— Сбогом, Гейтсхед! — извиках аз, когато прекосихме преддверието и излязохме навън.
Луната бе залязла и беше много тъмно. Беси носеше фенер, чиято светлина блестеше по мокрите стъпала и подгизналия от топенето на снега чакъл на алеята. Влажно и студено бе в това зимно утро; като вървях с бързи крачки по алеята, зъбите ми тракаха. Къщичката на вратаря светеше; когато стигнахме до нея, заварихме жена му да кладе огъня; куфарът ми, оставен тук от вечерта, стоеше до вратата, превързан с върви. До шест часа оставаха още няколко минути, сетне часовникът би и чухме далечен шум от колела — дилижансът пристигаше. Отидох до вратата и се загледах във фенерите му, които бързо растяха в мрака.
— Сама ли ще пътува? — запита жената на вратаря.
— Да.
— За далече ли?
— На петдесет мили оттук.
— Не е малко! Чудя се как мисис Рийд не се страхува да я пусне сама на такъв дълъг път.
Дилижансът беше вече близо; ето, той се изравни с пътната врата, запретнат с четворка коне и с много пътници на покрива. Кочияшът и кондукторът високо ни подканиха да побързаме: качиха куфара ми и ме изтръгнаха от Беси — бях увиснала на врата й и я обсипвах с целувки.
— Хем добре да се грижите за нея! — викна тя на кондуктора, когато той ме пое, за да ме качи в дилижанса.
— Добре, добре — отговори той. Вратата шумно се затвори, нечий глас извика „Готово!“ и дилижансът потегли.
Така се разделих с Беси и с Гейтсхед, така отлитнах към непознатия и както ми се струваше тогава, далечен и тайнствен край.
Спомням си смътно това пътешествие: зная само, че денят ми изглеждаше неестествено дълъг и ми се струваше, че сме изминали стотици мили. Минахме през няколко града; в единия от тях, много голям, дилижансът спря; разпрегнаха конете, а пътниците слязоха да обядват. Заведоха ме в странноприемницата и кондукторът ми каза да се нахраня. Но тъй като не ми се ядеше и отказах, той ме остави в една голяма стая; в двата й края горяха огнища, от тавана висеше полилей, а в малката висока червена галерия край една от стените се виждаха много музикални инструменти. Дълго се разхождах из тази стая, обзета от много особено чувство, и страшно се боях някой да не дойде да ме отвлече, тъй като вярвах, че съществуват крадци на деца — Беси, седнала край камината, много често ни разказваше за тях. Най-сетне кондукторът се върна, още веднъж ме качиха в дилижанса, моят ангел-пазител седна на мястото си, наду своя рог и ние се понесохме по „каменистата улица“ на град Л.
Следобедът беше влажен и малко мъглив; когато настъпи здрач, аз разбрах, че сме наистина доста далеч от Гейтсхед. Вече не минавахме през градове, пейзажът се промени; на хоризонта се издигаха високи сиви хълмове. Но ето че здрачът се сгъсти; дилижансът се спусна в една долина, обрасла с гъста гора, и когато нощта забули всичко в мрак, дълго слушах как сърдитият вятър фучи между дърветата.
Унесена от този шум, най-сетне заспах. Сънят ми не продължи дълго: колата спря внезапно и аз се събудих — вратата на дилижанса бе отворена и до нея стоеше една жена, навярно някаква прислужница; на светлината на фенерите можах да разгледам лицето и облеклото й.
— Има ли тук момиче на име Джейн Еър? — попита тя.
Аз отвърнах утвърдително, свалиха ме от дилижанса, оставиха до мен куфара ми и веднага след това колата замина.
Краката ми бяха изтръпнали от дългото седене, а ушите ми заглъхнали от непрекъснатия шум и друса нето. Като се опомних, аз се огледах. Наоколо имаше само дъжд, вятър и мрак; все пак успях да различа пред себе си някаква стена и една отворена врата. Жената ме преведе през тази врата, сетне я затвори и заключи. Сега аз видях една или няколко постройки — сградата бе доста дълга — с много прозорци, някои от които светеха. Зацапахме по широка, покрита с калдъръм пътека и се озовахме пред входа; след това прислужницата ме въведе през коридора в една стая със запалена камина, където ме остави сама.
