забравил да оставя бележка за губерките, но тя ще получи някои писмени указания идната седмица; не бива в никакъв случай да дава повече от една наведнъж на всяка ученичка: ако имат по повече, те ще проявяват небрежност и ще ги губят. И друго, мадам! Искам вълнените чорапи да се пазят по-добре! Когато бях тук последния път, отидох в зеленчуковата градина и видях дрехи, прострени на въжето; там имаше и черни чорапи в много лошо състояние: по големината на дупките им заключих, че не са били редовно кърпени.
Той млъкна.
— Вашите нареждания ще бъдат взети под внимание, сър — каза мис Темпъл.
— Мадам — продължи той, — перачката ми довери, че някои от момичетата сменяли по две якички седмично; това е твърде много; правилникът им разрешава само по една.
— Ще ви обясня, сър. Агнис и Катрийн Джонстън бяха поканени миналия четвъртък на чай от техни приятелки в Лоутън и им разреших да си сложат чисти якички.
Мистър Брокълхърст кимна.
— Е, като изключение това може да се допусне; но моля ви това да не става много често. Учудва ме и нещо друго: като уреждахме сметката с домакинката, открих, че през последните две седмици на момичетата е била сервирана два пъти закуска от хляб и сирене. Как е възможно такова нещо? Прегледах правилника и установих, че такава закуска не се предвижда. Кой направи това нововъведение? И с какво право?
— Аз съм виновна за това, сър — отвърна мис Темпъл: — закуската беше така лошо приготвена, че момичетата просто не можеха да я ядат; не посмях да ги оставя гладни до обед.
— Мадам, един момент. Вие знаете, че планът ми за възпитанието на тези момичета не се заключава в това да свикват с лукс и да се разглезват, а да станат твърди, търпеливи, себеотрицателни. Ако ги сполети някое малко разочарование във връзка с храната, като например лошото качество на някое ястие или на неговия сос, това не бива да се заменя с нещо по-фино за сметка на лошото ястие и по този начин да се угажда на тялото и да се пренебрегва целта на нашия институт; грешката трябва да бъде поправена с оглед на духовното издигане на възпитаничките, като ги насърчаваме да проявяват твърдост, когато търпят временни лишения. Няколко поучителни думи в такъв случай няма да бъдат неуместни; един тактичен учител би могъл да използува тази възможност, за да поговори за страданията на първите християни, за мъките на мъчениците, за проповедите на нашия благословен син божи, в които той призовава учениците си да поемат кръстовете си и да го последват; за съветите му, че човек не трябва да се храни само с хляба, а и с всяка дума, която излиза от устата на бога; за неговите свети утешения: „Ако търпиш глад или жажда заради мене, ти си блажен.“ О, мадам, когато слагате хляб и сирене вместо прегоряла каша в устата на тези деца, вие всъщност храните недостойните им тела и не подозирате, че с това подлагате на глад безсмъртните им души.
Мистър Брокълхърст пак замълча — може би обзет от силни чувства. Когато той започна да й говори, мис Темпъл бе свела очи; но сега тя гледаше право пред себе си, а лицето й, обикновено бяло като мрамор, изглежда, бе приело и студенината, и твърдостта на мрамора, особено устата й, затворена тъй, сякаш само длетото на скулптор би могло да я отвори, а веждите й постепенно придобиха израз на каменна суровост.
Междувременно мистър Брокълхърст, застанал край камината с ръце на гърба, оглеждаше величествено всички ученички. Внезапно очите му примигнаха, сякаш бяха заслепени или нещо бе влязло в тях; като се обърна, той заговори много по-енергично, отколкото досега:
— Мис Темпъл, мис Темпъл, кое…
— Това е Джулия Севърн — отвърна мис Темпъл много тихо.
— Джулия Севърн! А защо тя, която и да е, има накъдрена коса? Защо тя, в разрез с всички правилници и принципи на това заведение, се отдава така явно на светски живот — и то тук, в един благочестив, богоугоден кът, — та се осмелява да ходи с такива къдрици?
— Къдриците на Джулия са естествени — отговори мис Темпъл още по-тихо.
— Естествени ли? Но ние не трябва да се стремим да угаждаме на естеството. Искам тези деца да бъдат деца на добродетелта; за какво е този разкош? Сто пъти съм казвал, че държа косите да се носят добре прибрани, просто и скромно. Мис Темпъл, цялата коса на това момиче да се остриже, утре ще пратя бръснар; виждам и други, които са твърде далеч от приличието — например онова високо момиче; кажете му да се обърне. Кажете на всички първокласнички да станат и да се обърнат с лице към стената.
