месец след пристигането ми, може би защото бе продължил престоя си у своя приятел — архидякона; отсъствието му бе добре дошло за мен. Не е необходимо да казвам, че имах основания да се страхувам от появата му, но ето че накрая той дойде.
Един следобед (три седмици след пристигането ми в Лоуд), както си седях с плочата в ръка, замислена над една задача, погледнах случайно към прозореца и забелязах някакъв човек, който минаваше точно в този момент — почти инстинктивно познах слабата му фигура; и когато след две-три минути цялото училище, в това число и учителките, стана на крак, не бе необходимо да вдигам поглед, за да разбера чие пристигане приветствувахме така. С големи крачки той прекоси училищната стая; сега до мис Темпъл, също права, стоеше онази черна колона, която ми бе хвърлила такъв зловещ поглед, смръщена застанала върху килима пред камината в Гейтсхед. Погледнах крадешком тази архитектурна творба. Да, имах право: това бе мистър Брокълхърст, облечен в сюртук; той сега изглеждаше по-висок, по-слаб и по-скован.
Имах лично мои причини да се страхувам от появата на този призрак: много добре помнех лукавите намеци на мисис Рийд за положението ми и пр. и обещанието, дадено от мистър Брокълхърст, да уведоми мис Темпъл и учителките за лошия ми нрав. Постоянно се страхувах, че един ден това обещание ще бъде изпълнено — всеки ден очаквах този човек да дойде, да разкаже за миналия ми живот и да ме заклейми завинаги като лошо дете — и ето че той дойде. Мистър Брокълхърст стоеше до мис Темпъл и й говореше тихо на ухото: не се съмнявах, че разкрива лошите ми качества: следях тъмните й очи с мъчително безпокойство, в очакване всеки момент те да се спрат на мен с израз на отвращение и омраза. Аз също слушах и тъй като седях напред, недалеч от тях, можах почти напълно да разбера какво й казва; това, което чух, ме успокои в момента.
— Смятам, мис Темпъл, че конците, които купих в Лоутън, са добри. Сетих се, че тъкмо такива ни трябват за басмените ризи, и избрах подходящи за тях игли. Можете да кажете на мис Смит, че съм