Стоях и греех безчувствените си пръсти на огъня, а после огледах стаята. В нея беше тъмно, но трептящата светлина на камината разкриваше от време на време облепени с тапети стени, килим, завеси и лъскави мебели от махагон; това бе приемната — не така голяма и разкошна, както гостната в Гейтсхед, но доста уютна. Мъчех се да разбера какво изобразява окачената на стената картина, когато вратата се отвори и при мен влезе една жена със свещ, а друга я следваше.
Първата от жените бе висока, тъмноока, тъмнокоса и с широко бяло чело; тя беше наметнала шал, лицето й бе строго, походката — напета.
— Момичето е твърде мъничко, за да пътува само — каза същата жена, оставяйки свещта на масата. Тя ме гледа внимателно една-две минути, после добави: — Трябва час по-скоро да я сложите да спи, изглежда уморена. Уморена ли си? — запита ме тя, като сложи ръка на рамото ми.
— Малко, мадам5.
— Сигурно си и гладна. Мис Милър, нека вечеря, преди да си легне. Ти за пръв път ли се разделяш с родителите си, мое момиче? — обърна се тя към мен.
Обясних й, че нямам родители. Тя ме попита отдавна ли са умрели, на колко години съм, как се казвам, мога ли да чета, да пиша и поне малко да шия; после докосна нежно бузата ми с показалеца си, каза: „Надявам се, че тя ще бъде добро момиче“, и ме предаде на мис Милър.
Дамата, с която се разделих, беше може би около тридесетгодишна, а другата — няколко години по- млада. Първата ми направи силно впечатление с гласа, погледа и вида си. Мис Милър имаше по-обикновен вид: макар че бе румена, лицето й носеше печата на доста грижи, а в походката и движенията й се забелязваше онази припряност, която е присъща на хората, заети с много задължения. Реших, а впоследствие се оказа действително така, че тя е учителка на по-малките ученички. Мис Милър ме поведе от стая в стая, от коридор в коридор из цялото грамадно, построено сякаш без план здание, докато най- после ние напуснахме онази част от сградата, където цареше дълбока гнетяща тишина, чухме многоглас шум и тутакси се озовахме в голяма дълга стая с две големи чамови маси — по една в двата й края и с по две свещи на всяка от тях, — около които седяха на скамейки малки и големи момичета — от девет-десет до двадесетгодишни. На бледата светлина на парафинените свещи ми се стори, че момичетата са извънредно много, макар всъщност да не бяха повече от осемдесет. Те имаха еднакви кафяви вълнени рокли със странна кройка и дълги престилки от американ. Бяхме влезли по време на самостоятелните занимания; възпитаничките учеха уроците си на глас, затова се вдигаше такъв шум.
Мис Милър ми направи знак да седна на една скамейка до вратата, сетне отиде в дъното на дългата стая и извика:
— Старшите да съберат учебниците и да ги оставят на място!
Четири високи момичета станаха от масите и като обиколиха ученичките, събраха книгите и ги отнесоха. После мис Милър даде ново нареждане:
— Старшите да поднесат вечерята!
Същите момичета излязоха и бързо се върнаха, като всяко носеше поднос с порции от някакво ядене, а в средата на подноса — кана с вода и чаша.
Порциите бяха раздадени; ако някое момиче искаше да пие вода, наливаше си в чашата, която беше обща. Когато дойде моят ред, аз пих, тъй като чувствувах жажда, но от храната не хапнах — умората и вълнението бяха убили апетита ми. Сега видях, че това е прост овесен сладкиш, нарязан на парчета.
Когато вечерята свърши, мис Милър прочете молитвата и момичетата, наредени две по две по класове, тръгнаха нагоре по стълбите. Чувствувах се толкова уморена, че почти не забелязах каква е нашата спалня, освен че и тя, като класната стая, беше много дълга. Тази нощ щях да спя при мис Милър; тя ми помогна да се съблека. Когато си легнах, хвърлих поглед към дългите редици легла, всяко от които бързо се заемаше от по две момичета. След десет минути угасиха единствената свещ и сред тишината и пълния мрак аз скоро заспах.
Нощта мина неусетно; толкова бях изморена, че не сънувах нищо; само веднъж се пробудих и чух как вятърът бясно фучи и как се лее пороен дъжд; в същото време почувствувах, че мис Милър е легнала до мен. Когато отново отворих очи, звънеше силно някакъв звънец; момичетата бяха станали и се обличаха; още не бе съмнало и в спалнята горяха две-три свещи. Станах неохотно; беше страшно студено: едва се облякох — толкова силно треперех — и се умих, когато се освободи легенът, което не стана скоро, тъй като