Мис Темпъл прекара носната си кърпа по устните, сякаш за да изтрие неволната усмивка, която се появи на тях; тя предаде нареждането и когато момичетата от първи клас разбраха какво се иска от тях, те се подчиниха. Облегнала се малко назад на скамейката си, аз можах да видя израза в очите и гримасите, с които те посрещнаха тази маневра. Жалко, че мистър Брокълхърст не можеше да ги види — тогава може би щеше да разбере, че каквото и да прави с външността на тези глави, влиянието му върху съдържанието им си оставаше много по-малко, отколкото можеше да си представи.
Около пет минути той гледа критично обратните страни на тези живи медали, сетне произнесе присъдата. Думите му прозвучаха като глас на съдбата:
— Всички тези качули да се острижат! Мис Темпъл се приготви да възрази.
— Мадам — продължи той, — царството на господаря, комуто служа, не е на този свят: призванието ми е да умъртвя у тези момичета повика на плътта, да ги науча да се носят скромно и трезво, не да имат сложни прически и натруфен вид; а всяко младо момиче пред нас има плитка, оплетена може би от самата суета: тези плитки, повтарям, трябва да се махнат; помислете за изгубеното време, за…
Тук мистър Брокълхърст бе прекъснат: три нови посетителки влязоха в този момент в стаята. Те трябваше да дойдат малко по-рано, за да чуят беседата му за външния вид, защото бяха разкошно облечени в кадифе, коприна и кожи. Двете по-млади от тях (хубави момичета на шестнадесет-осемнадесет години) носеха модни сиви касторени шапки, украсени с щраусови пера, а изпод перифериите на тези великолепни шапки се подаваха множество пухкави кичури, грижливо накъдрени. Възрастната бе загърната в скъп кадифен шал, гарниран с хермелин; косата й отпред бе накъдрена според френската мода.
Тези дами, посрещнати почтително от мис Темпъл, бяха мисис Брокълхърст и дъщерите й; тя ги отведе до почетните места в предната част на стаята. Изглежда, бяха пристигнали с каретата заедно със своя преподобен съпруг и баща и бяха огледали грижливо стаите на горния етаж, докато той бе уреждал сметките с домакинката, разпитвал бе перачката и съветваше директорката. Сега те продължаваха обиколката си, за да направят разни забележки и отправят укори на мис Смит, която се грижеше за бельото и надзираваше спалните на ученичките; но аз не можах да чуя какво й казват: други неща отвлякоха и приковаха вниманието ми.
Макар че досега слушах разговора между мистър Брокълхърст и мис Темпъл, аз не забравих същевременно да взема предпазни мерки, за да осигуря личната си безопасност, които щяха да имат резултат, ако успеех да остана незабелязана. За тази цел се бях облегнала доста назад на скамейката и преструвайки се, че решавам задачата си, държах плочата така, че да скрива лицето ми. Навярно щях да остана незабелязана, обаче коварната ми плоча се изплъзна някак си от ръката ми и падайки с досаден шум, веднага привлече всички погледи към мен. Разбрах, че сега всичко е свършено и като се наведох да прибера двете парчета на плочата, събрах сили за най-лошото. И то дойде.
— Небрежно момиче! — каза мистър Брокълхърст и веднага след това добави: — Аха, това е новата ученичка! — И преди да си поема дъх, той продължи: — Да не забравя, че имам да казвам нещо за нея. — Сетне рече високо (колко високо ми се стори!): — Детето, което счупи плочата си, да излезе напред!
Не бих могла да се помръдна сама; бях скована; но двете големи момичета, които седяха от двете ми страни, ме изправиха на крака и ме тласнаха към мрачния съдия; тогава мис Темпъл кротко ме отведе до него и аз долових съвета, който ми даде шепнешком:
— Не се страхувай, Джейн; това стана случайно; няма да те накажат.
Благият шепот прониза сърцето ми като кама.
„След една минута тя ще ме презира, както се презира всеки лицемер“ — реших аз и при тази мисъл кръвта ми закипя от гняв към Рийд, Брокълхърст и сие. Аз не бях Хелин Бърнз.
— Донесете ми онзи стол — рече мистър Брокълхърст, посочвайки един много висок стол, от който
