прекалено жива. Ръката на всевишния, която те е сътворила и ти е вдъхнала живот, се е погрижила да създаде за теб и друг свят, различен от твоето нищожно „аз“, различен от света на нищожните същества като нас. Освен тази земя и хората, които я населяват, съществува един невидим свят, царството на ангелите: този свят е и тук, при нас, защото той е навсякъде, а ангелите бдят над нас и ни пазят, защото такава е тяхната мисия; и ако умираме в мъка и срам, ако ни обгражда всеобщо презрение и омразата ни сломява, ангелите виждат нашите мъки, знаят кога сме невинни (а аз разбирам, че си невинна, защото обвинението, което мистър Брокълхърст недостойно и надуто изрече, произхожда от мисис Рийд и чета искреност на откритото ти чело и в пламенните ти очи) и бог чака отделянето на душата от тялото, за да ни възнагради щедро. Защо тогава е нужно тъй често да се предаваме в плен на отчаянието, щом животът е тъй кратък, а смъртта — сигурен път към щастието и славата?
Аз бях безмълвна: Хелин ме бе поуспокоила; но привидното спокойствие, което тя ми дари, беше примесено с неизразима печал. Докато тя говореше, чувствувах горест, но не можех да открия причината за нея; ала когато приятелката ми млъкна, задиша малко по-бързо и се покашля, начаса забравих собствената си мъка и проявих съчувствие.
Сложила глава на рамото на Хелин, аз я прегърнах през кръста, тя ме притегли към себе си и останахме тъй в тишината. Не след дълго в стаята влезе някой. Големите облаци, прогонени от небето от усилващия се вятър, бяха открили луната и лъчите й, струящи през близкия прозорец, осветяваха и нас, и приближаващата фигура, в която веднага познахме мис Темпъл.
— Търсих ви, Джейн Еър — рече тя, — за да ви кажа да дойдете в стаята ми и тъй като и Хелин Бърнз е с вас, нека дойде и тя.
Тръгнахме. Следвайки стъпките на директорката, ние трябваше да минем по лабиринт от коридори и да изкачим едни стълби, за да стигнем до стаята й; там имаше хубав огън и беше много приятно. Мис Темпъл каза на Хелин Бърнз да седне в едно ниско кресло до камината, а самата тя седна в друго кресло и ме извика при себе си.
— Успокои ли се вече? — попита ме тя и ме погледна в лицето. — Изплака ли мъката си?
— Боя се, че никога не бих могла да сторя това.
— Защо?
— Защото бях несправедливо обвинена; и вие, мадам, и всички други отсега нататък ще ме мислят за лоша.
— Ще те мислим за такава, каквато се покажеш, дете мое. Продължавай да се държиш като добро момиче и всички ще бъдем доволни от теб.
— Наистина ли, мис Темпъл?
— Разбира се — рече тя и ме прегърна. — А сега ми кажи коя е дамата, която мистър Брокълхърст нарече твоя благодетелка.
— Мисис Рийд, вуйна ми. Вуйчо умря и ме остави на нейните грижи.
— Значи, тя не те е осиновила по свое собствено желание.
— Не, мадам; съжаляваше, че трябва да направи това. Но вуйчо, както съм чувала да казват често слугите, я накарал на смъртния си одър да му обещае, че ще се грижи за издръжката ми.
— Е, добре, Джейн, сама знаеш, пък ако не знаеш, аз ще ти кажа, че когато обвиняват един престъпник, винаги му дават възможност да говори в своя защита. Ти бе обвинена в склонност към лъжа, защити се сега пред мен, доколкото можеш. Кажи всичко онова, което си сигурна, че е истина, но нищо не добавяй и нищо не преувеличавай.
Дълбоко в душата си реших да бъда съвсем сдържана, съвсем точна и след като мислих няколко минути, за да подредя в паметта си това, което щях да кажа, разправих на мис Темпъл цялата история на печалното си детство. Развълнувана, аз говорех по-тихо, отколкото друг път, когато развивах тази печална тема, и тъй като помнех предупрежденията на Хелин да не давам изблик на яростта си, вложих в разказа си много по- малко злъч и злоба, отколкото обикновено. Сдържан и опростен, разказът ми звучеше по-правдиво и почувствувах, че мис Темпъл напълно ми вярва.
