на шест момичета се полагаше само един; легените бяха сложени на малки масички в средата на стаята. Отново се разнесе звън. Всички момичета се строиха по две и така, в редица, слязоха по стълбите и влязоха в студената и мрачна класна стая. Мис Милър прочете молитвите, сетне извика: — По класове!
Вдигна се голяма глъчка, която продължи няколко минути, през което време мис Милър непрекъснато повтаряше: „Тишина! Не нарушавайте реда!“ Когато ученичките се умириха, видях, че те са се наредили в четири полукръга пред четири стола, поставени до четири маси; всички държеха в ръцете си книги, а на всяка маса, пред празния стол, имаше и по една грамадна като Библия книга. Последва кратка пауза, по време на която се чуваше тихото бръмчене на много гласове. Мис Милър минаваше от клас към клас и се мъчеше да въдвори тишина.
Нейде далеч се раздаде звън и веднага след него в стаята влязоха три дами; всяка от тях се упъти към масата си и седна на стола, а мис Милър зае четвъртия празен стол, който беше най-близо до вратата — там се бяха събрали най-малките момичета; казаха ми да отида в този клас и да седна най-отзад.
Занятията започнаха: повторихме кратката утринна молитва, сетне четохме текстове от светото писание, после — отегчително четене на глави от Библията, което продължи цял час. Когато то свърши, беше вече съвсем светло. Неуморният звънец би за четвърти път: строихме се по класове и отидохме в другата стая — на закуска. Как се радвах, че ще си похапна! Чувствувах се отмаляла, тъй като предишния ден бях яла съвсем малко.
Столовата беше голяма, ниска, мрачна стая; на две дълги маси димяха легени с нещо горещо, което за мой ужас никак не миришеше приятно. Когато всички, за които бе предназначена храната, подушиха тази миризма, избухна всеобщо недоволство: в първите редици, където бяха най-големите момичета, се разнесе шепот:
— Отвратително! Овесената каша пак е прегоряла!
— Тихо! — извика нечий глас; това не беше мис Милър, а една от учителките на по-големите момичета — дребна и мургава жена, облечена с вкус, но малко неприветлива; тя се настани начело на едната от масите, а една по-симпатична пълничка дама — на същото място на другата маса. Напразно търсех онази, която бях видяла предишната вечер; тя не се вестяваше. Мис Милър седна на края на масата, на която седях аз, а една възрастна дама с вид на чужденка — учителката по френски, както научих по- късно — на края на другата маса. Прочетохме дълга молитва и изпяхме химн; после някаква прислужница донесе чай за учителките и закуската започна.
Съвсем гладна и отмаляла, аз хапнах две-три лъжички каша, без да обръщам внимание на вкуса й, но едва утолих мъничко глада си и почувствувах, че ям нещо съвсем противно: прегорилата овесена каша е почти толкова ужасна, колкото гнилите картофи; дори най-силният глад отстъпва пред нея. Лъжичките се вдигаха бавно: видях как момичетата опитват кашата и се мъчат да я ядат, но в повечето случаи се отказват. Закуската свърши, ала никой не бе закусил. Прочетохме благодарствена молитва за онова, което не бяхме получили, и отново изпяхме химн, а после тръгнахме към класната стая. Аз излязох от столовата с последните и като минавах край масите, видях как една учителка опита кашата в един от легените и се спогледа с другите; на лицата им се изписа недоволство и пълничката дама прошепна:
— Непоносим вкус! Срамота!
Часът започна след петнадесет минути, а дотогава в класната стая се вдигаше оглушителен шум — през този интервал сигурно бе разрешено да се говори високо и по-свободно и момичетата използуваха това си право. Разговорите се въртяха все около закуската и всички говореха с възмущение за нея. Бедните! Това беше единствената им утеха. От учителките при нас остана само мис Милър; около нея имаше група големи ученички — те й говореха със сериозни и сърдити жестове. Чух някои да споменават мистър Брокълхърст; в отговор на това мис Милър неодобрително клатеше глава, но не полагаше особени усилия да смири общото негодувание: тя без съмнение го споделяше.
Часовникът в класната стая удари девет; мис Милър напусна групата на големите ученички и като застана в средата на стаята, извика:
— Тишина! По местата!
