— Харесва ли ти тук?
— Задаваш премного въпроси. Смятам, че това, което ти казах, засега е достатъчно. Искам да почета.
Но в този миг удари звънецът за обед и всички се прибраха вътре. Миризмата, изпълнила сега столовата, едва ли беше по-апетитна от онази, която вдишваха ноздрите ни на закуска. Обедът ни бе сервиран в два големи тенекиени съда, от които се вдигаше силна пара с мирис на гранясала мазнина. Този буламач бе направен от безвкусни картофи и късчета развалено месо, сварени заедно. Всяка възпитаничка получи по една доста голяма порция. Мъчейки се да ям насила, аз се питах дали ще ни хранят така всеки ден.
Като се нахранихме, веднага отидохме в класната стая; уроците започнаха отново и продължиха до пет часа. Единствената случка през този следобед, която заслужава внимание, беше тази, че мис Скачърд в часа си по история наказа момичето, с което говорих на верандата — накара го да застане в средата на стаята. Това наказание ми се стори много обидно, особено за такова голямо момиче — на вид то беше най-малко тринадесетгодишно. Очаквах момичето да се натъжи и засрами, но за мое учудване то не пророни нито сълза и дори не се изчерви: спокойно и сериозно, то стоеше в средата на класната стая, а към него бяха устремени погледите на всички. „Откъде е това спокойствие и твърдост у нея?“ — питах се аз. Ако бях на нейно място, сигурно щях да пожелая земята да се разтвори под мен и да ме погълне. А тя има такъв вид, сякаш мисли за нещо, което няма нищо общо с наказанието й, за нещо съвсем различно от онова, което е около нея и пред нея. Бях чувала за хора, които сънували будни — дали и тя не сънуваше сега такъв сън? Погледът й бе прикован в пода, но бях уверена, че тя не вижда нищо — този поглед като че ли беше отправен навътре, към дълбините на сърцето й: тя сякаш бе погълната от своите спомени и не забелязваше нищо около себе си. Чудех се що за момиче е тя — добро или лошо.
Малко след пет часа отново ни нахраниха — чаша кафе с половин филия чер хляб. Аз лакомо изгълтах дела си и с удоволствие бих унищожила още една дажба — не бях заситила глада си, Последва половинчасов отдих и занятията пак продължиха. Сетне ни дадоха по чаша вода с парче овесен сладкиш, прочетохме молитвите и си легнахме.
Така изтече първият ми ден в Лоуд.
ШЕСТА ГЛАВА
Следният ден започна както първият — станахме н се облякохме на светлината на свещи; но тази сутрин мина без церемонията на умиването: водата в каните бе замръзнала. Предишната вечер времето се промени и цяла нощ през пролуките на прозорците на спалнята ни свири такъв силен североизточен вятър, че ние треперехме от студ в леглата си и водата в каните се превърна в лед.
Преди още да бе свършил дългият час, посветен на молитви и четене на Библията, аз бях вече умряла от студ. Най-после стана време за закуска и този път овесената каша не бе прегоряла; по качество тя беше поносима, но количеството й — съвсем недостатъчно. Колко малка ми се стори моята порция! Искаше ми се тя да е два пъти по-голяма.
Този ден ме включиха в числото на ученичките от четвърти клас и вече трябваше да изпълнявам задълженията си като останалите; досега бях само наблюдателка на живота в Лоуд, а занапред щях да участвувам непосредствено в него. Тъй като не бях свикнала да уча наизуст, отначало уроците ми се сториха дълги и трудни; честата смяна на един предмет с друг също ме смути и аз се зарадвах, когато към три следобед мис Смит ми даде тясно, дълго около два метра парче муселин, заедно с игла, напръстник и другите необходими принадлежности и ми каза да седна в един тих ъгъл на класната стая и да поръбя парчето. През този час повечето момичета шиеха, само един клас имаше четене при мис Скачърд; тъй като в стаята бе тихо, аз чувах ясно какво четат и как четат всички, а също и какви забележки прави мис Скачърд. Това беше час по история на Англия; сред ученичките, които четяха, забелязах момичето, с което говорих на верандата: в началото на урока то бе най-отпред, ала заради някаква грешка в произношението или за това, че не бе внимавало добре в препинателните знаци, неочаквано го изпратиха най-отзад. Но дори след това мис Скачърд не го остави на мира; тя непрекъснато му правеше забележки:
— Бърнз (изглежда, това бе презимето на момичето; тук към всички ученички се обръщаха на презиме, като към момчета), пак си кривиш краката, застани веднага прилично! Бърнз, пак си издала напред брадата си; Бърнз, вдигни глава, няма да ти позволя да стоиш пред мен в такава поза — и т. н., и т. н.
