— Наистина трябва по-скоро да я пратя там — каза мисис Рийд sotto voce4 и като вдигна ръкоделието си, веднага напусна стаята.
Останах сама — победителка на полесражението. Това бе най-тежката ми битка и първата ми победа: за миг останах неподвижна, стъпила върху килима, където бе стоял мистър Брокълхърст, и се наслаждавах самотна на победата си. Отначало се усмихвах и ликувах, но тази жестока радост стихна така бързо, както и ускорените удари на разтуптяното ми сърце. Никое дете не би могло като мен да се кара с възрастните, да даде воля на буйните си чувства и да не изпита след това угризение на съвестта й тръпки по цялото си тяло. За символ на душевното ми състояние в момента, когато обвинявах и заплашвах мисис Рийд, би могъл да послужи прекрасно планински хребет, обхванат от стихийни, ослепителни, поглъщащи всичко пламъци, и същият хребет, но черен, превърнат в пепел след стихването на пожара, би отразил не по-зле настроението ми, когато след половинчасово мълчание и размисъл разбрах колко безразсъдно е било моето поведение и колко лошо е да те мразят и да мразиш.
За първи път изпитвах сладостта на отмъщението; като ароматно вино ми се стори то, приятно и възбуждащо, докато го пиех, но след това остави в устата ми металически и парлив вкус, който породи у мен чувството, че съм пила отрова. На драго сърце бих отишла при мисис Рийд да й поискам прошка, но знаех — отчасти от опит, отчасти инстинктивно, — че тя ще ме отблъсне с двойно по-голямо презрение и отново ще събуди в сърцето ми порив на буен гняв.
Бях готова да се заема с нещо по-благородно от яростните излияния, да събудя в душата си по-нежно чувство от мрачното негодуване. Взех една книга — арабски приказки, — седнах и се опитах да чета. Но погледът ми само минаваше по редовете, а мислите ми ме носеха далеч, далеч от страниците, които друг път така ме завладяваха. Отворих стъклената врата на трапезарията; храстите бяха съвсем неподвижни — сухият мраз, без слънце и вятър, бе сковал всичко наоколо. Покрих глава и ръце с полите на роклята си и излязох да се разходя в най-уединената част на градината; но не ме радваха нито притихналите дървета, нито еловите шишарки, които падаха по алеята, нито мъртвите останки на есента — червеникавокафявите листа, които вятърът бе събрал на купчини, а студът — сковал. Облегнах се на пътната врата и погледнах към пустото поле, където вече не пасяха овци, където ниската, трева бе попарена и побеляла. Денят беше много мрачен; небето „на сняг“, цялото непроницаемо и забулено; прехвърчаха снежинки и се стелеха по заледената пътека и заскрежената морава. Аз, нещастното дете, гледах тази картина и непрекъснато си шепнех: „Какво да правя? Какво да правя?“
Изведнъж чух ясно един глас:
— Мис Джейн! Къде сте? Елате да закусвате! Знаех отлично, че това е Беси, но не мръднах от мястото си; след малко чух леките й бързи стъпки по пътеката.
— Лошо момиче! — рече тя. — Защо не идвате, когато ви викат?
При мислите, които ме бяха обзели, присъствието на Беси ме зарадва, макар че тя, както обикновено, бе малко сърдита. Но след конфликта с мисис Рийд и победата ми над нея краткотрайният гняв на бавачката не ме тревожеше много; почувствувах желание да се погрея на лъчите на младата й жизнерадост. Прегърнах я и казах:
— Не бива, Беси, не ми се карайте.
Никога досега не се бях държала така непринудено и без страх. Това някак си хареса на Беси.
— Чудно дете сте вие, мис Джейн — рече тя, загледана в мен. — Малко, самотно скитниче. Наистина ли ще ви дават в училище?
Аз кимнах.
— А няма ли да ви бъде мъчно да се разделите с бедната Беси?
— Какво я е грижа Беси за мен? Тя все ми се кара.
— Кара ви се, защото сте такава особена, плаха и срамежлива. Трябва да бъдете по-смела.