Между другото споменах и това, че мистър Лойд бе дошъл да ме види след припадъка, понеже никога не ще забравя ужасната за мен случка в червената стая, при разказа за която вълнението ми в някои моменти достигаше краен предел — защото нищо не може да заличи в паметта ми страшната болка, която сграбчи сърцето ми, когато мисис Рийд отхвърли горещата ми молба за прошка и ме заключи за втори път в тъмната, зловеща стая.
Свърших; мис Темпъл ме погледа мълчаливо известно време, после каза:
— Познавам малко мистър Лойд. Ще му пиша; ако отговорът му съвпадне с твоите думи, ти в присъствието на всички ще бъдеш освободена от всякаква вина; а за мен, Джейн, ти вече си невинна.
Тя ме целуна и като ме държеше все още до себе си (където ми бе много приятно, понеже изпитвах чисто детска радост, съзерцавайки лицето й, облеклото й, нейните скромни украшения, бялото й чело, гъстите й, прекрасни къдрици и тъмните, блестящи очи), се обърна към Хелин Бърнз:
— Как си тази вечер, Хелин? Кашля ли много днес?
— Струва ми се, не много, мадам.
— А болката в гърдите?
— Малко поотслабна.
Мис Темпъл стана, хвана ръката на Хелин и й измери пулса; после тя се върна на мястото си и когато седна, чух как тихо въздъхна. Прекара в мълчание няколко минути, сетне каза весело:
— Но вие тази вечер сте мои гости и аз трябва да ви нагостя. — И тя дръпна звънеца.
— Барбара — рече мис Темпъл на прислужницата, която дойде, — не съм пила чая си; донеси подноса и сложи чаши и за тези две млади госпожици.
Подносът бе скоро донесен. Колко хубави ми се сториха порцелановите чаши и блестящият чайник, поставени на кръглата масичка до огъня! Колко ароматна бе парата на чая и как приятно миришеше препеченият хляб! Той, за мое неудоволствие (бях започнала да чувствувам глад), бе много малко. Мис Темпъл също забеляза това и каза:
— Барбара, защо не донесе малко повече хляб и масло? Няма да стигне за трима.
Барбара излезе и се върна бързо.
— Мадам, мисис Хардън рече, че ви е дала определеното количество.
Мисис Хардън бе домакинката — жена по вкуса на мистър Брокълхърст, създадена от равни части китова кост и желязо.
— Е, добре — отвърна мис Темпъл, — ще гледаме да ни стигне, Барбара. — И когато момичето излезе, тя добави усмихната: — За щастие този път имам възможност да ви дам нещо повече.
Като покани Хелин и мен на масичката и сложи пред всяка от нас по чаша чай с чудесна, но тънка филийка препечен хляб, тя стана, отключи едно чекмедже и извади оттам пакет, увит в хартия, който разви и пред очите ни се появи един голям кейк.
— Мислех да ви дам да си занесете по малко от този кейк — каза тя, — но тъй като препеченият хляб е недостатъчен, ще си хапнете сега. — И мис Темпъл щедро започна да реже кейка.
Тази вечер сякаш се нахранихме с нектар и амброзия; не по-малко удоволствие ни достави и щастливата усмивка, с която нашата домакиня следеше как задоволяваме големия си апетит с оскъдната храна, така щедро поднесена от нея. Когато изпихме чая и изядохме храната, мис Темпъл отново ни повика при себе си край огъня; застанахме от двете й страни и тя започна разговор с Хелин; това, че присъствувах на този разговор, бе чест за мен.
Във вида на мис Темпъл имаше винаги нещо лъчезарно, в държането й — нещо изискано, в езика й — фина сдържаност, благодарение на които тя никога не се палеше, не се вълнуваше и не проявяваше нетърпение; това усилваше удоволствието на онези, които я гледаха и слушаха, и им вдъхваше благоговение; същото нещо почувствувах сега и аз, а Хелин Бърнз просто ме удиви.
Хубавата вечеря, буйният огън, присъствието и сърдечността на любимата й възпитателна или може би най-вече нещо в самото съзнание на Хелин възвърнаха жизнените й сили. Те се пробудиха, те пламнаха: най-напред се проявиха в леката руменина на бузите й, които до този момент бяха винаги бледи и безкръвни, после засияха в чистия блясък на очите й, които изведнъж придобиха по-голяма красота от очите на мис Темпъл — красота, дължаща се не на хубав цвят, дълги ресници или изписани вежди, а на тяхната изразителност, живост и лъчезарност. Сетне Хелин разкри душата си и думите й затекоха като