Навикът към дисциплина веднага се прояви: за пет минути сред хаотичното множество се възцари ред и вавилонското стълпотворение бе последвано от сравнителна тишина. Учителките на по-горните класове заеха местата си, но всички сякаш чакаха нещо. На скамейките, изпълнили стаята от единия до другия й край, осемдесетте момичета седяха изправени и неподвижни. Те представляваха странна картина: всички с гладко сресани назад коси, без нито една къдрица; с кафяви, високо затворени рокли и тесни бели якички; с малки торбички от американ (подобни на шотландски кесии), завързани отпред на кръста им, в които те държаха ръкоделните си принадлежности; й като допълнение на всичко това — вълнени чорапи и Груби обувки с металически токи. Сред така облечените възпитанички забелязах двадесетина големи момичета, цели жени; подобно облекло беше неподходящо за тях и придаваше странен вид дори на най- спретнатите.
Продължавах да ги разглеждам, а от време на време гледах и учителките — нито една от тях не ми хареса докрай: пълната ми се струваше малко груба, мургавата — много сърдита, онази, която приличаше на чужденка — рязка и особена, а мис Милър, бедната, с моравочервеното си загрубяло лице имаше вид на смазано от много работа същество. И изведнъж, когато очите ми още шареха от едно лице на друго, всички момичета, сякаш на пружини, станаха като едно.
Каква беше причината за това? Не чух никаква команда, ето защо останах изненадана. Докато разбера какво става, ученичките седнаха отново и тъй като всички погледи се насочиха към една точка, аз също погледнах натам й видях онази дама, която ме бе посрещнала предишната вечер. Тя стоеше в дъното на дългата стая, до една от камините — сега горяха и двете, — и мълчаливо и сериозно оглеждаше двете редици възпитанички. Мис Милър се приближи до нея и я попита нещо; като получи отговор, тя се върна на мястото си и каза високо:
— Старшата от първи клас6 да донесе глобусите! Докато стане това, споменатата дама бавно мина край редиците. Струва ми се, че у мен чувството на почит е силно развито, защото и досега помня онзи благоговеен възторг, с който я гледах. Този път, на ярката дневна светлина, аз видях, че тя е висока, стройна и хубава; тъмнокафявите й очи с леко подчертани с молив дълги ресници гледаха кротко и подсилваха белотата на широкото й чело; по онова време не се носеха нито правите прически с панделки, нито дългите къдрици, та тъмните й коси се виеха според тогавашната мода около слепите й очи на едри вълни; роклята й, също в тон с модата, бе от лилав плат с испанска гарнитура от черно кадифе. На кръста й блестеше златен часовник (по онова време малко хора носеха часовници). Нека читателят прибави накрая и благородните черти, бледото, но лъчезарно лице и внушителното държане и той ще получи, доколкото може да се предаде с думи, точния портрет на мис Темпъл — Мария Темпъл, както бе надписан молитвеникът, който трябваше веднъж да занеса в черквата.
Директорката на Лоуд (такава беше длъжността на тази дама), седнала пред два глобуса, сложени на една от масите, извика при себе си първи клас и почна да преподава география; по-долните класове се събраха около другите учителки. В продължение на един час имаше занимания по история, граматика и др.; после по писане и аритметика, а също и уроци по музика, които мис Темпъл преподаваше на някои от по- големите ученички. Времетраенето на всеки урок бе строго определено и когато накрая удари дванадесет, мис Темпъл стана.
— Искам да кажа на възпитаничките няколко думи — заяви тя.
След приключване на занятията ученичките бяха започнали шумно да разговарят, но като чуха гласа на директорката, млъкнаха. Тя продължи:
— Днес вие получихте закуска, която не можахте да ядете и сигурно сте гладни. Наредих да ви дадат на обед хляб и сирене.
Учителките учудено я погледнаха.
— Поемам отговорността за това върху себе си — добави тя вместо обяснение и тозчас излезе от класната стая.
Сиренето и хлябът бяха веднага донесени и раздадени и всички с голямо удоволствие се нахраниха. Сетне ни казаха: „Всички в градината!“ Ученичките си сложиха груби сламени шапки с шнурчета от цветна басма и наметала от груб сив вълнен плат. Облечена по същия начин, аз, следвайки другите, излязох на чист въздух.
Градината беше голяма, заобиколена с толкова висока стена, че в никакъв случай не можеше да се
