водите на някакъв неизвестен мен извор; та може ли едно четиринадесетгодишно момиче да има толкова голямо, толкова силно сърце, че да побере и задържи напиращата струя истинско, богато, пламенно красноречие?! Така могат да се характеризират изказаните от Хелин мисли през онази паметна за мен вечер; душата й, изглежда, жадуваше за кратък, но интензивен живот.
Те говориха за неща, които никога не бях чувала: за народи и минали времена, за далечни страни, за тайни на природата — разкрити и предполагаеми; говориха за книги — колко много бяха чели! Какви огромни знания притежаваха! При това, изглежда, много добре познаваха френската история и френската литература; но учудването ми достигна най-високата си точка, когато мис Темпъл попита Хелин дали понякога намира възможност да си припомни латинския, който й е преподавал баща й, и като взе една книга от полицата, помоли я да й прочете и направи разбор на една страница от Вергилий. Хелин се съгласи и моето възхищение растеше с всеки звучен стих. Още несвършила, звънецът за лягане удари; не можехме да се бавим повече; мис Темпъл ни прегърна, притегли ни към гърдите си и каза:
— Бог да ви благослови, деца мои!
Тя задържа Хелин повече от мен; пусна я по-неохотно; очите й съпроводиха Хелин до вратата; за нея тя на два пъти въздъхна печално; за нея тя изтри сълзата, търколила се по бузата й.
Когато наближихме спалнята, чухме гласа на мис Скачърд; тя правеше преглед на чекмеджетата и току-що бе отворила чекмеджето на Хелин Бърнз; когато влязохме, Хелин бе посрещната с остра забележка и й бе казано, че на другия ден за наказание ще носи, закопчани на рамото си, пет-шест лошо сгънати дрехи.
— Нещата ми наистина бяха в страшен безпорядък — пошушна ми Хелин тихичко, — мислех да ги подредя, но забравих.
На сутринта мис Скачърд написа с ясно четливи букви на парче картон „немарлива“ и го завърза като муска на високото, кротко, умно и смирено чело на Хелин. Тя го носи до вечерта търпеливо и безропотно, считайки наказанието за заслужено. Когато след следобедните занятия мис Скачърд си отиде, аз изтичах при Хелин, скъсах картона и го хвърлих в огъня; яростта, на която тя не бе способна, кипеше в сърцето ми през целия ден и едри, горещи сълзи непрекъснато пареха бузите ми — печалното й примирение ми причиняваше непоносима болка.
Близо седмица след гореспоменатите случки мис Темпъл, която бе писала на мистър Лойд, получи отговора му: изглежда, думите му съвпадаха с моите. Мис Темпъл обяви пред цялото училище, събрано по този повод от нея, че е извършена проверка на обвиненията срещу Джейн Еър и тя с радост може да съобщи, че тази ученичка няма никаква вина. Тогава учителките се ръкуваха с мен, целунаха ме и радостен шепот се понесе по редиците на съученичките ми.
Освободена от мъчителното бреме, аз отново се залових за работа, решила да се справя с всяка трудност, която ми се изпречи; работех упорито и усилията ми се увенчаха с успех: паметта ми, не особено силна, се подобри; упражненията изостриха ума ми; след няколко седмици преминах в по-горен клас, а след по-малко от два месеца ми позволиха да започна да изучавам френски и рисуване. Още същия ден научих първите две времена на глагола „etre“ и нарисувах първата си къщичка (която, право да си кажа, беше по- наклонена от кулата в Пиза). Вечерта, когато си лягах, забравих да приготвя въображаемата си вечеря от топли печени картофи или бял хляб с прясно мляко, с която хранех мечтите си: вместо това се гощавах с примамливите картини, които виждах в мрака; те всички бяха плод на моите ръце — скици на къщи и дървета, живописни скали и руини, стада, нарисувани в стила на Койп9, нежни рисунки на пеперуди, пърхащи над напъпили рози птици, кълвящи зрели череши, гнезда на мушитрънчета, сплетени от млади върбови клонки, а в тях — яйца като перли. Помислих си също дали бих могла някога да преведа гладко една малка френска книга, която мадам Пие-ро ми бе показала същия ден; но преди да успея да разреша задоволително този въпрос, потънах в сладък сън.