— Защо? За да ме бият повече ли?
— Глупости! Но положението ви наистина не е леко! Когато майка ми идва миналата седмица да ме види, тя ми каза, че не би искала никое от децата й да бъде на ваше място… А сега да си вървим в къщи, имам за вас приятна новина.
— Не вярвам, Беси.
— Я гледай! Какво искате да кажете с това? Как тъжно ме гледате! Слушайте тогава: днес следобед госпожата, младите госпожици и младият господар са канени на чай, а вие пък ще пиете чай с мен. Ще кажа на готвачката да ви опече един малък кейк, а после ще ми помогнете да прегледам чекмеджетата ви — нали скоро ще стягаме вашия куфар! Госпожата смята утре — вдругиден да ви изпрати и вие можете да си изберете които искате играчки и да си ги вземете с вас.
— Беси, обещайте ми, че докато замина, няма да ми се карате.
— Добре, съгласна съм. Но и вие трябва да бъдете много добро момиче и тогава няма какво да ви е страх от мен. Не трепвайте, когато се случи да ви кажа нещо по-остричко — това ме дразни.
— Мисля, че няма вече да се боя от вас, Беси, аз свикнах с вас; скоро ще трябва да се боя от други хора.
— Ако се боите от тях, те ще ви намразят.
— Като вас, нали, Беси?
— Аз не ви мразя, мис. Струва ми се, че съм привързана към вас повече, отколкото към всеки друг.
— Но не го показвате!
— Каква сте хитруша! Сега говорите съвсем другояче. Отде се взе у вас тази смелост и дързост?
— Нали скоро заминавам оттук, а освен това… — Бях готова да й разкажа накратко какво се бе случило между мен и мисис Рийд, но като поразмислих, предпочетох да го премълча.
— И сигурно се радвате, че ще се разделим.
— Не, Беси; в момента дори ми е твърде тъжно.
— В момента! Твърде! Как спокойно казва това малката госпожичка! А ако
— На драго сърце ще ви целуна, Беси; наведете се. Беси се наведе, целунахме се и аз, напълно успокоена,
я последвах към къщи. Следобедът премина в мир и съгласие, а вечерта Беси ми разказа най-хубавите си приказки и ми пя най-хубавите си песни. И моя живот озаряваха понякога слънчеви лъчи.
ПЕТА ГЛАВА
Сутринта на деветнадесети януари, веднага щом удари пет часът, Беси влезе със свещ в стаичката ми и ме завари вече на крак и почти облечена. Половин час преди това бях станала, умила бях лицето си и бях започнала да се обличам на светлината на залязващия лунен сърп, чиито лъчи струяха през тясното прозорче до леглото ми. Щях да отпътувам с дилижанса, който минаваше край пътната врата в шест часа сутринта. Само Беси бе станала; тя бе запалила камината в детската стая и сега ми приготовляваше закуската. Обикновено децата не могат да ядат, когато ги вълнува мисълта за предстоящо пътуване; и аз не бях изключение. Като разбра, че напразно ме увещава да глътна няколко лъжички топло мляко с хляб, Беси ми уви в хартия малко бисквити и ги пъхна в пътната ми чанта, после ми помогна да си сложа палтото и шапката, загърна се с един шал и напуснахме детската стая. Като минавахме покрай спалнята на мисис Рийд, Беси ме запита:
— Няма ли да си вземете сбогом с госпожата?
— Не, Беси; снощи, когато вие отидохте долу да вечеряте, тя дойде при мен, надвеси се над леглото ми и каза, че не бива да безпокоим сутринта нито нея, нито братовчедите ми и да помня, че винаги е била мой най-добър приятел, затова трябвало да я хваля пред всички и да й бъда благодарна.
— А вие какво отговорихте, мис?
— Нищо; дръпнах завивката над очите си и се обърнах към стената.
— Не сте направили добре, мис Джейн.
— Не, добре постъпих, Беси: твоята госпожа никога не е била мой приятел, тя винаги е била мой враг.
— О, мис Джейн! Не говорете тъй!