След като прочетоха главата два пъти, мис Скачърд им каза да затворят книгата и почна да ги изпитва. Урокът беше за Чарлз I и учителката задаваше най-различни въпроси за митническите такси, за корабния данък8 и пр., на които повечето от ученичките не можеха да отговорят; но когато мис Скачърд се обръщаше към Бърнз, за нея сякаш не съществуваше никаква трудност: паметта й, изглежда, бе възприела всичко съществено от урока и тя отговаряше веднага на всеки въпрос. Очаквах учителката да я похвали, задето е внимавала, но вместо това тя изведнъж викна:
— Мръсно, противно момиче! Тази сутрин дори и ноктите си не си изчистила!
За мое учудване Бърнз нищо не отговори.
„Защо — мислех си аз — не обясни, че не е могла нито да си изчисти ноктите, нито да се умие, защото водата замръзна?“
Но вниманието ми бе отвлечено от мис Смит, която ме помоли да й помогна да навие на кълбо едно гранче конци; намотавайки кълбото, тя ми задаваше от време на време въпроси: учила ли съм преди в училище, мога ли да бродирам, да шия, да плета и пр. Докато й помагах, нямах възможност да наблюдавам какво прави мис Скачърд; когато се върнах на мястото си, тя тъкмо казваше нещо, което не можах да чуя, и Бърнз веднага отиде в съседната малка стаичка, където се държаха книгите, и излезе оттам след половин минута със снопче пръчки, завързани от едната страна. Тя подаде на мис Скачърд страшното възпитателно средство с почтителен поклон, сетне спокойно, без да чака да й кажат, развърза престилката си и учителката незабавно я удари силно по врата десетина пъти със снопчето. В очите на Бърнз не се появи нито една сълза и докато аз, гледайки тази картина, трябваше да прекъсна шиенето, понеже пръстите ми трепереха — бях обзета от безпомощен гняв, — лицето на наказаната не трепна и остана замислено както винаги.
— Упорито момиче! — възкликна мис Скачърд. — Нищо не може да те оправи, немарливка такава! Занеси обратно пръчките!
Бърнз послушно изпълни това, което й каза учителката. Когато тя се връщаше от стаичката, аз внимателно я погледнах: тя тъкмо пъхаше в джоба си носната си кърпа, а на слабата й буза личеше следата на току-що изтрита сълза.
Привечер имахме час за игри. По-късно той стана за мен най-приятното време в Лоуд. Парченцето хляб и глътката кафе, които получавахме в пет часа, макар да не ни засищаха, подкрепяха силите ни; напрежението от дългия учебен ден отслабваше; в учебната стая ставаше по-топло, отколкото сутрин — камините горяха малко по-силно, тъй като трябваше да заместват свещите, които се запалваха по-късно; отблясъците на яркочервените пламъци в полумрака, непринудената веселост и многогласата глъчка караха човек да изпитва приятното чувство, че е свободен.
Вечерта на същия ден, в който мис Скачърд наказа с пръчките ученичката си Бърнз, аз вървях между скамейките, масите и групите смеещи се момичета както обикновено сама, но не се чувствувах самотна. Като минавах край прозорците, от време на време повдигах транспарантите и поглеждах навън: валеше силен сняг и долу по первазите на прозорците се бяха натрупали вече цели преспи; притиснала ухо до стъклото, аз успях да чуя въпреки веселата глъч в стаята жалостивия вой на вятъра отвън.
Ако бях напуснала някое уютно семейно огнище и нежни родители, сигурно щях да изпитам в този час особено остро болката на разлъката; сигурно вятърът щеше да навее печал в сърцето ми, а хаосът от гласове да смути душевния ми мир. Но сега те предизвикаха у мен странна възбуда: трескава и дръзка, аз исках вятърът да вие по свирепо, здрачът по-скоро да се превърне в гъст мрак, а глъчката да стане още по- гръмка.
Като прескачах скамейките и се провирах под масите, аз се приближих до една от камините; там зърнах Бърнз — тя бе коленичила мълчаливо до високата решетка на камината и не обръщаше внимание на нищо, което ставаше около нея, задълбочена в една книга, която четеше на слабата светлина на жарта.