Прав е Соломон, като казва:
ДЕВЕТА ГЛАВА
Но лишенията или по-право трудностите на живота в Лоуд започнаха да намаляват. Пролетта идваше. Тя всъщност беше дошла: нямаше ги вече зимните студове, снеговете се стопиха, мразовитите ветрове станаха по-меки. Нещастните ми крака, измръзнали и отекли през силните януарски студове дотолкова, че не можех да ходя, започнаха да оздравяват от нежния полъх на април. Нощем и сутрин вече не беше толкова студено, че да ти замръзва кръвта в жилите. Сега по-охотно прекарвахме в градината часа за игри. Понякога, през слънчеви дни, той ставаше за нас удоволствие и радост; по кафявите пъпки се появи зеленинка и всеки ден те ставаха все по-свежи, сякаш нощем тук минаваше надеждата и оставяше на утрото все по-ясни следи. Измежду листата занадничаха цветя — кокичета, минзухари, лилави мечи уши и златооки теменуги. В четвъртък следобед (тогава нямахме занятия) правехме разходки и откривахме още по-прелестни цветя край пътя и оградите.
Открих също, че зад високата стена с шипове отгоре, ограждаща нашата градина, се разкрива чудесна, възхитителна гледка, която се ограничаваше само от хоризонта: открояваха се величествени върхове, опасали голяма хълмиста долина, богата на зеленина и полутонове и прорязана от сребристата лента на една рекичка, която течеше сред тъмни камънаци и образуваше пенливи бързеи. Колко различен изглеждаше този пейзаж под стоманеносивото зимно небе — всичко сковано от студ и покрито със сняг! Тогава теменужените върхове се забулваха със студени като смъртта мъгли, които, подгонени от източните ветрове, се спускаха по склоновете и се сливаха с мразовитата мъгла, легнала над рекичката. Зиме тази рекичка бе буйна, мътна и непокорна; тя се носеше през гората и огласяше със своето бучене простора, често притъмнял поради проливен дъжд или силна лапавица, а по бреговете й стояха скелети, строени в редици — дърветата на гората.
Април си отиде и дойде май: слънчев и ведър май; дни на синьо небе, галещо слънце и топъл южен или западен ветрец. Сега растителността се развиваше буйно. Лоуд полюляваше своите къдрици: той цял тънеше в зеленина и цвят. Големите му брястове, ясени и дъбове отново надянаха царствените си премени, горските цветя поникнаха изобилно в притулените кътчета, безброй разновидни мъхове покриха долчинките, а дивите иглики напомняха слънчеви лъчи, грейнали от земята — в сенчестите места техният нежен златист блясък приличаше на пръски светлина. Аз се наслаждавах на всичко това често, възторжено, на воля, ненаблюдавана от никого и почти винаги сама. Ако се радвах на такава необикновена свобода и волност, за това имаше причина, която ще разкрия сега.
Описаната от мен чудесна местност сред хълмовете и горите, край рекичката, ви хареса, нали? Да, тя беше прекрасна; но дали бе здравословна — това е друг въпрос.
Горската долина, в която се намираше Лоуд, бе място, където се образуваха мъгли, а те носеха епидемии. С настъпването на пролетта в нашето сиропиталище се появи тифус; той пръскаше заразата си в пълната с ученички класна стая и в спалнята и когато дойде май, вече бе превърнал пансиона в болница.
Полугладното съществуване и прекараните на крак простуди създадоха у повечето ученички предразположение към заболяване — от осемдесет момичета четиридесет и пет легнаха изведнъж. Занятията бяха прекратени, а режимът не беше вече толкова строг. Малцината, които все още бяха здрави, се ползуваха с почти неограничена свобода, понеже санитарят настояваше, че за запазване на здравето им е необходимо да излизат често на чист въздух, но и без това никой нямаше време да ни следи или задържа. Цялото внимание на мис Темпъл бе погълнато от болните: тя стоеше непрекъснато в стаята им и си отиваше само през нощта, за да отпочине няколко часа. Учителките също бяха много заети — приготвяха за път онези от останалите здрави момичета, които за щастие имаха роднини или приятели, съгласни да ги вземат при себе си и в състояние да ги издържат, докато трае епидемията. Обаче много от тези момичета бяха вече заразени и върнали се в къщи, скоро умираха там. Други пък умираха в училище и ги погребваха бързо и без церемонии, тъй като опасността от разпространение на епидемията не допускаше бавене.
По времето, когато епидемията бе станала постоянна обитателка на Лоуд, а смъртта — негова честа гостенка, по времето, когато зад стените му царяха униние и страх, когато коридорите и стаите миришеха на болница, а лекарствата и дезинфекционните свещи напразно се бореха с миазмите на смъртта, над
